Американците достигнаха до уикенда, съвпадащ с националния празник 4 юли, унизени, както вероятно никога досега. Тази година те са имали един общ план – да победят коронавируса, но не са го изпълнили, пише Дейвид Бруукс във вестник The New York Times в материал, който отразява личната позиция на автора.
В сряда добавихме 50 000 положителни теста (за Covid-19, б.р.), рекордна цифра. Други страни побеждават болестта, а кривата на заразяване у нас нараства толкова бързо, колкото през март.
Този провал ще доведе до други провали. Според Бюрото за преброяване, 1/3 от американците проявяват признаци на клинично изразена тревожност или депресия. През май смъртността от съмнения за предозиране с лекарства се е увеличила с 42%. Малки бизнеси, колежи и центрове за отдих ще останат затворени.
Американците поне не отричат тежестта на сътресенията в страната през последните 3 месеца. Според проучване, проведено от изследователския център Pew, 71% от американците са възмутени от настоящото състояние на страната, а 66% са притеснени. И само 17% изпитват чувство на гордост.
Има два положителни момента в начина, по който американците реагират на настоящата ситуация. Първо, ние сме свидетели на невероятни промени в отношението на американците към расовите проблеми. Приблизително 60% от американците днес смятат, че афроамериканците са подложени на огромна или значителна дискриминация.
Откакто започнаха бунтовете и разрушаването на паметници, хората чакаха отрицателен отговор от белите. Има малко доказателства за такава отрицателна реакция, за да не се каже, че те изобщо не съществуват. Има признаци, че белите се страхуват предварително от критики срещу тях в случай на поне малко възражение.
Второ, американците решиха да се отърват от Доналд Тръмп. Неправилните му действия по време на пандемията предизвикаха негативно отношение към него от по-старото поколение. Неговите расистки изявления по време на расови безредици го дискредитират сред всички групи от населението.
Ще бъда много щастлив, когато Тръмп си отиде, но си заслужава да се отбележи, че не само заради Доналд Тръмп американците не са имали истински режим на изолация, а след това, в края на април, те отново започнаха да се движат свободно.
Не беше Тръмп този, който ходеше на барове в Тампа, Остин и Лос Анджелис през юни. И не Тръмп, облечен в болничен халат, каза на американците, че тъй като каузата им е справедлива, те могат временно да не спазват режима на изолация. Щом на хората им бъде казано, че е възможно да се наруши карантината за едно нещо, те ще я нарушат за много повече.
Поради фокуса ни върху факта, че Доналд Тръмп се справя много лошо, ние се разсейвахме от по-сериозните проблеми и започнахме да се отнасяме към тях удивително пасивно. Разбира се, това е провалът на републиканците, но това е и наш общ провал и беше резултат от общите неуспехи, които претърпяхме през последните няколко десетилетия.
В деня, когато Тръмп напусне поста си, ние ще имаме по-младо поколение, чиито перспективи за живота ще бъдат по-лоши от на техните родители. Ще имаме културен елит, който не знае много за хората в "червена" Америка (щатите, чието население подкрепя предимно републиканците, б.р.) И всеки ден става ясно, че те "грешат". Ще продължим да имаме чудовищно неравенство, сегрегация по местоживеене, намаляващ социален капитал и криза в създаването на семейство.
Възходът на Тръмп на власт през 2016 г. беше симптом на всички тези кризи, много преди той да има шанс да стане допълнителна причина за тях.
Кой е основният проблем? Деймън Линкър казва: "Това е равносилно на отказа на много американци да мислят по отношение на социалното цяло – те просто не искат да мислят какво би било по-добре за обществото. Не мислят за общо или обществено благо. Всеки от нас вярва, че знае какво е най-доброто за него самия."
Бих добавил, че този индивидуализъм, социален изолационизъм и егоизъм са резултат от по-дълбока криза, а именно криза на легитимността. През 1970 г., във време като нашето, Ървинг Кристол пише: "Точно както хората дълго време не могат да издържат чувство на духовна безсмисленост в личния си живот, те не могат да приемат за дълго време общество, в което властта, привилегиите и собствеността не се разпределят според някои морално значими критерии."
Много хора се оглеждат и оценяват условията у нас: какво е отношението към черните американци, как се унищожават общностите, колко неефективен е Вашингтон. Те виждат всичко и разбират: такъв живот няма смисъл. Всичко това не вдъхва вяра, не вдъхва самоувереност. Те не се чувстват част от тази страна.
Ако не върнем духа на нацията, ако нямаме силно чувство за принадлежност, ако нямаме единно общество, тогава няма да жертваме себе си за общото благо. Изправени сме пред цяла поредица от сериозни, ужасни проблеми и ние, оказва се, не сме в състояние да направим елементарното нещо – да си сложим тази проклета маска.
В дните, водещи до този уикенд и празника на четвърти юли, мислех за сцена от филма "Добрият Уил Хънтинг". Виждаме как Уил осъществява всички тези математически подвизи и блестящи словесни пируети, но герой, изпълняван от Робин Уилямс, го отвежда на пейка в парка и му казва цялата истина за грозната същност на неговия характер. "Гледам те и не виждам умен, самоуверен човек, виждам дръзко и кокетно дете."
Последните 3 години бяха като Робин Уилямс, който говори на цялата страна - "поведенческа намеса" или думите на горчивата истина. Надявах се, че кризата ще ни обедини, но тя усложни всичко и то само се влоши. И сега съм загрижен не толкова от популизма или пробуждането на радикални сили, колкото от широко разпространената загуба на вяра в страната.
Надявам се, че всички, някъде дълбоко в себе си, имаме страстна любов към общата ни страна и идеалния образ на Америка като фар на плурализма на 21 век.
Четвърти юли ще бъде подходящ ден за придобиване на тази вяра.
