Често по време на празнуването на Великден, увлечени от радостта на празника, немалко хора забравят неговия духовен смисъл и го превръщат едва ли не в кулинарен фестивал. Това, разбира се, е грубо изопачаване на значението на този светъл ден. Но, слава Богу, достатъчно е да не се увличаме в излишества, да спазваме благопристойност в поведението и в мислите си, да се отнасяме с обич и уважение към своите ближни – така и с хората около нас ще бъдем в братски християнски отношения, и споделената трапеза с тях ще е символ на нашето общение в Христа, без да я превръщаме в кулинарна изложба.
Като спазим този разумен баланс между духовно и материално на празника, вече може и да се вгледаме по-внимателно в самата великденска трапеза; и да не забравяме, че ястията на нея не са регламентирани от изрични църковни канони, а са следствие предимно от национални особености и традиции в отделните православни държави.
Какво е характерно за българската великденска трапеза? След продължителните и строги великденски пости е разбираемо и логично да се постараем тя да бъде хранително богата и естетически красива. Традиционните ястия, които присъстват, са великденските боядисани яйца, зелена салата, агнешко (в някои краища – кокошка; агнешкото месо се смята по-подходящо за Гергьовден), великденски курабийки и сладкиши, козунакът.
Както е известно, червените яйца са символ на Христовата кръв и на Неговото възкресение – затова боядисаните в този цвят яйца се ползват с най-голяма почит и уважение, а първото от тях се оставя при иконостаса до следващия Великден.
Салатата за трапезата на Великден е в съответствие със сезона – зелен лук, маруля, репички. Напоследък, с постоянното наличие на оранжерийни краставици и домати по пазарите и в магазините, тези зеленчуци също понякога се включват във великденската салата - макар тяхното присъствие да предизвиква възражения от страна на по-строгите пазители на традицията. Но, ако се абстрахираме от подобни прекалено стриктни изисквания за някакъв великденски „регламент“, може определено да се съгласим, че от чисто кулинарна гледна точка „пластмасовите“ оранжерийни вносни зеленчуци не допринасят за обогатяването на националния ни вкус – дори напротив. Но, както се казва, това наистина е въпрос на вкус.
Обилната зеленина на великденската салата се декорира цветово най-удачно с червенината на репичките, бялото и жълтото на разрязаните на две или на четири варени яйца – получава се една истински естетична картина.
Възприето е основното ястие на Великден да е агнешко. По този въпрос обаче не всички са съгласни – на някои места това е цяла печена кокошка. Но, пак повтаряме, въпросът опира до регионални традиции, а не до строги църковни правила. Там, където на Великден се яде кокошка, агнешкото се отлага за Гергьовден – деня на овчарите и пастирите.
В по-далечното минало козунакът не е бил познат в България – където се появява едва в началото на 20-ти век в качеството си на луксозен „сладък хляб“. Преди него типичния обреден великденски хляб бил селският колак, наричан още „кравай“ или „пармак“ - обикновено наистина бил във формата на голям кравай, а сегашните му по-дребни наследници - „кравайчетата“, може да се купят всеки ден по улични павилиони и импровизирани сергии.
След появата обаче на козунака откъм съседна Румъния той постепенно и категорично се налага като един от задължителните символи на великденската трапеза. Тази символика споделят с козунака великденските яйца, чието разноцветие допълнително ще оживи и разнообрази цветовата гама на масата, около която празнуваме най-светлия християнски празник!
