Около политическия състав на служебното правителство се завъртяха дискусии. ГЕРБ го виждат като преврат на преоблечени комунисти. За противниците им напротив - то е балансирано и представително. Много наблюдатели бяха впечатлени от големия брой професори и доценти, които не само придават усещане за експертност, но и сякаш успяха да повдигнат културата на публичното говорене.
Защо "юпи" се възприема толкова негативно?
Най-интересна ми се струва групата на тримата нови юпита, на които беше поверена икономическата сфера. Говорим за министрите Петков и Василев, завършили в Харвард, и министър Пеканов от Австрийския институт за икономически изследвания - и той със специализация в този най-престижен световен университет. "Юпи" влезе в употреба с правителството на Сакскобургготски през 2001 заради министрите на икономиката и финансите Василев и Велчев; те бяха издигнати изведнъж, без връзка с местната политическа действителност и бяха рекламирани най-вече с чуждестранните си дипломи. Интересно е, че "юпи" бързо доби негативни конотации, каквито в английски няма (означава успешен млад градски професионалист "young urban professional").
Може би негативното отношение се дължеше на подозренията за злоупотреби, които обществеността прикача към всеки управленец. В случая - към г-н Велчев заради неудачната му сделка с националния дълг. Според мен имаше и друго: хората се почувстваха обидени, че идва да ги управлява някой, на когото не са спирали тока и не е тичал сутринта да си обменя левовете в долари. Затова намразиха и самия цар, макар при него основният "успех" си беше тук, в самото му раждане. Спомнете си и кастинга за кандидат-депутати, с който почна политическия си проект Слави Трифонов. Основният му контингент бяха представени като успешни емигранти, които развиваха идеите си на живо в реалити формата, а водещият се дивеше на талантите им. После кой знае защо повечето от тия хора някак изчезнаха.
Отношението към успелите в чужбина сънародници у нас е двусмислено. Гордеем се с тях, когато печелят на тенис, стават професори, класират се за "Оскар" или организират многомилиардна платформа за онлайн-търговия. Само че там. Когато дойдат тук да ни дават акъл, влиза в ход друг регистър на националната гордост - аре бе, откъде се взеха тия, ние нямаме ли си експерти? Недоверието към "чужденците" дори почва да кристализира идейна нагласа при крайната десница и левица; подозират ги, че провеждат чужди интереси, а някои говорители изкопаха позабравения израз "компрадорска буржоазия" от учебниците по диалектически материализъм.
Не нападат "мутри", не разобличават "мафия"
Ако трябва да кажа какво най-много ми харесва в тройката Петков-Пеканов-Василев, това не е просто усещането, че си разбират от работата. Тези хора се открояват на политическия ни небосклон с това, че избягват идеологическите дрязги. Няма да ги чуете да се борят с комунизма, руските агенти или неолиберализма. Не нападат "мутри", не разобличават "мафия", както прави започналия да буди тревоги у либералната общественост министър Рашков например.
Усещаш ръката на опитния мениджър, който не атакува конкретен политически противник, а се поставя над него и опитва да настрои системата така, че да проработи. Нещата, които разкриват са чудовищни, но служебните министри продължават бодро и спокойно да действат, оставяйки възмущението на нас. След годините на герберски брутализъм и лични саморазправи този овладян стил на управление действа оздравително; имам чувството, че той влияе и на други - например министър Кацаров, който беше много по-яростен като граждански активист. Ако служебното правителство ни научи да не се хващаме на идеологически пушилки и да съдим управниците по делата - няма да е било напразно.
Въпросът е в опита
Вероятно ще се връщаме към въпроса дали имат легитимност политици, идващи отвън. На това аз отговарям така: въпросът не е нито в престижната чужбина, нито в бащината стряха, където си се закотвил. Въпросът е в опита. Човек, който не е видял друга действителност, не може истински да разбере и нашата. Огледайте се и ще видите, че в развития свят натрупването на опит в други страни и условия е станало задължителен елемент от формирането на младия човек. Затова е програмата "Еразъм", затова младежите ходят да доброволчестват в развиващия се свят, затова стажуват в престижни компании. Българският провинциализъм продължава да цени нашето момче, ако е стояло под шлифера на бъдещия си шеф, на самородния гений, останал верен на родното село. Бедата е, че ако никога не видиш друга реалност, нашата тук почва да ти изглежда като единствената възможна и просто не ти идва на ум, че можеш да я промениш.
Понякога си представям как изглежда страната ни през харвардския поглед на споменатите юпита. Искат отчети, не им ги дават. Викат служители, те си взели отпуски. Търсят едни пари, никой не знае къде са... Удивлението им е заразително - то може да се окаже мотор за промяна, по-силен от всяка агресия.
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле
