Надеждата за присъединяване към Евросъюза е това, което поддържа жива малката балканска държава Република Северна Македония. Ако надеждата бъде загубена, страната ще бъде разделена между България, Албания, Сърбия и Гърция, предизвиквайки нови геостратегически равновесия на Балканския полуостров. Това обаче е най-лошият сценарий, тъй като самото съществуване на Република Северна Македония като държава членка на ЕС гарантира стабилност в район с 2-хилядна бурна история и нестабилни граници.
Това пише анализаторът Василий Коронакис в коментар за изданието New Europe, цитиран от БГНЕС.
Спомням си, когато спорът между Атина и Скопие възникна през 80-те години, тогавашният гръцки външен министър, покойният вече Михалис Папаконстантину, в доста оживена дискусия ми каза: „Можете ли да разберете, Васили, че ако тази държава не съществуваше, трябваше да я създадем? Михалис представляваше Гърция във временното споразумение на ООН, подписано в Ню Йорк на 13 септември 1995 г., което предвиждаше временното име „Бивша югославска република Македония“. Той бе родом от Македония (Козани) и имаше дълбоки исторически познания за историята на Балканите. Временното наименование продължи до 17 юни 2018 г., а спорът с Гърция остави тази страна извън ЕС в продължение на 23 години. Това беше голямата грешка на лидерите на Северна Македония, които заложиха на конфронтация с Гърция, която членуваше в ЕС и НАТО във време, когато компромисът беше основната политическа ценност на двата съюза. Ако бе избрала компромиса с Гърция, Северна Македония щеше да се присъедини към ЕС на 1 януари 2007 г., заедно с България и Румъния, ако не и по-рано. Под какво име обаче? Би било без значение, стига хората от Северна Македония да имат по-добър, много по-добър живот.
Днес лидерите на Северна Македония правят същата историческа грешка, като отново вкарват страната и нейния народ в конфронтация срещу друга държава-членка на ЕС и НАТО - България. Философският камък на спора е езикът. В Договора от Преспа, където въпросът за името е уреден с общоприетото наименование „Република Северна Македония“, се признава (само от гърците) езика и националността като „македонски“ (не като „северно-македонски“). Преднамерено или не, но тази гротескова грешка дава на всяко гръцко правителство, в днешните или бъдещите времена, възможността при вътрешнополитически затруднения да превърне Договора от Преспа в лист хартия, който става само за опаковане на риба.
Правителството на Северна Македония е в тясна зависимост от албанското малцинство, което е съсредоточено в западната и северната част на страната и участва в настоящото правителство на Зоран Заев. Всички албанци от Северна Македония носят в съзнанието си идеята за „Велика Албания“, която ще включва Албания, Косово и половината Северна Македония. Дали някога тази идея ще проработи, е друга история. Но това е истинският проблем за Северна Македония и той може да бъде разрешен само, ако тя се присъедини към ЕС заедно с Албания.
Всъщност френско-германската граница е била арена на войни в Западна Европа в продължение на векове. Това свършва през 1957 г., когато двете страни се присъединят към ЕС. Оттогава през тази граница не е изстрелян нито един куршум, освен куршумите на ловци.
Въпросът за езика всъщност не е проблем, защото няма македонски език като такъв. Когато Северна Македония беше част от Югославия, говоримият език беше сърбохърватски. След разделянето местният диалект е приет за официален език, който е наречен „македонски“. Дотук добре.
Но миналата година посетих Скопие и Куманово, придружен от българска колежка, която много помогна с превода, тъй като не говоря македонски. На връщане, когато спряхме в Битоля на кафе, тя започна да говори със собственика на магазина за живота там и как се чувстват те сега, когато вратата към Европа е отворена. Там разбрах колко надежди обикновените граждани възлагат на членството в ЕС. Когато пресякохме границата с Гърция, аз казах на моята колежка: „Вие сте в Европа от около 15 години. Защо никога не сте ни казвали, че говорите свободно македонски?“ А тя отговори: „Защото не говоря македонски”. И когато я попитах, „И какво, по дяволите, говорехте през последните три дни”, тя отговори: български.
Заев трябва да слезе на земята и да разбере историческите си отговорности. Неговата страна, за да оцелее като суверенна държава, трябва на всяка цена да се присъедини към блока или поне да продължи да говори с Брюксел отсега до вечността, ако не я приемат. Това ще бъде много трудно, защото времето в Европа се заоблачава и европейците, след щедрото приемане на 11 бивши комунистически страни, вече не са ентусиазирани от идеята за повече нови бивши комунисти.
Темата продължава и в тези материали.
