Първият парламентарен ден започна. И мнозина, както и при предишното и кратко Народно събрание, го преоткриха като нов тип забавление. Токшоу с много участници, вълнуваща и бълбукаща смесица между стари и нови, между партии на статуквото и партии на протеста. Ако човек се назори в осмислянето дори ще види известни разлики - партиите на статуквото се делят на баш статукво и леко статукво, в зависимост от това кое статукво е управлявало по-скоро и доколко предишното е взело да избледнява. Партиите на протеста също - там може да избереш между ултрапротестни партии, средно протестни партии и тихомълком примъкващи се към протеста партии. Във всеки случай се очакват много дюдюкания и много ръкопляскания, а най-вече се очакват брандирани маски с логото на всяка политическа сила, независимо от това дали тя е признавала коронавируса за опасност или не.
Големият въпрос обаче е друг; и той е дали новият парламент и съответно предложения от него кабинет ще успее да се доближи поне малко до свършеното от служебното правителство. Ще може ли да назначи онази трудно срещана комбинация между експертност и харизма, която притежават Кирил Петков и Атанас Пеканов, или ще остане на ниво "Джипко Бибипков", докато самият Джипко бибипка пресконференции, в които се разплаща на враговете с подобни лафове, а до него фалцетно припяват "Мадуро, Мадуро" репресирани колеги-страдалци. Да не говорим, че вече силно се усеща една голяма липса - Цвета Караянчева няма да озарява парламентарната трибуна и няма да дава поводи за размисъл върху човешката природа, както и за свързаното с този размисъл уморено разтриване на слепоочията след всяко изказване.
Но да се върнем към служебния кабинет. Бяха достатъчни само няколко месеца, за да се уверим, че в крайна сметка нито времето, нито текущата политическа ситуация, са проблем, ако има някаква воля за действие и качествен политически ресурс, който да го осъществи. Ако сравните например икономическата програма на Николай Василев с отговорите, които му дадоха Асен Василев и Кирил Петков, ще забележите, че разликата в класата е достатъчно голяма, за да изпитаме не въодушевление към новия парламент, а съжаление, че служебното правителство скоро ще спре работа. Беше наистина едновременно смешно и едновременно зловещо да се чуват коментари, че "служебното правителство няма такава задача, каквато са си поставили" и трябва най-служебно и тихо да организира изборите и да си ходи. В това отношение може да се ориентирате по много прост маркер - онези, срещу които най-съсредоточено говори Борисов са и онези, които имат най-голям потенциал да управляват. А дори в изборния ден бившият премиер отдели много по-малко внимание на партиите на протеста и бе истински фрустриран от "комунистите", които го гонят. Въобще следете кои са "комунистите" и повечето неща ще ви станат ясни.
Продължава да стои въпросът какво би станало в бъдеще, ако водещите фигури от служебния кабинет се озоват в концентрирана около тях партия. В случай, че сегашният парламент не намери начин да ги постави във властта, именно те биха имали най-големия потенциал за онова, което ДПС смешно нарича "рестарт на държавността", ГЕРБ смешно нарича "Ред в хаоса", а ние сериозно наричаме - защо не - край на прехода. Този край би могъл да се случи само ако въпросните три месеца, в които хора като Кирил Петков бяха начело на държавата, се разтеглят в години. Това, колкото и човек да трябва да е внимателен с оптимизма, щом става дума за българска политика, изглежда не толкова невъзможно.
Автор: Райко Байчев
