Докато Евро 2016 започва, френският национален отбол отново се сблъсква с въпроси коя точно Франция представлява. Миналата седмица в навечерието на Европейското първенство по футбол, един от най-добрите голмайстори Карим Бензема – френски гражданин, син на алжирски мигранти, активизира Франция. Не с красиви голове за „Петлите“ но с наблюдение, което той сподели пред испански вестник, че „има расистка част на Франция“. Случилото се преди и след тази забележка трансформира Бензема от мъж, който рита топката, в участник в интензивна политическа драма за това, което според различните перспективи, показва нещо гнило в душата му, в тази на Франция или и в двете едновременно.
Фактите по аферата са неприятни. Преди седмици Френската футболна федерация (ФФФ) обяви, че Бензема няма да играе за националния отбор по време на първенството. Президентът на ФФФ Ноел ле Гре посочи, че срещу играча има повдигнати обвинения. Миналата седмица медиите разкриха, че Бензема е изнудвал своя съотборник Матю Валбуена. Група изнудвачи са се свързали с футболиста, искайки от него 100 000 евро, за да не публикуват в интернет „интимен видеоклип“ с него и приятелката му. Когато Валбуена отказва, един от изнудвачите – приятел на Бензема, иска от него да каже на Валбуена, че това е предложение, на което той не трябва да отказва. Съдът е решил да осъди Бензема за съучастие в опит за изнудване. Скоро след това ФФФ маха Бензема от националния отбор.
В интервю от миналата седмица пред испански вестник Бензема посочи, че случаят срещу него е с расистки нотки. Думите му предизвикаха дебат относно ролята на расизма във френското общество, политика и спорт.
„Петлите“ не за първи път се сблъскват с такива противоречия. През последните две десетилетия те са барометър за френския образ като мултикултурна нация. Преди близо 20 години Франция бе домакин на Световното първенство по футбол и имаше многоцветен отбор от играчи от френски, африкански и арабски произход, който успя да победи фаворитите от Бразилия, да спечели световната купа и да разчувства нацията. Това бе победа, която позволи на Франция да повярва в „обединението в различието“ и че различните общности в страната ще я подсилят, а не отслабят.
Но тези победи не бяха нищо повече от отклоняване на вниманието от задълбочаващото се напрежение в обществото извън стадионите. Френската икономика тогава бе в стагнация. Социалните разцепления, които тогавашния президент Жак Ширак обещаваше да поправи, фактически се задълбочиха. В същата година, в която Франция спечели купата, повече от една трета от попитаните отговориха с „да“ на проучвания с въпроса „Дали смятат, че има прекалено много чужденци в отбора“. На следващата година по време на мач в Париж между Франция и Алжир – някога свързани с катастрофално колониално минало държави - група от млади араби освиркаха изпълняването на „Марсилезата“ – френския национален химн и провалиха играта, когато при резултат от 4:1 за домакините и 15 минути преди края на мача прескочиха загражденията и влязоха на терена. Това разстрои френските граждани. През 2002 г. Жан-Мари льо Пен, лидерът на дясната партия „Национален Фронт“ - който заяви, че черно-бяло-арабският вариант на Националния отбор е далеч от идеала му за него - успя да достигне до балотаж на президентските избори в страната.
В последствие Ширак победи Льо Пен, но победата му не бе по-смислена от по-ранната победа на „Петлите“ срещу Алжир. Нация, която само преди години вярваше, че ще постигне единство в различието, вече се бореше с разединение. През 2005 г. известният интелектуалец Ален Финкелкраут обяви, че френският национален отбор се е превърнал в посмешището на Европа – не заради слабата си игра, но заради състава си. „Вече никой не го вижда като черно-бяло-арабски, а като черно-черно-черен“, заяви тогава той. По-късно дългогодишният кмет на град Монпелие Жорж Фреше заяви, че не е нормално девет от 11-те играчи в отбора да са черни.
Междувременно политиците и от левицата, и от десницата започнаха да критикуват играчите, че не пеят „Марсилезата“ преди началото на мачовете си. Зинедин Зидан, звездата от първенствата през 1998 и 2000 г. и самият той от алжирски произход, бе виждан рядко да пее националния химн. Мишел Платини, самият той звезда от 80-те години, обаче заяви, че и по негово време играчите не са пели много химна. Това обаче не попречи Марин льо Пен – дъщерята на националиста Жан-Мари льо Пен да заяви, че „гледайки националния отбор, аз вече не познавам Франция“.
Бензема също е бил част от противоречията относно "Марсилезата". През януари 2015 г. химнът е бил изпълнен по време на мач между "Реал Мадрид" и "Барселона" в чест на жертвите от терористичния атентат срещу „Шарли Ебдо“. Когато последната нота прозвуча, Бензема се обърна и плю на терена – жест, който подпали френските социални медии. Той заяви преди това, че няма да бъде накаран да пее. Преди години той обяви, че Алжир е страната, към която има сантиментална привързаност.
Накратко, има малко противоречия относно същността на Бензема. Почти всички са съгласни, че поведението му по случая „Валбуена“ оправдава наказанието му. Съвсем малко негови защитници го сочат за невинна жертва на институционализиран расизъм, също толкова малко хора го хвалят за това, че е загрижен по този въпрос. Футболната звезда никога преди не е обръщал внимание на расизма във френското общество.
И все пак, докато характерът на Бензема не буди въпроси, неговото обвинение срещу расизма във френския спорт не прави така. Не е достатъчно да се стигне до извода на Льо Пен, че Бензема „крие своята простащина зад своите обвинения срещу френския народ". „Френският народ“ включва около пет милиона френски мюсюлмани, повечето от които са от северноафрикански или близкоизточен произход, живеещи в страна, която се бори за това как исляма да намери мястото си в обществото. Преди два месеца вестник „Льо Фигаро“ в свое проучване разкри безпокойството относно присъствието на исляма във Франция, някога ограничено само в десницата и в крайната десница, а днес разляло се из целия политически спектър. През 2010 г. 39% от гласоподавателите за социалистическата партия се съгласиха, че ислямът играе важна роля за Франция. Днес те са 52%. Преди около три десетилетия един от всеки трима френски гражданин подкрепяше строежа на повече джамии, а днес едва десет процента подкрепят това.
Спортът не е имунизиран от възхода на расистките и нативистките мнения. Френските футболни фенове често са използвали расистки жестове и подмятания към чернокожите играчи. Малко хора могат да кажат по-добре това от Патрик Виейра – великият халф от френския отбор през 1998 г. Роден в Сенегал, но е отгледан във Франция, той често бе подлаган на расистки заплахи като играч.
Но тези случаи на расизъм, макар и не по-малко грозни, са забелязвани по-малко от случая с Бензема, най-вече заради настоящото вманиачаване на страната към исляма. Не е изненадващо, че малкото симпатизанти на Бензема, макар и да отричат поведението му, са обвинявани също. Джамел Дебузе, известен френски комедиант от марокански произход е най-стряскащият пример. Първоначалната му реакция относно скандала бе предложението му, че Бензема е нужен на презрените младежи от предградията, повечето от северноафрикански произход. „Ще е грешка да няма нито един от нашите представители в „Петлите“, а и Бензема плаща цената на разделението във френското общество“, заяви Дебузе. Под натиска на обществото след това той по-късно се извини. На свой ред Зидан, в момента треньор на Бензема в „Реал Мадрид“, внимателно си претегли думите, заявявайки, че „футболните фенове биха били разочаровани от отсъствието на Бензема“.
„Бензема получи по-непоколебима подкрепа от бившия министър на образованието и социалист Беноа Хамон, който заяви, че футболистът е „показал реалността“. „Ние сме нация, която отрича надигането на нетолерантността. В днешна Франция всички можем твърде лесно да кажем, че не харесаме Бензема, защото физиономията му е на арабин“, заяви той. Това е същата Франция, където президентът Никола Саркози определи арабските младежи за „утайки“ и чийто вътрешен министър Брис Ортефьо веднъж се пошегува, че „един арабин е добре. Но когато станат повече, започват и проблемите“.
В момента Ортефьо може без съмнение да каже, че нещата са наред с „Петлите“ защото в отбора има само един арабин. Носител на тази съмнителна чест е Адил Рами – роден в Корсика син на марокански мигранти. А относно шансовете отборът да спечели първенството, нещата са дори повече от добри, а вероятно и много по-добре без техния звезден нападател. Присъствието на Бензема ще отвлича вниманието, а отборът има други нападатели на световно ниво като Антоан Гризман и Оливер Живо. Но дари и отборът да спечели първенството за Франция във Франция, страната трябва да отговори на въпроса, поставен наскоро в заглавие на вестник „Льо Монд“ – „Петлите, отборът на чия Франция“.
Foreign Policy
