Гета. Мизерия. Изнасилвания, кражби, убийства. Бунтове, хвърчащи камъни и бити полицаи. Пълзяща ислямизация. Своеволие и нагло безочие в лицето на обществото и държавата.
Такава представа вече години наред се налага (и утвърждава) сред българското обществено мнение по отношение на ромите. Този кошмарен имидж извънредно рязко ги отличава от останалите малцинствени групи у нас. Арменците например се смятат за добре интегрирани. На руснаците не се обръща внимание (а би трябвало - в началото на годината туристическият министър Николина Ангелкова обяви, че руските граждани с втори дом у нас са над 400 хиляди!). Помаците съвсем сме ги забравили - нали си стоят по селата и (се предполага, че) кротуват. На българските турци гледаме и тъй, и иначе - виждаме ги като трудолюбиви, бедни хора, но в същото време си ги представяме като потенциална "пета колона" на Анкара, посочва анализ на в. Сега.
Съвсем друго е отношението към ромите, които предизвикват сред българите предпазливост - в най-добрия случай, а в най-лошия - яростна злоба и отвращение. Всеки път когато медиите извадят на показ престъпление или антиобществена проява, дело на роми, новината се посреща с невероятна свирепост и призиви за най-зловещи наказания. Така беше след разкритието, че ром е отговорен за смъртта на журналистката Виктория Маринова, така стана и след сблъсъците между роми и полицаи в Казанлъшко заради незаконни състезания с каруци.
"Тази група не е от нашето общество. Живее в тяхно си общество, с техни правила и закони, но на наш гръб. И ще е така - докато изстрелите са във въздуха..." - този коментар от интернет форумите, общо взето, обобщава мнението, което доминира в публичното пространство.
Освен очевидната му нехуманност подобен подход има и друг видим недостатък - няма да стигнат патроните. Демографската статистика е неумолима- наскоро изнесени данни показаха, че ромите са най-младата и най-бързо растящата етническа група у нас. Реалният им брой не е 325 хиляди, както твърдеше (за всеобщо недоверие) последното национално преброяване от 2011 г., а около два пъти по-голям. Прогнозите са, че числеността на малцинството ще надмине 800 хиляди до 2030 г. А към средата на века ще бъде около 1/4 от населението на страната. И което е по-важно, в групата до 18-годишна възраст - т.е. поколенията на бъдещето - ромите ще стигнат 1/3. В същото време т.нар. държавотворен етнос - българският, ще продължи стремително да намалява, покосен от чудовищно висока смъртност и непрестанна емиграция. Това са фактите.
Да добавим и още. Проучванията на Националния статистически институт показват, че през 2017 г. зашеметяващите 77.2% от ромите са се самоопределили като бедни. При турците същото заявяват 37.7 на сто, а при българите – едва 15.7 на сто. И това са числа, които не се променят кой знае колко през последните години. По отношение на образованието положението е още по-зле - само 0.5% от ромите притежават диплома от университет, а от гимназия - 9%. Около 22 на сто са напълно неграмотни. Разбира се, има и добри примери - като монтанското село Долни Цибър, известно като "ромския Кеймбридж" заради многото студенти от малцинството сред неговите жители. Това обаче са изключения, които само потвърждават правилото.
Сега вече можем да обобщим. Разполагаме с едно бързо растящо, младо население, което безнадеждно е заседнало на социалното дъно и няма никакъв шанс да се оттласне от него, тъй като почти напълно му липсва фундаменталната предпоставка за това - образование. Оттук и крайно ограниченият брой житейски варианти, с които ромите разполагат - от работа в "Чистота" до бързото и лесно прескачане отвъд границите на закона.
Обществеността е наясно с всичко това, или по-скоро чувства, че нещата с малцинството вървят на зле и ще се влошават още повече в бъдеще.
Това усещане си пробива път и в политическите среди, от които в крайна сметка очакваме да дойдат същинските решения на проблема. Наскоро на сбирка на БСП, на която се обсъждаше партийната програма "Визия за България", някои от участниците настояваха, че трябва да се заложат мерки, чрез които да бъдат откъснати ромските деца от гетата с тяхната мизерия и криминогенна среда.
"Хората искат да знаят какво ще направи партията, за да станат тези деца достойни граждани. Родителите сме ги изтървали. Едно дете не може да се интегрира, ако не излезе от гетото. Повярвайте, ще се приеме от нашите съграждани и ще гласуват за нас, ако дадем конкретни предложения", обясняваше тогава симпатизантка на левицата. Не всички обаче споделяха това мнение.
"Във визията пише, че ще има гарантирани места и задължително включване на ромските деца в детска градина или детски дневен център. Уважаеми другари, това е визия на БСП, а не програма за работа с ромите. Такова изречение тук нямаме право да слагаме. Заради това изречение ще избягат от нас българите", заяви друг червен поддръжник.
Подобни противоречиви съображения тормозят не само редовите партийни активисти, но и политиците от "голямото добрутро". От една страна, от тях се очаква да предприемат нещо по въпроса. От друга страна, нямат стимул да запретнат ръкави и да се захванат сериозно за работа. Защо им трябва подобно главоболие, след като настоящата ситуация работи добре за тях? Разполагат с една маса от необразовани хора, подвластна на своите кланови, мафиотски водачи, която лесно може да бъде склонена с малко пари и принуда да подкрепи дадена политическа сила.
Самите роми нямат политическо представителство като общност - ромските партии се появяват и ползват като патерици на други формации, а лидерите им рано или късно се озовават на подсъдимата скамейка (Тома Томов от "Рома", Цветелин Кънчев от "Евророма", Илия Илиев от ДРОМ). Ромите дори не умеят да протестират като останалите граждани, така че да привлекат на своя страна общественото мнение. Недоволството им най-често се излива в стихийни безредици, а тогава полицията блокира махалите им и какво се случва вътре - никой не разбира, а никой не се и интересува (даже обратното, мнозина българи настояват за повече бой).
При тези обстоятелства не е чудно, че подходът към ромската интеграция остава в голяма степен формален, а предприетите мерки - палиативни. Така и никой не разбра какво реално (и дали) е било постигнато през т.нар. десетилетие на ромското включване - 2005-2015 г. Гетоизацията продължава, сегрегацията в детските градини и училищата - също. Неграмотността и мизерията достигат отчайващи нива. Планове и стратегии - бол, резултати - никакви. В публичното пространство се мотаят разни абсурдни идеи като връщане на Строителни войски (абсурдността им се доказва от факта, че никой дори не се е пробвал да ги оформи като конкретни предложения). И това е всичко. Нехайството на властите в комбинация с демографските фактори вещае не просто поредната лоша перспектива пред страната. Предвещава катастрофа.
През 2014 г. Бойко Борисов беше казал, че интеграционните мероприятия ще приключат, когато изборът на ром за министър, премиер или президент няма да бъде събитие. Четири години по-късно се оплаква, че Западът е източил квалифицираната ни работна ръка, но настоявал да си вземем мигриралите български роми обратно у нас. Вицепремиерът Валери Симеонов, който доскоро отговаряше за малцинствата, все още е в дело за публичните му антиромски изказвания. А правителственият доклад за изпълнението на националната стратегия за ромската интеграция дори не беше одобрен от парламента. Това са хората, от които очакваме да вземат ключови за бъдещето на малцинството, а оттам и за страната решения. Ще го направят ли? Точно тези - не.
