"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Видимо разтревожена, Теди бе приседнала на огромния фотьойл, във фоайето срещу кабинета на ректора на женевския университет. От дъното на коридора бързо се приближи Марта, седна до нея.
- Успя ли да влезеш при Мосюто? – така наричаха помежду си ректора на университета.
- Да. Резултатът е същият. Трябвало на всяка цена да представя лично доклада си за Калвин на международната конференция през юли. Дотогава отказва да ме пусне в отпуск.
- Каква е темата на конференцията?
- „Калвинизмът, реформаторството и банковата система”. Някои разработки на Калвин в опитите му за богословско обосноваване на определени икономически практики, като даване на заем с лихва, са залегнали в основата на съвременната банкова система.
- Протестантите могат богословски да обосноват и фалшивото пеене… Но какво общо имаш ти с лихвите и банките? Каква е темата ти?
- „Исторически корени на различията между протестантизма и православното християнство и възможности за тяхното преодоляване”. Предложи ми я лично Мосюто, за да съм се разгърнела и до две години да защитя професура. На ти сега професура!
- Какво ще стане, ако все пак заминеш за Нулиа и някой друг те представи? Аз например?
- Ти – не, може да възникнат въпроси. Имам кой да ме представи, но това ще обиди Мосюто, той наистина направи много за мен, включително и участието ми в тази конференция.
- Хрумна ми нещо. Ставай!
Теди объркана погледна приятелката си. През последната година и половина те наистина се сближиха. Бяха толерантни към различията си, най-вече по темата Нулиа и участието в „Освобождение”, чувстваха се комфортно и прекрасно се допълваха една друга. Единственото, което висеше недоизказано помежду им, бяха отношенията между Виктория и Макс, неясни както за младите, така и за майките. Двете мълчаливо предпочетоха никога да не засягат тази тема и оставят вече порасналите деца сами да решават живота си.
- Не чу ли какво ти казах, ставай! – дяволите се усмихна Марта. – Да вървим при Мосюто!
- Току-що се върнах от там, няма никакъв смисъл – тихо й отговори Теди, но в очите й проблесна лъч на надежда, надигна се. – Какво си намислила?
- Господин ректорът много обича да пее, но за негово съжаление е посредствен баритон в хора, където аз съм звезда. Мой голям фен, като певица искам да кажа, но допускам и друго, което още не съм проверила – двете жени весело се разсмяха. – Никога досега не съм си позволявала да смесвам нещата, но ти трябва да заминеш на всяка цена за Нулиа. Не само заради каузата си, също заради Виктория и Макс, не се знае кога ще имат нужда от помощ.
Марта и Теди влязоха в придверието на ректорския кабинет.
- Забравихте ли нещо? – обърна се секретарката със служебна усмивка към Теди?
- Тя е с мен – звънко рече Марта. – Имам лична покана от господин ректора, да го посетя, когато поискам. Аз съм неговата любима певица.
- Доколкото разбирам, поканата е лично към вас? Заповядайте, а другата госпожа, моля да изчака отвън! – докато казваше това, усмивката на секретарката не слизаше от лицето й.
Настъпи кратка пауза.
Теди се притесни, но не и Марта. Тя разпери широко ръце, пое дълбоко въздух и за всеобща изненада извиси мощния си драматичен сопран в ария от операта „Турандот”. Стъклата на прозорците в малкото помещение започнаха да вибрират, ценният полюлей от венецианско стъкло се разтресе, откъсна се и падна на бюрото на секретарката. Нейните очи уголемиха, от усмивката й не остана следа. В този момент вратата на кабинета се отвори, на нея застана самият ректор, заслушан, с притворени очи, не забелязваше нищо друго. Когато Марта свърши, той възбудено изръкопляска и няколко пъти извика: „Браво! Браво! Браво!”, Теди също притеснено изръкопляска. Секретарката не знаеше как да реагира – поведението на шефа й я смути повече от изпълнението на наглата певица. Започна да събира парчетата венецианско стъкло по бюрото си.
- Каква изненада, господи, каква приятна изненада! – възбудено повтаряше домакинът, когато влязоха в кабинета му, докато се суетеше около двете неочаквани гостенки. Сипа им коняк, извади шоколадови бонбони и ги покани на просторните канапета. Седнаха. – За вашия талант, Марта! За гласовете на нулите! Наздраве!
- Наздраве! – отвърна Марта, двамата се чукнаха. – Когато преди време ми казахте, че ако отпусна гласа си, полюлеят ви ще падне, не ви повярвах. Оказа се истина. Съжалявам!
- Не се безпокойте! Изкуството иска жертви. Наздраве и на вас, Теди! – каза домакинът. – Не бяхте ли скоро при мен?
- Преди половин час.
- Навярно нещо ново ви води?
- Причината е същата, като преди, уважаеми господин ректор – вместо нея взе думата Марта. – Вижте, тя на всяка цена трябва да замине за Нулиа. Там са децата ни, предстоят избори, може да има сблъсъци. Прав сте за гласовете на нулите, но не зная дали сте чували за техните сопи.
- Сопи? Какво искате да кажете?
- Въпросът е на живот и смърт, разбирате ли? Ако не замине тя, ще го направя аз.
- Как така… ти? – съвсем се обърка Теди. Нейната приятелка беше солидарна с дъщеря си, но продължаваше да не иска да чуе за родната си страна.
Не по-малко учуден се оказа ректорът.
- Моля ви, Марта! През юли имаме концерт в Париж!
- Значи Теди заминава. Точка. Наздраве!
В първия момент домакинът се почуди как да реагира, отвърна на наздравицата и въздъхна.
- Как да ви откажа, как да ви откажа! – после се обърна към Теди. – Предполагам, имате кой да ви представи достойно?
- Да…. Много ви благодаря!
Тръгнаха да излизат. Мосюто ги следваше и не откъсваше очи от своята фаворитка.
- Ако мога с нещо друго да ви помогна, само кажете? Какъв глас, господи, каква жена!
Изпрати ги до външната врата и галантно им целуна ръка, като задържа устните си върху тази на певицата.
- Знаеш ли защо изпях тази ария? – попита Марта, щом останаха сами. – Познавам няколко копия на секретарката на ректора, до една не понасят Пучини.
- Благодаря ти! – усмихна се Теди и я прегърна. – Страхотна си! Понякога ми се иска да си ми майка.
- И да дойда утре с теб в Нулиа?
Теди я погледна шокирана – не се шегуваше. Марта беше такава, решаваше бързо, изненадваше дори и себе си, но рядко правеше майтап с близките си, особено за сериозни неща.
- А концертът в Париж?
- Ще отида и ще се върна обратно в Нулиа. Защо пък да не прекарам там лятото?
- Репетициите?
- Те са за онези, които имат нужда от тях, като ректора например.
- Нямаш самолетен билет.
- Не се опитвай да ме разколебаеш! Решила съм и край. Знаеш, че навсякъде имам познати.
Като доказателство тя звънна по мобилния си телефон и помоли да й намерят билет за същия самолет, с който щеше да пътува приятелката й. След малко и върнаха обаждането, билетът беше налице. Теди я гледаше с очи, грейнали от удивление и възхищение.
- Имаме ли кой да ни закара до летището? – делово попита Марта.
- Мислех с влак…
- Ти луда ли си – дами като нас, с багаж? В никакъв случай!... Ела с мен!
Докато Теди реагира, приятелката й я дръпна обратно, преминаха през стаята на секретарката, която продължаваше да събира стъкла под бюрото; почукаха и влязоха, без да чакат отговор. Ректорът беше толкова изненадан, че само успя да зяпне.
- Попитахте от какво имаме нужда. От кола, която да ни закара утре до летището в Цюрих.
Ректорът кимна.
- Да, да… С най-голямо удоволствие. Служебната кола, да, на ваше разположение… Чакайте! И вие ли…? А концертът?
- Ще бъда на него. И обещавам да ви попея в Париж!
Мосюто я погледна, дълбоко замечтан.
Когато двете жени тръгнаха да излизат, дългата рокля на певицата се закачи в нещо,Марта се препъна и падна на пода.
Мосюто се втурна и подаде ръка.
- Съжалявам, мадам Марта!... Знаете ли, дори когато са в краката ни, не преставаме да гледаме жените отдолу нагоре!
- Колко сте мил, мосю ректор! Благодаря ви! – отвърна тя, докато се надигаше, погледна надолу. – Стори ми се, че не паднах случайно.
- Сторило ви се е. На добър час!
Когато гостенките излязоха, той почука тихо на бюрото.
- Ревността ви няма граници, мон амур. Ще си търсите друга работа.
Секретарката се изправи.
- Сигурен ли сте, мосю?
Миг по-късно ректорът се увери, че греши.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
