Сеизмичните наблюдения показват, че на дълбочина хиляди километри, на границата на ядрото и мантията, има масивни и плътни „планини“ с височина до няколко десетки километра. Геолозите ги смятат за останки от древни океански плочи.
Ядрото на Земята се намира на дълбочина от около 3000 километра, стотици пъти по-надолу от най-дълбоките кладенци, които можем да пробием. Затова едва ли не единственият начин за изследването му остава сеизмографията – регистриране на сеизмичните вълни, които създават земетресенията. Преминавайки през дебелината на Земята, те променят характеристиките си в зависимост от плътността и други свойства на скалите.
Ядрото на Земята сменя рязко скоростта и посоката си на въртене, а понякога дори спира
Това позволило да се изясни, че ядрото е разделено на твърдо вътрешно и течно външно, а в самия център има още едно миниатюрно „ядро“. То е заобиколено от тънък, само десетки километри, граничен слой, разделящ ядрото и мантията. Там може да се натрупват древни океански плочи от земната кора, показа ново изследване на геолози от университета на Алабама. Тяхната статия е публикувана в списанието Science Advances.
Екипът на професор Саманта Хансен използвал мрежа от 15 сеизмографа, разположени в Антарктида. Данните са събрани за период от три години, като отчитат южната страна на границата между ядрото и мантията. Вниманието на учените било обърнато към областите със свръхнисък вискозитет (Ultra-Low Velocity Zone, ULVZ) – изключително плътни участъци от границата, предизвикващи рязко забавяне на сеизмичните вълни.
Когато сърцето на Земята спре: Какво означават промените в земното ядро
Можем да си представим ULVZ като нещо от рода на планински масиви с височина от няколко до десетки километра. Геолозите предполагат, че те може да са останки от древни океански плочи на литосферата, които в продължение на много милиони години са потънали почти до самото ядро. „Ние буквално виждаме планини в сърцевината на Земята, които на някои места може да са пет пъти по-високи от връх Еверест“, казва Едуард Гарнеро, един от авторите на новата работа.
Да напомним, че земната кора е съставена от два различни вида плочи: континентални и океански. Океанските плочи непрекъснато „растат“ в областта на Средноокеанския хребет и потъват надолу в зоните на субдукция – например потъвайки под по-масивната кора по периферията на континентите. Зоните на ULVZ, записани от учените, не съответстват на съвременните зони на субдукция. Това позволило да се предположи, че те са навлезли дълбоко в недрата още в много далечно минало.
