Емоционалното вълнение по повод съдбата на Алексей Навални е голямо. Също както и емоционалната възбуда, която в повечето от случаите не дава възможност да се размишлява обективно по въпросите, засягащи съдържателната позиция на Навални. Особено забележителни са изявленията, в които Навални е поставен наравно със съветските дисиденти Александър Солженицин и Андрей Сахаров. Но има ли обективна основа за подобни твърдения? – пише авторитетното австрийско издание Der Standart в материал, представен без редакторска намеса от агенция Фокус.
Разбира се, и тримата са били или са затворени по политически причини. Международните неправителствени организации са ги разглеждали или считат за „затворници на съвестта“. И двамата съветски дисиденти бяха морални авторитети и борци за „интелектуална свобода“. И дори ако Солженицин по-късно разкри ярко изразен руски национализъм, той във всички случаи беше най-постоянният и значим критик на сталинизма и неговото наследство в Съветския съюз. Сахаров, който сам принадлежеше към официалния интелектуален елит на Съветския съюз, беше готов да загуби позицията си, за да посочи мрачното състояние на правата на човека в СССР и липсата на духовна и индивидуална свобода.
Навални, от друга страна, е политически опортюнист, който понякога се осмелява да произнесе десни националистически лозунги, за да увеличи броя на последователите си, след което отново се връща в левия популизъм, ако му се струва по-подходящ за разширяване на кръга на поддръжници.
Когато руското правителство се опитва да стабилизира икономическото и финансовото положение на слабия в структурно отношение Северен Кавказ, Навални се превръща в расист с лозунга „Спрете да захранвате Кавказ“. Само в десния национализъм на Навални може да се проследи известна прилика със Солженицин - спомнете си писмото от 1974 г. до съветското ръководство.
Разбира се, Навални не може да се разглежда в Русия като морална ценност, изповядваща либералните ценности. Атаките му срещу мигрантите, десният му национализъм, симпатиите си към който той потвърждава от време на време и досега, отношението му към исляма - всичко това не му позволява да бъде признат за морален авторитет. Липсва му моралното значение, което отличава по-специално Солженицин и Сахаров.
Не само морална безсъвестност, но и необуздана суета
Освен това Навални, за разлика от Сахаров и Солженицин, също декларира политически амбиции. Той не само иска да олицетворява морална съвест, но и се стреми към политическа власт, която никога не е била цел на Солженицин или Сахаров. Мисионерската идея на Навални, че той е незаменим за „Русия без Путин“, произтича от желанието му сам да стане президент.
Трябва да се отбележи обаче, че той самият - подобно на Путин - има много персоналистичен възглед за властта. Той се смята за способен да ръководи Русия. Освен това създаването на демократични институции е много по-важен въпрос от обикновената промяна на личността начело на Русия. Навални позиционира дейността си като дуел с Путин, но той не противопоставя либералната система от ценности на авторитарните норми на сегашното руско ръководство.
Разбира се, можете да се възхищавате на безстрашието на Навални, разбира се, можете да съчувствате на страданието му. Но в крайна сметка това е просто емоция. Емоции, доминиращи в медийните доклади и политически изявления. Много по-важно е обективно да се разгледа неговата съществена позиция и днешната слаба политическа платформа. Това ще даде трезв поглед върху образа на Навални.
Разбира се, това абсолютно не ни пречи да осъдим наказателното преследване на Навални и жестокостта спрямо инакомислещите в Русия.
