Някога, веднага след разпадането на СССР, отношенията между САЩ и Русия изглеждаха изключително обещаващи. Честният поглед върху това как те са се влошили може да ни помогне да разберем днешните конфликти, смята Анатол Ливен*.
В продължение на осем десетилетия американците и руснаците са били научени да се мразят едни други и този процес получи нов мощен тласък във връзка с войната в Украйна, която вече премина границата от две години. През това време обаче имаше едно краткотрайно, но славно изключение: това бяха последните години на СССР под ръководството на Михаил Горбачов и първите години на постсъветска Русия. През този период мнозина искрено се надяваха на нова ера на сътрудничество и приятелство между САЩ и Русия и в света като цяло. Още: Украйна: Ужасните числа, описващи 2 години война - жертви, оръжия, пари
Тези надежди бяха допълнително подсилени от факта, че дори да се вземат предвид различните конфликти в Кавказ, разпадането на СССР се оказа изненадващо много по-мирно в сравнение с края на Британската, Френската, Португалската, Австрийската и Османската империя. Но с избухването на войната в Украйна тези розови сравнения приключиха.
Характерна черта на този кратък период е почти истеричното възхищение, демонстрирано от двете страни. Америка беше обхваната от "Горбимания", а в Русия имаше безкритична фетишизация на западната и преди всичко на американската демокрация и култура, главно от страна на интелигенцията.
Русия и Америка "питаеха" пламенна любов към въображаемите образи на другата, а не към реални държави и тези илюзии бяха подхранвани дори от водещи политици и предполагаеми "експерти" като заместник-държавния секретар на САЩ Строуб Талбот и съветника на Горбачов Александър Яковлев. Нещо повече, руската страна беше искрено убедена, че въпреки катастрофалния спад на руската икономика, САЩ се стремят към истинско сътрудничество и че наистина ще уважат гледната точка на Русия, вместо да следват собствените си интереси и да налагат волята си. От своя страна американският елит беше убеден, че Русия бързо ще се превърне в либерална демокрация и че демократична Русия автоматично ще поеме ролята на Германия или Япония, превръщайки се в послушен сателит, дори без да получава никакви гаранции за сигурност.
Реалността се оказа съвсем различна. Ако направим аналогия с мита за Пигмалион, можем да кажем, че американският елит искрено се считаше за талантлив скулптор от Бога, който събуди Русия с целувката на капиталистическата демокрация с увереността, че тя послушно ще се подчини на желанията ни. Но се случи така, че формата на капиталистическа "демокрация", която беше наложена на обикновените руснаци, се оказа особено отвратителна и пагубна и че повечето руснаци нямаха желание да се подчиняват пасивно на диктатурата на Вашингтон.
Както често се случва при страстно, но необмислено взаимно влюбване, когато меденият месец приключи, неизбежното разочарование само влошава интензивността на страстите и двете страни се върнаха към омразата и подозрението, които в продължение на много десетилетия бяха пуснали дълбоки корени в културата на техните управляващи елити. До 1997 г., (след като прекарах почти 7 години в бившия Съветски съюз), се убедих, че ако САЩ продължат да следват тази политика и Русия да ѝ отговаря по същия начин, в крайна сметка ще започне война между тях.
Още: Спиране на огъня в Украйна? Не затаявайте дъх
СНИМКА: Getty Images
Войната в Украйна: Корените
Когато обсъждаме произхода на войната в Украйна, важно е да запомним, че ключови аспекти от събитията от 1980-те и 1990-те години бяха до голяма степен изтрити от общественото съзнание в САЩ и Европа от държавната пропаганда и основните медии. Ако тогава някой беше предложил да се обмисли стратегия, включваща присъединяване на Украйна към НАТО и изместване на Руския черноморски флот от Севастопол, дори войнствените западни анализатори щяха да го сметнат за лудост и да го нарекат сигурен път към война. Начинът, по който този фантастично опасен проект постепенно престана да се възприема като лудост и започна да изглежда като норма - във Вашингтон и Лондон, разбира се, а не в Москва - служи като плашещ пример за краха на сериозния и независим стратегически анализ на Запад.
Друг важен момент е постоянният стремеж да се представи Русия като "ревизионистка" и "антистатукво" сила. Именно този образ се използва, за да се представи Руската федерация (РФ) като смъртна заплаха за НАТО и Европейския съюз, а не като държава, която в по-голямата си част реагира на действията на Запада. Въпреки че инвазията на Русия в Украйна беше незаконен и неморален акт, когато се разглежда като по-широка стратегия, Съединените щати и техните европейски сателити бяха тези, които създадоха напълно ново статукво в Европа през последните 30 години и активно се опитаха да направят това на територията на бившия Съветски съюз. Заслужава да се отбележи, че самият Горбачов по-късно започва остро да критикува политиката на САЩ и най-вече разширяването на НАТО, което счита за предателство към помирението между Москва и Вашингтон и във връзка с мечтата за "общ европейски дом", в което той искрено вярваше.
Честният поглед върху историята от страна на Русия и САЩ е от жизненоважно значение, ако искаме да постигнем траен мир в Украйна и най-накрая да излезем от спиралата на враждебност, която в най-лошия случай може да се превърне в смъртоносна спирала за цялото човечество. Руснаците трябва да осъзнаят, че тяхното имперско и съветско минало, и по-специално престъпленията на Сталин (в съчетание със сплашващите аспекти на сегашния режим), карат много от съседите на Русия да се страхуват от всяка власт, укрепена в Москва, и че източникът на тяхната враждебност са не само манипулациите на Вашингтон. Междувременно американците трябва да признаят престъпленията, извършени от САЩ по време (и след) на Студената война - престъпления, които накараха повечето руснаци и други народи по света да не желаят да приемат правото на Америка да ги учи на морал, камо ли да им налага политики за сигурност: "Превратът на Майдана": Между пряка демокрация, "киевска клика" и "мръсна война"
Престъпленията на съветския режим (поне при Ленин и Сталин) бяха много по-лоши от престъпленията на Съединените щати. Разобличаването им изигра важна роля за унищожаването на авторитета на Комунистическата партия, след като Горбачов обяви политиката на гласност. Но впоследствие желанието на Русия да признае тези престъпления значително отслабна и причината за това беше не само формирането на режима на Путин, но и как силите в Западна и Източна Европа използваха спомена за тези престъпления като оръжие за реализиране на своите антируски намерения. Опитът им да приравнят престъпленията на съветския режим с престъпленията на германските нацисти и да обвинят Русия и руския народ за престъпленията на елита предизвика широко национално възмущение - особено след като толкова много от жертвите на комунизма бяха руснаци и много от извършителите (включително Сталин) не са били руснаци.
Националното лицемерие, подсилено от отказа да се признаят националните престъпления, е ключов фактор, възпрепятстващ емпатията към ръководствата на други държави, което според германо-американския политолог Ханс Моргентау е практическо и етично задължение на истинския държавник – способност и желание да се поставите на мястото на опонентите си и да разберете какво е от първостепенно значение за тях.
Още: "Закон за Навални": Конфискация на $300 млрд. руски активи - езикът, който Путин разбира
Номерът на китайката
Емпатията не означава непременно съчувствие или съгласие. Ако британските и френските лидери се бяха опитали да се поставят на мястото на Хитлер и да разберат основните му цели – въз основа на мислите, изразени в "Майн Кампф", те щяха да вземат решението да се бият с нацистка Германия много по-рано. От друга страна, чувствителното разбиране за това как руското ръководство вижда жизнените интереси на своята страна би предотвратило формирането на глупавата илюзия на Запад, че Русия може кротко да се съгласи да превърне Украйна в западен военен форпост и да се примири с радикално намаляване на ролята на руския език и култура в тази страна.
Ако, дори и с това разбиране, Запада все пак реши да разшири НАТО и Европейския съюз, поне ще го направи с отворени очи и пълното съзнание за вероятните последици - и решението му ще бъде подкрепено както от мощни ресурси, така и от компромиси в други области (предимно в отстъпки към Китай). Още: Финландският президент: Русия няма да изчезне, трябва да си говорим
Не че има особено интелектуално предизвикателство в това да се опиташ да разбереш Русия; по-трудно е да разбереш (например) какво прави културно-консервативна сила от талибаните. В действителност, абсолютно реалистичните и великодържавни предположения, на които разчита руският елит, са почти неразличими от предположенията, които ръководят голяма част от собствения елит на Америка. По този начин, въпреки че не можем да кажем със сигурност, че всякакви възможни китайски опити за създаване на военен съюз в Централна Америка непременно ще принудят Съединените щати да нахлуят и завземат територия, можем уверено да кажем, че Вашингтон ще започне активно да подкрепя преврати, военни диктатури и брутално потискане на недоволството и че ще води такава политика, докато изчезне опасността от такъв съюз. Ние знаем това със сигурност, защото това е, което Америка е правила много пъти в миналото.
Всяко китайско правителство, което обмисля подобен ход, трябва да е напълно наясно с тези възможни последици, както и с перспективата за пълен и много опасен колапс на отношенията между Пекин и Вашингтон. Същото се отнася за Украйна и Русия и признаването на този факт е важна основа за намиране на начини за установяване на траен и повече или по-малко справедлив мир в Украйна. Ясно е, че украинците, които са принудени да се противопоставят на вражеската армия и да претърпят бомбени атаки, трудно ще се примирят с това. Така че предизвикателството за американските политици, на безопасно разстояние от боевете, е да развият хладната обективност, която им позволява да разпознават реалността. И за да развият тази обективност, първо трябва да се погледнат в историческото огледало.
* Автор: Анатол Ливен, за The Nation
Превод: Ганчо Каменарски
