От Платон до подкастите все повтаряме една и съща мантра — "младите не стават"
Ретро по навик
Всяко поколение си създава една удобна илюзия – че "нашето време" беше истинското. Повече смисъл, по-малко поза. Повече разговори на живо, по-малко лайкове. Спомняме си как сме записвали песни от радиото на касетки, как сме чакали новия брой на "Ритъм" или "Браво" или как сме се крили с книга на Павел Вежинов. Има нещо романтично в това – не защото наистина е било по-хубаво, а защото вече е минало и няма как да ни разочарова.
Днес обаче слушаме как някой около 40-те въздиша, че "тия младите" не знаят кой е Ицко Финци, не са гледали "Козият рог", не са чели "Тютюн" и със сигурност са обречени. Но ако върнем времето назад, ще видим как техните родители са се възмущавали от дългите коси на "Щурците", от дискотеките, от видеокасетите и от "онова ново поколение, дето само се лигави по площадите". Поколенческата тревога винаги звучи по един и същ начин – само името на музиката се променя.
Платон също мрънка
Още в древна Гърция философи като Платон са писали с тревога, че младите не уважават възрастните, не се държат подобаващо, не четат, не учат, не слушат.
Историята е пълна с интелигентни хора, които са смятали, че интелигентността изчезва. Всеки път, когато обществото се променя технологично или културно, се появява усещане за загуба на стойност. Но това, което често не забелязваме, е, че интелигентността просто сменя формата си. Някога е било интелигентно да знаеш наизуст Омир. После е било модерно да рецитираш Шекспир. Днес някой може да ти направи видео-есе за социалната динамика в Euphoria и то да има повече културен анализ от дипломна работа.
Интелигентността не е загубена. Просто се е облякла различно
Проблемът не е в това, че новите поколения не са умни. Проблемът е, че не са нашият вид умни. Не четат същите книги. Не слушат същата музика. Не говорят със същата сериозност, с която ние навремето сме се престрували на разочаровани поети. Те са саркастични, абсурдни, иронични. Мислят през мемета, говорят през референции, изразяват чувствата си в клипове по 15 секунди. Това не значи, че не мислят. Просто са родени в свят, в който всичко е по-бързо, по-шумно и по-взаимосвързано.
Може би не знаят кой е Ерих Фром, но са способни да водят разговор за емоционалната регулация и токсичната мъжественост с терминология, която някои дипломирани психолози не използват.
Паметта има филтър "носталгия"
Мозъкът ни не е обективен свидетел. Той е емоционален монтажист. Спомняме си как сме чели под одеялото с фенерче, но не и колко сме били изгубени, колко несигурни, колко шумно и глупаво е било всичко в главата ни. Гледаме на младостта си като на златна епоха, но в нея също е имало масова култура, плитки трендове и хора, които са смятали, че светът върви към края си.
Така че когато днес чуеш някой да казва: "Младите са повърхностни", можеш спокойно да попиташ: "Спрямо кое поколение – онова, което пушеше в класните стаи? Или това, което мислеше, че сериалът "Приятели" е връх на философията?"
Умните не си отиват. Само остаряват
Всяко поколение има право на илюзията, че е последното истинско. Това ни помага да се справим с факта, че светът се променя, без да ни пита. Да обвиняваш младите е начин да не обвиняваш себе си, че вече не го разбираш този нов свят. Че вече не си част от него с такава лекота. Но това не значи, че той е по-лош. Просто е чужд. И в това няма трагедия, ако си достатъчно зрял, за да не очакваш светът да се върти около твоето усещане за стойност.
Интелигентността не е в стила. Не е в музиката, книгите или дължината на "сторито". Тя е в способността да разпознаеш нюанс, да зададеш въпрос, да видиш отвъд собствените си спомени. Така че може би умните не изчезват. Просто не приличат на теб – и това винаги е било така.
Автор: Виктория Иванова
