Планетата С-200 бе изкуствено създаден двойник на Земята. Не криеше никакви рискове за земляните и бе приспособена за почивка и творчески отпуск на хора, работещи в областта на науката и изкуството, които си помагаха взаимно. Изкуствено поддържаната температура от 22 градуса по Целзий я правеше все по-търсена и обещавана като подарък за специални празници на тийнейджъри, напредващи в науката и изкуството.
Когато Х. стъпи за първи път на повърхността на С-200 („Не беше ли вид лепило, с което малоумници от двайсти век са се друсали до припадък?” – помисли си той), бе изпълнен с надежда, че точно сред тези хора ще срещне интересни обекти или поне информация за такива, които да го заинтригуват и да му помогнат да се отърве от досадното си обкръжение. Екипът, който го посрещна не му бе по вкуса. Нямаше как да не забележи, че единствено на него му бе оказана подобна „чест”.
„Посрещате своя Франкенщайн, нали? – помисли си Х. – Не можете да се доверите на двестагодишен анахронизъм. А замислихте ли се, че ви превъзхождам? Аз ще бъда вашия нов Бог! Вашата нова религия! Скоро ще имате само една цел – да ми подсигурявате все по-подходящи тела, които да превръщам в съвършени, благодарение гениалния ми мозък. А сега, оставете ме на-ми-рааа!”
- Добре дошли, господин Х. – едно младо момче, странно защо напомнящо му за Бран, пристъпи напред. – Сигурно имате нужда от почивка и нашето присъствие тук Ви изглежда натрапчиво и ненужно...
„Добро кученце” – помисли си Х., но само се усмихна с насмешка.
- Позволете да Ви придружа да новия Ви дом – продължи момчето. – А следобед ще можете да се присъедините към нашата конференция.
- Позволявам, но само това – изсмя се Х., а думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, точно както го изиска от тях.
„Никому ненужни конформисти – мислеше си Х”., докато се настаняваше в новия си дом, набързо отървал се от посрещачите. – Със сигурност, имам нужда и от такива като вас, но няма ли някой най-после да направи живота ми интересен? Малката Браяна се опитва до някъде, но предполагам, че когато хормоните на пубертета се уравновесят, подведена от майчинския инстинкт, ще се превърне в безличната медицинска сестра, която я износи. До тогава пък Селена ще е загубила чара и привлекателността си. И какво ми остава? Да се замразя отново. Този път знам какви условия ще поставя. Но по дяволите! Искам двадесет и четвърти век да ме запомни с нещо повече от „новия Франкенщайн”! Но какво да очаквам от нищожества? Какво?! Направили сте копие на земното ми жилище. Монотонност, повтаряемост до безкрайност и никакъв напредък – ето на какво е обречен презадоволеният човек, та макар и осъществил контакт с не една космически цивилизации.”
Тъй като познаваше всяко едно ъгълче на новия си стар дом, на Х. не му оставаше друго, освен да се освежи и да продължи да чете историята на космическите вампири, която бе единствена от отминалите два века, заслужила вниманието му и накарала го да търси все повече и повече информация. Беше убеден, че в огромната библиотека на С-200 ще може да прегледа някои документи, достъпни само за учени. Това и граничещото с маниакалност желание да завладее ако не човечеството, то поне достатъчно голяма общност от него и да остави последователи за следващото си размразяване, бе новата му цел.
Също така, трябваше да реши какво да прави със Селена. Веднъж, мимоходом, го бе попитала дали не иска да се замразят заедно и да изчакат по-добри времена за любовта си.
„Тогава, когато призраци от миналото няма да ни пречат по никакъв начин” – нежно бе прошепнала тя.
Все още не й беше внушил, че тя вече е изиграла отредената й роля – даде му възможност да изживее привличането си към Цветелина. Ако имаше човек, с когото искаше да бъде събуден след векове и то в тела на приблизително еднаква възраст, бе малката Браяна. „Деликатен момент!” – често сам си слагаше ограничения той. Но за това имаше време.
...
След скучната и нищо незначеща за него конференция, той се отправи към бибилиотеката, след като ловко отклони опитите на Любослав_С – младия учен от посрещането му, - да го запознае със забележителностите на С-200. Още в 21-ви век хората са имали възможност да посетят която и да е точка на Земята, че и в космоса пред екраните на своите компютри, та макар и не достатъчно мощни. Реално погледнато, той можеше да получи достъп до библиотеката и от Земята, но тук нямаше как да го проследят от какво се интересува. Ненапразно подлъга Любослав, че отива в Обсерваторията. Така си подсигури времеви аванс, за да изследва нужните му документи. а те наистина бяха поразителни. Най-после Х. намери това, което му бе нужно:
„Култ към енергийните вампири. Последно местонахождение – пустинята Гоби.”
„Ясно-о!” – доволен, протри ръце Х. Вече имаше ясен план за действие на Земята. Благодарение на фотографската си памет, подреди стройна система от всички подробности, които щяха да му помогнат да се добере до това не забранено, но изолирано общество.
А през останалите шест дни на тази планета, Х. щеше да подреди другите приоритети от втория си жовт.
„При поредното ми размразяване, ще се кръстя Феликс – анимационният герой котарак. Нали за тях се казва, че имат девет живота?” – усмихвайки се, си мислеше Х., докато вървеше към дома си на С-200.
5. Селена и Пит
Селена трудно удържа импулса си да отиде в къщата на Браяна по-рано от уговореното. След като Х. се обади, за да я уведоми за пристигането си и предупреди, че няма да търси контакт със Земята през следващите дни, тя се почувства свободна да удовлетвори всяко свое хрумване. От друга страна, обаче, осъзнаваше необходимостта да остане сама със себе си, за да пречисти съзнанието си и да укрепи защитата от Х. без да буди подозрения. Наистина, през първите два дни тренираше – и тялото и ума си, - четеше и размишляваше.
Когато на третия ден спря автомобила си пред къщата на приятелите си, тя за първи път осъзна голямата мъка и потисканото чувство за вина към медицинската сестра. Пит отвори точно преди да е позволила на сълзите си да потекат по безупречното й лице. Малко преди да я прегърне нежно, той установи с радост, че тя отново носи лещи – сигурен знак, че бавно разхлабва хватката на Х. Двамата влязоха прегърнати в къщата, а Браяна умишлено се забави, за да им даде време да останат насаме. Петнадесет минути, през които очите казваха много повече от всички заучени фрази, които бяха повтаряли наум. Когато дъщеря им влезе при тях, деликатно отклони мислите, за да не наруши правото им на лично пространство, но беше щастлива да улови хармонията на обичта и разбирателството.
- Виж ти – възкликна шеговито момичето. – Не бях забелязвала колко сте хубави.
- Защото виждаш само себе си – отговори й същия тон Пит.
- Наистина – нерешително се включи Селена, - за първи път след смъртта на Бран се чувствам ... как да го определя... завършено щастлива.
- Да, разбирам те – каза пит, - но Х. ще отсъства още само четири дни и трябва да решим как да действаме. Разбирам, че вече си овладяла техниките за енергийна защита, но това е само една малка стъпка.
- Мислех много върху това – призна Селена. – Х. не иска да се чуваме, докато е на С-200, но ми пусна съобщение да подготвя пътуването му до Гоби ден, след като се върне на Земята. Клиниката няма база на това място. Дали не би се заел с основаването на клон там? Това ще ни даде време.
- В Гоби? Кого или какво ще замразява там? – засмя се Пит.
- Както и друг път съм ви казвала – обади се Браяна, - не го подценявайте. В пустинята Гоби се е установило общество, издигнало култа към енергийните вампири, които за малко не унищожили планетата ни. Веднъж улових мисли на Х. в тази посока. Ето защо иска да пътува до там.
- Изумена съм – призна Селена. – Как е възможно да почитат убийци?
- Злото винаги е имало последователи – каза Пит. – само имената му са се променяли през вековете. А ако има нещо, което задържа вниманието на безспорно гениалния мозък на Х., това е разрушението, на което той самият е владетел.
- Ако бях една идея по-елементарна – продължи Браяна, - бих казала, че това е перфектният вариант, но мисля, че макар и защитено, човечеството трябва да се пази от нов катаклизъм.
- Пит – лицето на Селена грейна, - искам да ме обучиш на метода на така нареченото „Замразяване по бързата процедура”!
- Знаеш, че не е хуманно – възпортиви се инстинктивно ученият.
- Тате, целият екип следи действията на Х. Доказателствата, че той е по-скоро грешка нарастват.
- Това, което можем да направим – Пит се бе усъвършенствал във вземането на бързи решения, - е да внедрим наш екип от доверени хора, които ще заминат за Гоби под предлог, че са археолози. При встъпването на Х. в редиците на култа, замразяването ще бъде осъществено. Обществото не е забранено, но членуването на наши служители в него – определено.
- Гениален си – целуна го по челото Браяна и тактично се оттегли, за да остави влюбените насаме.
През последните няколко дни Селена си припомни колко ненатрапчиво грижовен беше Пит след смъртта на Бран. Вече намерила обяснение за собственото си грубо поведение, тя осъзна, че всъщност е привлечена от Пит. А в този момент, разтворила поглед в неговия, можеше да заяви, че се влюбва все повече.
Колкото до чувствата на Пит, те никога не бяха отслабвали, независимо от изпитанията, на които бе подлаган. Най-после свободен да ги сподели и срещнал взаимност, той се чувстваше достатъчно силен да се опълчи на всеки, дръзнал да му я отнеме. Щастието му бе подсилено от подкрепата, която получаваше от дъщеря си. Наистина, можеше да остане така още дълго време, но до завръщането на Х. оставаха броени часове и той остави двете свои момичета да се забавляват и се отправи към клиниката.
...
Пит влезе директно в кабинета на секретния екип и проведе с тях много кратък разговор. Нямаше нужда от много обяснения. Въпреки че клиниката принадлежеше на Х., те бяха тайното ядро, което следеше за отклонения от страна на Новия човек и имаха право да реагират по своя преценка в случай на провал. Единственият от тях, срещал се някога с Х., беше психиатърът Георги_Д. Ето защо, неговото отпътуване за Гоби бе неуместно, но той щеше да следи всичко от клиниката и да реагира с психиатрични съвети и техники. Пит бе убеден, че може да разчита на тези хора. Знаеше, че те ще издържат до край. Той самият оставаше на разположение на екипа. Можеше да поддържа връзка с тях и психиатъра от дома си. Ето защо, щастлив, се върна при Селена и Браяна. Предстояха им четири дни на пълно щастие.
„А защо не и цял един живот, в който изминалите шестнадесет години ще бъдат само лош сън?” – помисли си Пит.
6. Култ
Когато Х. се прибра, Селена го чакаше в дома им, но той усети, че нещо не беше наред. Отново бе уеднаквила очите си и въпреки че го прегърна, не усети същата страст.
„Може би така е по-добре, за да се отърва от теб, а и имам далеч по-важни неща за вършене – помисли си той, след което й изпрати посланието – Марш в леглото и ме чакай там. Гола!”
Слена усети присвиване на стомаха. Прииска й се да се противопостави, защото знаеше как, но разумът й надделя. Сексът с Х. не й беше неприятен, защото я любеше тялото на Бран. Възбудена достатъчно от този факт, не усещаше болката, която извратените мисли на главата се стараеха да й причинят. Не я интересуваше вече дали Х. усеща това. От момента, в който осъзна любовта на Пит, нищо друго, свързано с Х., нямаше значение. Бавно и внимателно те осъществяваха своя план.
„Какво ли би било, ако способностите на Браяна и Х. бяха разменени? – мислеше си тя, очаквайки съпруга си за последна брачна нощ. – Дали би ни било по-лесно или по-трудно? Всъщност, какво значение има всичко това? Ние сме трима, а той е сам. До сега не му се е налагало да осъзнае колко неблагоприятен за него е този факт. Скоро ще ...”
Мислите й бяха прекъснати от рязкото отваряне на вратата. Х. влезе, облечен в кожен костюм и маска на лицето. В ръцете си държеше кожен камшик с метални накрайници. Той обърна Селена по корем, завърза китките за глезените й и я удари. Болката сякаш погълна цялото й съзнание, но тя затвори очи и положи усилия да се възбуди максимално. С всеки следващ удар тя усещаше по-малко болка и повече удоволствие. Когато я облада, самият той се учуди на нейната готовност да го приеме. За първи път усети пълно удовлетворение от акта на сливане. Знаеше, че това го прави слаб и уязвим, но реши, че може да си позволи този лукс веднъж на всеки двеста години. А и на следващия ден заминаваше за Гоби. Накъде щяха да го отведат интересите му, можеше само да гадае, но със сигурност нямаше да се върне при тази, вече толкова чужда на интересите му жена.
...
Сутринта Селена го очакваше в кухнята, сервирала любимата му закуска. Усмихна се чаровно и го попита:
- За дълго време ли заминаваш, скъпи? Не искаш ли да споделиш какво предизвика интереса ти към това място?
- От снощи ти си моя робиня. Единственото, на което имаш право е да ме чакаш – грубо отговори Х. – Ако се налага, и цял живот!
- Да, господарю! – привидно смирена отговори тя, едва сдържайки гнева си.
- Единственото, което ще направя е те уведомя час по-рано за завръщането си – продължи той със същия тон. – Ако при влизането ми тук те няма или не си в нужната форма, ще те освободя, но никога повече не се мяркай пред погледа ми! Колкото до очите ти, искам те естествена. Ясно?!
- Да, господарю – повтори тя.
Х. излезе видимо доволен.
...
Когато аеромобилът му кацна в Гоби, той едва си пое дъх от горещия, сух въздух. Бързо пренастрои костюма за аклиматизация, но се ядоса на собствената си непохватност. Все още не беше усъвършенствал максимално навиците на човек от двадесет и четвърти век – или поне на тези, които не му бяха необходими в ежедневието. Личният му електронен навигатор го упъти към мястото, което му трябваше. Насред пустинята се ветрееше ветропоказател под формата на петле. Той се засмя на анахронизма, изправил се пред него, но бързо се зае с работа. Разрови леко пясъка и видя капак с желязна халка. Отвори го и пред погледа му се плъзна въжена стълба. Спусна се три стъпала по нея, затвори капака и изпращайки мисли-послания да бъде посрещнат като почетен гост – знаеше, че тези хора са с отворени за такива послания съзнание, - продължи надолу. Стъпвайки на повърхността, усети миризмата на евкалипт и лавандула – ароматите на будност и здраве. Усмихна се ехидно.
„Тези ще се окажат далеч по-лесни, отколкото си мислех” – каза си той.
В този момент видя падналите на колене и по очи двадесетина човека. Той отново насочи заповедите си към тях:
„Аз съм Този, Когото очаквате отдавна. Вие сте мои подчинени. Вас ви няма. Това, което ви държи живи, е желанието да ми служите. Изправете се!”
Всички се изправиха едновременно – така, сякаш бяха части на един цял организъм. Останаха по местата си с наведени глави. Те очакваха инструкции от своя господар.
- Никой ли няма да ме приветства с думи прости? – гласът на Х. отекна заповедно, въпреки явната ирония в него.
Един висок и много слаб мъж, облечен като всички останали с дълго кафяво расо, завъразно с обикновено въже на кръста и качулка, спусната над очите, каза тихо:
- Добре дошъл, Господарю! Знаехме, че Вие ще дойдете и ще ни поведете към висшата раса, която бе неразумно поркудена от Земята.
Гласът на мъжа гъгнеше. Бе ясно, че отдавна не го беше използвал и това му създаваше трудности. От своя страна, Х. се почувства облекчен от факта, че нямаше нужда да внушава мисли, а можеше да нарежда. Както и направи:
- Покажете ми моята стая! Докато се изкъпя и облека, искам в нея да бъде инсталирана презентация на цялата ви история – от пристигането на Върховните – вече бе усвоил терминологията им, - до днес. Когато приключа с всичко това, ще ви дам инструкции. Ясно?!
Всички отново се поклониха едновременно, а после се оттеглиха бавно. Остана само приветствалият го мъж, когото той нарече „Устата”.
Устата го поведе към покоите му. Х. влезе да се освежи, а когато излезе от банята, установи, че всичките му инструкции бяха изпълнени максимално точно. Той се излегна на голямото меко легло и изгледа пожеланата презентация. От нея не научи нищо ново. Видя нашествието на енергийните вампири, изгонването им от Земята, създаването на култа и педантичната точност, с която ежедневно почистваха и освежаваха стаята, в която най-после се бе настанил дългоочакваният им водач.
Х. отново намери смисъл за съществуването си. Той, макар и неуверено, започна да вярва, че спасението от скуката е именно в тази недоразвита раса подземни хора.
Въпреки уюта и сигурността, които му бяха осигурили, той изпита нужда да излезе на повърхността. Искаше да разучи повърхността на пустинята. Облече костюма си, настрои го на нужната температура и се отправи към въжената стълба. Отклони опита на Устата да го придружи, давайки му инструкции за някакви битовизми, които изобщо не бяха сред приоритетите му, но искаше съзнанието на подчинените му да бъде ангажирано с добруването му, а не с личните му действия.
