Българите от Югозападна Македония водят и битка за преминаване от гръцко писмо към кирилица и надмогват упоритото потисничество на местните гръцки владици. Това напомня превод на Пасхалното евангелие от Воден, което днес се съхранява от потомците на бежанците, прокудените след Балканските войни (1912–1913 г.).
През известен период местните българи използват преходна писменост и паралелно си служели с двете азбуки. Най-напредничави били българите от Воденско-Мъгленска епархия, където постигнали езиково и църковно единство.
XIX е векът на Българското възраждане, на всенароден подем, който води до създаването на Третата българска държава след 500 години турско робство. Това е епохата на коренни промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот. Епоха, в която нашите предци последователно отхвърлят културния и религиозен гнет на своите единоверци - гърците, и извоюват своята политическа свобода от турския завоевател.
Борбите за новобългарска просвета и култура и национална църква са свързани със стремежа за освобождаване от гръцкото влияние, което заплашва да обезличи българите и да ги превърне в съставка на чужда нация и национална идея. Тази борба е сравнително успешна в пределите на съвременна България, но е много по-трудна и продължителна в Македония, особено в нейните южни райони, където големи части от българското население продължава да се гърчеят дори и след освобождението през 1878 г.
В наследниците на едно от тези семейства е запазен скъп спомен – два ръкописни листа под номерация 9-14, написани с червено мастило. Единият е с българско кирилско писмо, а другият е със същото съдържание, но с гръцки букви. Преводът е от Първа глава 1-17 стих на Евангелието от Йоан, което се чете на Великденската литургия. Четено е по времето на гръцкия владика на Воден Никодим, който допускал българския език в храма. Всички българи християни били радостни и благодарни да слушат на този светъл празник Божието слово на разбираем език. Всички граждани без изключение, включително най-видните първенци като Хаджигеловци, Хаджитръпковци, Хаджиташковци, Карахаджиевци били доволни и сред присъстващите нямало гъркомани. Езиковото и църковното единство се простирало в цялата Воденско-Мъгленска епархия.
„Ръкописът е интересен принос към историята на постепенното преминаване от гръцко към българско кирилско писмо при българите в Югозападна Македония, където влиянието на гръцката писменост сред редките тогава наши грамотни българи упорито се е запазвало, най-вече защото гръцките владици налагали гръцкото писмо. Рядко изключение е воденският владика Никодим, с когото българското народно осъзнаване е тръгнало по-бързо“, отбелязва изследователят Иван Кандиларов, който е проучил и публикувал превода.
Езикът в някои стихове е според воденския говор с църковни славянизми. Почеркът е близо до отвесен, четлив и характерен, а буквите са средно големи. Преписването е ставало по църковно-славянския текст, в който, за пояснение и допълнение, в скоби са внасяни и простонародни български думи и изречения. В 17-те стиха преписвачът е внесъл 25 такива прибавки.
От поясненията му личи, че преписвачът е бил църковник и ясно и вярно е разбирал смисъла на текста, а това е било наистина необходимо за обикновения слушател и четец. От думите на преписвача не става ясно дали той е продължил своя труд, но от номерацията на листата може да се заключи, че той е изписал няколко тетрадки.
От двата листа свидетелстват за тази преходна писменост при българите, когато паралелно са си служили още с двете азбуки. Преписвачът е българин и е считал Македония за българска земя, което изрично подчертава. В предисловието е написал, че е превел пасхалното евангелие с кирилско и гръцко писмо “на простаго виговор болгарского за тии болгари, кои не знаят читати книга писания болгарская, седящий по вся земля Македонская – солунска, вардарска, воденска, пазарска и сярска“.
Преводачът на евангелието е Стоян Чалъков – учител и лекар на Воден, син на Тръпко Чалъков, най-влиятелният християнин в Южна Македония преди Гръцкото въстание (1821 г.). Той бил назначен със султански ферман за вилаетски коджабашия на 362 български села във Воденска, Берска, Костурска околия, та чак до град Янина в Епир, тоест дълбоко в земи, които днес всички смятаме за гръцки.
Източник: БГНЕС
