Настоящият срив на глобалната верига за доставки заплашва да промени бъдещето на света. Ако това се влоши, тъканта на световната икономика ще бъде разкъсана и възстановяването ѝ ще отнеме повече време, отколкото разкъсването.
Подобни смущения са наблюдавани по време на войни, когато са били разрушавани производствени мощности и е била прекъсвана или спирана морската търговия. През Втората световна война налагането на икономически сътресения на врага, като същевременно му се попречи да направи същото с вас, беше ако не същността на войната, то със сигурност от решаващо значение. В момента не сме свидетели на такива мащаби на смущения, но механиката на това, което наблюдаваме, има повече общо с войната, отколкото с обикновените икономически събития. В момента това изглежда като голямо неудобство. С течение на времето то може да се окаже много по-голямо.
В средата на 2020 г. написах статия за хода на кризата с COVID-19. Твърдях (не много оригинално), че икономическите последици от пандемията могат да се развият в две посоки: рецесия или депресия. Възможността за стабилен растеж според мен не беше опция. Определях рецесията като финансово събитие, което е болезнено, но в крайна сметка може да бъде възстановено без значителни, дългосрочни щети. Депресията определях като физическо унищожение на икономиката, с фалити и прекратяване на съществуването на компании и банки, масова безработица и т.н. Депресията може да има финансов компонент, както Голямата депресия в Съединените щати, или военен компонент, както в голяма част от Европа след двете световни войни. Възстановяването от рецесията може да отнеме години. Това от депресията отнема цяло поколение. Казах също, че според мен пандемията няма да предизвика депресия. Мислех, че с времето пандемията или ще отшуми сама, или ще отстъпи място на медицинско решение. Ключовият фактор беше колко дълго ще действат мерките, използвани за борба с болестта. Колкото по-дълго е времето, толкова по-голяма е вероятността от депресия.
В момента наблюдаваме физическото разграждане на световната икономическа система с недостиг и смущения, които не могат да бъдат разрешени с финансови мерки. Наблюдаваме явление, което изглежда се състои от много системи, които се провалят и си взаимодействат едновременно. Всеки има различна теория за провалите, но има една, която почти всички избират като основна причина, дори и да не са съгласни с произхода ѝ.
В Съединените щати съществува теза, състояща се от две части. Първата е, че прекалено щедрите обезщетения за безработица и стимулиране намаляват желанието на много хора да работят. Хората могат да печелят повече пари, като си стоят вкъщи. Проблемът с това твърдение е, че човек, който се отказва от заплата заради обезщетения, поначало не е печелил много. Това биха били сравнително нископлатени работници с малки спестявания, ако изобщо имат такива. Трудно е да си представим, че те не биха могли да бъдат убедени да се върнат на пазара на труда. И се предполага, че складът или ресторантът, в който е работил служителят, е можел да надмине обезщетението, но или не го е направил, или не е искал да го направи. Разбира се, не съм виждал балансите на тези компании, но наличието на сравнително нископлатени работни места, останали незаети, не би трябвало да парализира бизнеса. Освен това в много сектори свободните работни места са на нива, които са далеч над тези, които биха били повлияни от федералните помощи. Обезщетенията не са създали огромен недостиг на работна ръка в областта на квалифицирания труд, професионалната работа, управлението и т.н. Въпреки това и там има недостиг.
Втората част на тезата е оттеглянето на жените от работната сила за домашни грижи. Тя е по-убедителна от първата част на теорията, но все пак е несъвършена. Според статистиката на труда в САЩ около 1,8 млн. жени остават без работа, но това невинаги ни дава пълната картина. Повечето от първоначално затворените училища вече са отворени отново. Някои жени са родили деца по време на пандемията и по този начин са се оттеглили от работната сила, но други не са го направили. В около 40% от домовете в САЩ има деца под 18-годишна възраст, а в около 20% - под 9-годишна възраст. Сигурен съм, че всяко домакинство има различни стандарти за това колко малко е твърде малко, за да бъде оставено детето само, и различен толеранс за това колко пари е приемливо да се откажат заради грижи за детето. Винаги трябва да помним, че много от нас работят, защото трябва. Броят на жените, които или не се нуждаят от заплатата си, или нямат възможност да се грижат за дете в училищна възраст, изглежда недостатъчен, за да обясни мащаба на загубата на работна сила.
Важно е да се отбележи, че много от тези теории използват американския модел като основен, но това, което може да обясни недостига на работна ръка в САЩ, може да не важи за друга държава и обратното. Някои от тези страни имат различни култури, пазари на труда и т.н. В Китай и Израел например недостигът е на работници с технически познания. По неофициални данни знам, че в Италия, където е обичайно членовете на разширеното семейство да живеят заедно, майките могат да работят, докато бабите се грижат за децата.
Това, което мисля, че е ясно, е, че не знаем защо е имало глобално намаляване на работната сила, освен ако то не се е случило само сред тези, които нямат нужда да работят (а тези хора имат Zoom). Това не е добър отговор, но има някаква стойност. Именно това е най-плашещото в това развитие. Мнозина са съгласни, че недостигът на работна ръка е основен двигател на проблема с веригата за доставки. И все пак доминиращите теории за случилото се, макар и да не са опровергани, имат много слабости. Това означава, че трябва да има поне допълнителни обяснения. И така, изправени сме пред депресия, чийто източник не са финансови събития, а преместване на хора, транспорт и други елементи. Да се изправиш пред системен срив с известна причина е едно нещо. Друго е да се сблъскаш с такъв, за който нямаш модел.
…………….
Анализът е на Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“.
