"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 13. Заека оцелява
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Когато министърът на вътрешните работи влезе в огромния му кабинет, Вожда се беше отпуснал на удобния стол, преметнал крака на работното си бюро с незапалена пура в устата. Не стана да го посрещне, посочи един от столовете зад дългата маса за съвещания.
Гостът седна. Двамата впериха изпитателни погледи един в друг. По лицата им личеше, че бяха прекарали безсънна нощ. Дълго мълчаха.
- Е, какво ново? – тихо попита министър-председателят с присвити очи.
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Още: Откъс от „Този шарен Пловдив", Георги Райчевски
- Действаме по план. Започнахме наблюдение над първите хиляда емигранти. Държим под контрол всички пристигащи. Вече знаем кои са мозъците на организацията. Прозвищата им са Пророчицата, Дипломата и Радикалния, този е най-опасен, мисли се за Че Гевара…За съжаление все още нямаме истинските им имена, нито как изглеждат.
- Виж ги ти умниците!... Кога ще ги пипнем?
- След няколко дни организират голямо събиране на Борово, като някогашните революционери. Тогава ще ги метнем в камионетките?
- Събиране на Борово? Браво на тях, имат фантазия, все едно съм го измислил аз!... Другото си го избий от главата! Ще търсим ново решение.
- Само не ми казвай, че ти е жал за тях.
- От чуждите посолства ме предупредиха – косъм да не падне от главите им. Плъха беше прав, преди изборите не е време за „лов”.
- На тези посолства докога ще им позволяваме да си навират носа навсякъде?
- Като не разбираш нещо, мълчи. Ако беше си написал домашното навреме, можеше да приключиш с тримата „герои” извън нашите граници.
- Не съм на това мнение.
- Никой не те пита.
Министър-председателят запали пурата и бавно смъкна краката си, без да откъсва поглед от събеседника си.
- Имаш ли нещо друго да ми кажеш?… Някакво произшествие?
- Нищо необичайно.
- Аха.
Това „аха”значеше много, вътрешният министър зачака. През нощта, въпреки упоритите му опити, не успя да получи иформация. Джокера беше в неведение, човекът му се бе покрил, това не говореше добре за изхода на планираната операция.
- Значи за Вас, господин министър на вътрешните работи, е напълно в реда на нещата да бъде направен опит за убийство и да не знаете нищо за това?
Промяната в обръщението, втори път от неделя насам, промени тона на разговора и сгъсти напрежението. Гостът реши светкавично да мине в нападение.
- Разбрахме се да не ми говориш на „Вие”. Ако продължаваш, това за мен означава едно – нямаш ми повече доверие. Готов съм да си подам оставката!... Не ми е докладвано за никакво убийство. – Събеседникът му се изненада, въпреки че запази самообладание, едва видимо премигна.
- Казах „опит за убийство” – министър-председателят произнесе думите бавно, вперил поглед право в очите на другия. – Моите хора го предотвратиха… И повече да не съм те чул да ми говориш за оставка, ще приема това за дезертьорство преди изборите!
Първата атака на Вожда бе отбита, никой от двамата нямаше интерес от подобен конфликт в момента. Но между редовете на казаното пролича несигурното бъдеще помежду им.
- Кой е бил обектът? – министърът положи огромно старание да отвърне на погледа му, дори не мигна.
- Моят приятел от митницата. Интересно, на кого е пресякъл пътя, ти как мислиш?
- Твоят приятел от митницата? – учудването изглеждаше искрено. – Не може да бъде!
- Не ти ли прави впечатление? Уж сме на власт, а напоследък се случват все повече неща, за които нямаме обяснение?
- Твърдението ти е пресилено. Престъпността по времето на нашето управление намалява с всеки изминат ден и в проценти…
Вожда неиздържа, смачка пурата в ръката си и го прекъсна, изкрещя:
- Млъкни!... Аз да не съм ти някакъв еврокомисар, за да ми плещиш врели-некипели! Ако не бяха моите хора, един невинен човек щеше да си отиде.
Гостът реши да направи заблуждаващ маньовър и по този начин да изключи себе си от кръга на заподозрените.
- Целта не е бил той, Вожд. Ударът е срещу теб.
- Виж ти, колко бързо се досети!
- Трябва да разкрием кой е поръчителят. Щом са успели да го спасят, твоите спецчасти би трябвало да знаят нещо повече? – министърът на вътрешните работи затаи дъх в очакване да научи докъде се е разплело кълбото.
- Казах им да ми докарат арестант, но те са постъпили „хуманно”. Прибрали заложника и оставили бандитите да избягат. Вече ги уволних.
Гостът малко си отдъхна.
- Каква е информацията от заложника? – попита, все още притеснен.
- Избягал е със семейството си. Навярно има някъде база под чуждо име. Върви го гони.
Едва сега вътрешният министър се почувства по-спокоен. Знаеше как да разбере къде се крие Заека.
- И какво ще правим сега?
- Ти – нищо – отвърна домакинът. – Имаш да вършиш по-важна работа. Изборите чукат на вратата.
- Тогава – кой?
- Лично поемам случая.
- Ти?
- Не ме ли одобряваш?
- Но какво ще кажат…?
- Кой?
- Медиите?
- Няма да знаят, разследването е секретно.
- Кога имаме пресконференция?
- Утре. Ще бъда на нея сам.
- Защо?
Премиерът отвърна нервно.
- Защото журналистите и публиката очакват мен! Защото Нулиа има нужда от упование!... Сега разбра ли?
Министърът реши да не отстъпва напълно.
- Разбрах… Ако все пак изтече информация? Специалните части се използват при непосредствена заплаха за сигурността на министър-председателя?
- Що не отидеш малко до побягаш, да се успокоиш?
Вожда беше показал, че все още са си необходими един на друг. Но демонстрира и непоносимостта си. Какво друго значеше закачливото му пренебрежение? Логиката на играта изискваше Клюна да се направи на обиден.
- Вожд, не се дръж така с най-близкия си човек!
Другият предпочете директния сблъсък, не само защото беше по-силен и можеше да си го позволи, но искаше да бъде сигурен, че ще бъде правилно разбран.
- Най-близкият съм си аз. Запомни това! И за теб съм най-близкият, и за останалите, които сте се вкопчили в държавната софра. Защото ако мен ме няма, няма партия, няма власт!... Ясно ли е?
Събеседникът нямаше друга възможност, освен да отвърне, макар да знаеше, че за него не бе най-изгодната позиция.
- Ясно… И аз искам да ти кажа нещо. Може да нямаме твоите милиони, да сме се вкопчили в държавната софра, но както ние без теб, така и ти без нас не струваш пукната пара.
Двамата замълчаха. Бяха отишли достатъчно далеч, трябваше да успокоят напрежението.
Премиерът обаче имаше изненада. Отвори една кутия пред себе си и извади от нея четири големи генералски звезди, всяка с по четири лъча и ги остави пред себе си.
- Разбрах, че си поръчал генералска униформа. Нямаш чин генерал, освен това си цивилен министър. За какво ти е?
Гостът се смути.
- Всеки може да си поръча генералска униформа. Освен това ти обеща след изборите…
Домакинът го прекъсна.
- Вярно ли, че звездите са повече от моите?
Смущението на другия се усили, отговори неясно.
- Ти си бригаден генерал от резерва.
Министър председателят натъртено повтори въпроса си:
- Вярно ли, че звездите ти са повече от моите?
Последва мълчание. Премести звездите пред него.
- Нека бъдат подарък от мен. Да помниш кой в този живот те е направил звезда.
Клюна не можеше да разбере дали Вожда искаше хладнокръвно да го унижи, изпитваше някакви по-сложни чувства или се забавляваше, играеше с подчинения си вечната игра на котка и мишка. Впи изпитателен поглед в него. Изражението на събеседника му излъчваше увереност, в ъгълчетата на очите му плуваше лека усмивка, устата бе полуотворена. Точно така изгледаше преди време, когато се запознаха. Беше още играещ треньор по бокс, в свободното си време ръководеше охраната на няколко важни фигури в политиката и бизнеса, които по-късно оцениха качествата му, подготвиха и реализираха политическата му кариера, по-късно той ги изпревари и сега дишаха праха му.
Когато се срещнаха за първи път, веднага се харесаха, имаха нужда един от друг, времето и обстоятелствата ги залепиха в едно цяло. Клюна намери своята ракета носител, със силен и обаятелен заряд, пред който се стопяваха ледове, падаха прегради. Вожда с облекчение откри верния си ординарец с блеснал от амбиция поглед, нечовешка издръжливост и така важната за подобна длъжност непретенциозност, във всяко отношение; точно такъв човек му трябваше, за да създаде партията си и я превърне в безмилостна бойна машина. Постепенно обстоятелствата се промениха, лепилото на времето изветря. Така, както премиерът се еманципира от създателите си, се опитваше да стори по отношение на него министърът на вътрешните работи.
Дълбоко в себе си Клюна помнеше на кого дължеше всичко, често му се искаше да върне времето назад и беше готов наново да отвори душата си. По същия начин се почувства и сега, докато гледаше мъжа срещу себе си. Прибра звездите в джоба си и каза с топло чувство:
- Благодаря ти!
Министър председателят кимна и се усмихна лукаво.
- Има една подробност... Нали не си забравил, производството е президентска работа?
Вътрешният министър не отговори веднага. Почувства се объркан и предаден в искреността си. Обзе го безпомощен гняв.
- Гавриш се с мен, защото веднъж поисках да имам нещо повече от теб – една звезда на пагона!
- Така ли го приемаш? – небрежно попита Вожда.
- Точно така! – министърът се надигна от стола си. – Постъпи както прецениш. Зная, че в Нулиа нищо не става без твоята намеса… Свободен ли съм?
Премиерът спря да се усмихва. Погледна го замислено.
- Действай!
Министърът на вътрешните работи напусна просторния кабинет с противоречиви чувства. От една страна, непосредствената опасност изглеждаше зад гърба му. От друга обаче, нямаше никакво съмнение, че с премиера бяха безвъзвратно чужди един на друг. Засега сценичните им маски падаха само от време на време, навярно не беше далеч денят, в който и двамата щяха да ги изоставят като непотребни в килера на времето.
След като излезе от сградата, Клюна въздъхна с облекчение. В края на краищата целта беше постигната – засега Заека нямаше да му пречи, но час по-скоро трябваше да се довърши започнатото. Въпреки безсънието от предната нощ, нареди на шофьора да го закара до близката планина. Екипът беше в багажника. Малко крос щеше да му дойде добре.
Безсънната нощ не попречи и на министър-председателя да изпусне парата, като си поиграе с нашумяла чалга певица, чиито силиконови гърди приличаха на боксови круши и му напомняха за детството, немалка част от което беше прекарал на ринга. До ден днешен много от някогашните му противници си спомняха смазващия десен прав, а в последните години го изпитаха негови съпартийци, бизнес партньори, членове на кабинета.
...
Министърът освободи бодигардовете и се шмугна в гората. Реши да бяга с нормално темпо, така почиваше най-добре и можеше да използва времето, за да мисли. При него това значеше да разговаря – със себе си и с останалите, да задава въпроси, да ораторства пред въображаемите медии, да спуска заповеди, понякога и да ругае, в такива случаи очите му изпъкваха и кръвясваха. Веднъж, в такова състояние, без да забележи, мина край огромна кафява мечка, която изрева и побягна от страх. Той се уплаши не по-малко от нея и стори същото, но в грешната посока. Скоро настигна мечката и на часа побягна обратно. Тогава тя реши да го последва и така двамата се гониха няколко часа, докато животното капна от умора и се отказа. За този случай и до днес се разказваха легенди.
Бегачът бързо влезе в ритъм, свежият въздух го ободри, лекото напрежение в гърдите му изчезна. Постепенно престана да забелязва къде се движи, правеше това напълно механично, като конете, които можеха да спят, докато се прибират в къщи. Това си помисли, преди да заспи – той не беше Клюна, а кон. После притвори очи и се унесе. Това не пролича в бягането му, справяше се без проблем с всякакво препятствие, с всеки изпречил се храст, клон или камък пред краката му. В подобно състояние го беше виждал един единствен от неговите телохранители, само той можеше да издържи на темпото му. Лично видя с очите си как господин министърът спеше, заобикаляше камъни, спускаше се по сипеи, минаваше под клоните на дърветата.
В съня си той се видя как сънува. Това му се случваше за първи път, обикновено си спомняше сънищата, с професионално любопитство ги разнищваше до най-малката подробност. А сега сънуваше, че сънува, при това с изкривена от болка физиономия. На всяка цена трябваше да узнае причината за това, да разпита някого, тоест себе си, но нали той самият сънуваше. Тогава? Взря се насън в лицето на другото си сънуващо Аз и веднага разбра, че и там продължаваше да бяга. От страх, но не можеше да види от кого. Втурна се след себе си, за да си помогне, най-малкото да открие какво точно се случва. Промени обичайния си маршрут, не уцели правилната посока.
Събуди се от силна болка. Беше се блъснал в голямо дърво, на няколко метра от отвесна скала. Разтрепери се. Но не заради това, което можеше да се случи, ако беше паднал от нея. Отвътре, дълбоко в него, напираше страхът от неизвестното, от съня, в който сънуваше и бягаше с изкривено от уплаха лице в неизвестна посока.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
