Има нов политически жанр. Той е кратък, но изчерпателен и вълнуващ. Казва се така:
Еди си кой нахлу еди си къде.
Това е достатъчно - имаш подлог, имаш сказуемо - "нахлу", имаш и институция за нахлуване. Всичко необходимо - нещо като хляб, сол и вода. Съставните елементи на речта и съставните елементи на политическия разговор. "Еди си кой нахлу" е новото "организира се контрапротест". Пак същото, но тоя път с динамика и светкавичност на действието. Но може би така е по-правилно - онзи, който навремето организираше контрапротест, сега не се занимава да издирва двайсетина клети души, които да го представляват, а директно нахлува, където реши. Пионер на дейността по нахлуването беше прокуратурата; и правилно, защото всяко нещо трябва да има висок институционален пример. Оттам насетне агресивните акции на Стъки изглеждат вече с утъпкан коловоз. В последна сметка, между прокуратура и ММА може би има много общо.
Хубавото на новия политически жанр, е че може да се нахлуе навсякъде. Най-хубавото и приятното - да се нахлуе в министерство. Но не само - може да се нахлуе в президенство, може в сутрешен блок, може в студио. Може дори в НАТФИЗ - друг основоположник на нахлуването, Волен Сидеров, нахлуваше там. А последно нахлу в Макдоналдс, но истинският скандал беше в това, че така и не се появи видео.
Както е видно - възможностите са много, само да има нахлуващи.
Нахлуването е най-лесният начин за провокация на медийното внимание. На медийното внимание му трябва именно това: подлог, нахлу, институция. Светата троица на цъкането на заглавие и на провокирането на обществения интерес. Онзи, който нахлува, знае това - как иначе би нахлул? Медиите, които отразяват, че той нахлува, също знаят това. Но и в това има напредък - вече самите медии започват да нахлуват и да си го отразяват, доколкото около Стъки се движи и медийно-политически проект. В тази връзка - колко нахлувания са необходими за един процент? По изчисления на социолозите - между пет и десет нахлувания, в зависимост от това къде са. И в зависимост от социолозите.
Нахлуването, изглежда, е някаква свръхагресивна форма на действие спрямо новите политически навици - всеки да говори от собствената си стена в социалните мрежи и да не обича журналистиката да нахлува в личното му пространство. Ето, че има начини да се справим с това - не толкова с журналистика, колкото с внезапна поява в студиото й. Внимавай кой нахлува: може да е с гладка глава, може да е с гладки гънки под главата. Може да нахлуе с каскет, може с шлифер. Може да ти носи процент, може да идва да си го вземе. Но не идва с добро. Идва ли казах?
Сгреших; имах предвид, нахлува.
Автор: Райко Байчев
