"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Същата вечер, след като подреди багажа си, тя седна зад компютъра. Боби беше на линия, очакваше я. Отношенията им бяха все така сдържано-приятелски, но напоследък това започваше да изнервя Теди. Миналото нямаше да се върне назад, животът си течеше, отдавна му беше простила и на моменти едва се сдържаше да не му даде знак. Знаеше, той веднага щеше да долети, но не бе сигурна дали истински иска това, дали чувствата, които мислеше, че са останали в нея, не са просто любопитство, утайка от ненужни спомени или дори неосъзнато желание за реванш.
„Привет, Боби. Как си?”
„ Здравей, парнтьорке! Както обикновено – самотен, пия бира.”
Това беше редовният предизвикателен отговор. Колкото и да не му обръщаше внимание, тя си даваше сметка, че думата „самотен” вече е направила пукнатина в амбразурата на привидното й равнодушие.
„ Макс и Виктория отпътуваха, нали?” – продължи той.
„ Вчера, сами. Както знаеш, вече са на двайсет, но не спираме да ги мислим. Слава богу, пристигнали са живи и здрави.”
„ А ти? Успя ли да се пребориш с ректора?”
„ Благодарение на Марта. Най-неочаквано и тя реши да тръгне с мен, утре летим.”
„ По последни данни, които имам от хората на „Освобождение”, досега в страната са пристигнали над десет хиляди, и продължават. Не съжалявам, че им помогнахме, дори напротив, тези хора ме респектират… Да ти призная, на моменти, като ме стегне шапката, ми идва и аз да потегля.”
Теди усети особена тръпка, не можа да се сдържи.
„ Тръгвай тогава.”
„ Сигурна ли си, че го искаш?”
Знаеше, че така ще й отговори, че ще направи опит да я притисне, но нямаше така лесно да се остави да бъде манипулирана.
„ Решението е твое.”
„ Права си – решението е мое. Но искам да ми кажеш честно. Ако и двамата се окажем в Нулиа по едно и също време, възможно ли е да се случи така, че да не се видим?”
„ Всичко е възможно.”
„ Това все пак е нещо.”
„Какво „нещо?”
Последва пауза. Боби трябваше да отговори, но да го направи така, че и двамата да имат шанс за запазване на деликатното равновесие.
„ Искам да кажа, че може да се видим, както и да не се видим, тоест всеки от нас притежава по петдесет процента шанс.”
„ И кои петдесет процента са моите?”
Боби разбра, че се е оплел. Теди усети недоумението му и това я развесели. Все пак отговорът пристигна, той се измъкна интелигентно и великодушно, в негов стил.
„ Които си избереш, вземи и стоте. Аз имам достатъчно.”
Тя реши още малко да си поиграе, да продължи да го предизвиква, но не успя.
„Последно, ще пътуваш ли или не?”
„ Не зная. Имам двама нови клиенти, спешно искат разширения на съществуващите системи, плащат добре.”
„ О кей… Сега искам и ти да ми кажеш нещо честно. Поддържате ли връзка с Макс?”
„ Да.”
„Отдавна ли?”
„ Повече от година.”
„ Той ли се свърза с теб?”
„ Да… Трябваше ли да получа разрешението ти?”
„Трябваше поне да ми кажеш.”
„ Бях убеден, че той е направил това, повярвай ми!”
Теди не знаеше какво да отговори. Дали пък не искаше твърде много от най-близките си хора, дали така нямаше да ги отблъсне от себе си, както това донякъде се беше получило с Макс преди година и половина? Може би беше време да се научи да приема по-спокойно нещата около себе си. Все отнякъде трябваше да започне.
„ Вярвам ти, Боби! Всичко е наред. Просто съм твърде пристрастна. Това е. Извинявай, ако с нещо съм те засегнала!”
„ Напротив, ти извинявай, Теди!”
Почувства как изведнъж й олекна.
Същото почувства и другата страна.
„Лека нощ, Боби!”
„ Лека нощ, Теди! На добър час!”
Макар да си легнаха по едно и също време, тя около десет в Женева, той рано сутринта в Брисбейн, макар да бяха на хиляди километри един от друг, двамата продължиха още дълго време да са заедно. В мислите, в неспокойните си сънища, в усещането за това, че понякога времето и пространството, действителността и сънят се събираха в една точка. И от нея зависеше много. Но какво? Щяха ли някога в тази точка да се пресекат и линиите на живота, който им предстоеше оттук нататък, или, след като го бяха направили веднъж, щяха да следват научните закони и да препускат в безкрайността? Миг преди да се унесе, Теди си каза, че не е задължително техните линии да бъдат прави и усмихната заспа.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
