Откъс от "Непокорната"

Пролог

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

Не казвай на никого

Трудно е да махнеш от себе си тялото на мъртвец. Разбрах го на дванайсет години, когато от носа и устата ми течеше кръв, а гащичките ми бяха усукани около единия ми глезен. Камъчетата на брега на Ламбро се забиваха в тила ми и голото ми дупе, твърди като нокти, а гърбът ми беше потънал в калта. Тялото му тежеше върху корема ми, ръбесто и още топло. Очите му бяха влажни и празни, по брадичката му се стичаше бяла слюнка, а отворената му уста миришеше лошо. Преди да падне, той ме беше погледнал с разкривено от страх лице, докато едната му ръка беше напъхана в гащичките ми, а разширените му черни зеници сякаш щяха да се разтопят и да потекат по бузите му. После рухна по очи и коленете му още притискаха бедрата ми, които беше държал разтворени. Вече не помръдваше.

– Исках само да престане – каза Мадалена. Опипваше главата си там, където кръвта и калта се бяха втвърдили на бучка в разрошената ѝ коса. – Наложи се да го направя – добави тя, докато се приближаваше към мен. Тънката ѝ рокля беше залепнала за мократа ѝ кожа и очертаваше слабата ѝ потръпваща фигура. – Идвам. Не мърдай.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

Аз и без това не можех да помръдна, защото тялото ми беше станало нещо забравено и далечно като паднал зъб. Усещах само вкуса на кръвта по устните и езика си и едва дишах. Мадалена се свлече до мен на четири крака и камъчетата изтракаха под голите ѝ колене. Чорапите ѝ бяха вир-вода и беше изгубила едната си обувка. Опита се да изблъска тялото му с две ръце, ръгаше го с лакти, буташе го с чело. Продължи да се напъва, но не успяваше да го помести.

Умрелите тежат повече, като онази котка в двора на Ное с изсипаните от корема ѝ черва и рояците мухи, накацали по муцуната и очите ѝ. Бяхме я погребали заедно зад оградата на гъските.

– Не мога сама – каза Мадалена. Косата ѝ беше залепнала за лицето и се оцеждаше по камъчетата. – Трябва да ми помогнеш.

Гласът ѝ се разплискваше в главата ми, все по-силен. С мъка изтеглих едната си ръка изпод тялото му, после другата. Натиснах гръдния му кош с длани, за да го изтласкам. Над нас се виждаха сводът на моста и късче мътно небе, а около нас се носеше шумът на реката.

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

– Трябва да го блъснеш рязко.

Опитах се. Когато си поемах дъх, вдишвах слабия сладникав мирис на одеколона му.

Мадалена ме погледна и каза:

– Сега!

Забутахме го заедно, аз извиках, извих се като лък и изведнъж той се отлепи от тялото ми. Падна по гръб до мен с оцъклени очи, зейнала уста и смъкнат панталон. Токата на колана му издрънча върху камъчетата.

Веднага щом се освободих от тежестта му, се претърколих на една страна, изплюх червената слюнка и затърках с пръсти устата и ноздрите си, за да излича миризмата му. За миг дъхът ми спря, после свих крака и се опитах да дишам. Ластикът на гащичките ми беше скъсан, а платът се беше раздрал, пробит от петата ми. Заритах ядосано, за да ги изхлузя, и се покрих с полата, която се беше набрала над пъпа ми. Коремът ми беше студен и всичко ме болеше.

Мадалена се надигна и изтърка калта от бедрата си с длани.

– Добре ли си? – попита ме.

Засмуках долната си устна и кимнах. Все едно че в гърлото ми имаше бент, който щеше да се скъса всеки момент. Но не заплаках. Тя ме беше научила, че само глупаците плачат.

Мадалена отмахна мокрите кичури от челото си. Очите ѝ бяха малки, а погледът ѝ суров. Посочи тялото.

– Няма да можем да го преместим – каза и облиза кръвта, която се беше събрала под носа ѝ. – Трябва да го скрием тука някъде.

Станах, за да отида до нея. Едва се държах на краката си и подметките на обувките ми се пързаляха. Вкопчих се в ръката ѝ. Въздухът бе пропит с мириса на реката. Мадалена трепереше, но не от страх. Тя не се страхуваше от нищо. Нито от кучето на господин Тресолди, пес с подути венци и пяна между зъбите, нито от крака на дявола, който се подаваше от камината в приказките, дето ни разказваха възрастните. Не се боеше и от кръвта, нито от войната.

Трепереше, защото се беше намокрила, когато той я сграбчи за косата и я повлече по брега, а тя риташе и крещеше. За да я накара да млъкне, беше потопил главата ѝ във водата, пеейки през цялото време с дрезгавия си глас онази песен, която пускаха по радиото: „Говори ми за любов, Мариу. Ти си целият ми живот!“.

– Трябва да намерим клони – каза Мадалена, – дебели клони.

Тя не преставаше да гледа неподвижното тяло, ръбесто и разкривено, което допреди малко стискаше китките ми и въртеше езика си в устата ми. Още усещах пръстите и дъха му. Исках единствено да заспя там, на камeнистия бряг, да се унеса от шума на водата, но Мадалена докосна рамото ми и каза:

– По-добре да побързаме.

Избутахме тялото в реката, завлякохме го до един от пилоните на моста и го свряхме там, до зида, по който пълзеше влага. Лактите му стърчаха нагоре, пръстите му бяха вдървени, а устата отворена. Нищо по лицето му не напомняше доскорошния младеж: елегантен и нахален, с идеални ръбове на панталона и фашистка значка на гърдите – сноп пръчки върху трикольора, – който се решеше с гребен от костенурка и повтаряше присмехулно: „Вие сте никои!“.

Събрахме клоните, които реката беше струпала по време на пълноводието си между гнездата на патиците и отходните канали; нахвърляхме ги върху почти потъналото във водата тяло. Затиснахме ги с камъни и корени, така че дори и буйна вода да не може да ги отнесе.

– Трябва да му затворим очите – каза Мадалена и пусна един последен камък, голям колкото юмрук. – Така се прави с умрелите, виждала съм.

– Не искам да го пипам.

– Добре, тогава аз.

Тя сложи длан върху побелялото лице и натисна надолу клепачите му с показалеца и средния си пръст.

Със затворени очи и отворена уста, с всички тия клони и камъни, които го покриваха, той приличаше на стреснат през нощта от кошмар, от който не може да се събуди.

Изстискахме полите и чорапите си. Мадалена събу обувката, която ѝ беше останала, и я пъхна в джоба си. Аз направих същото с гащичките ми: мек кален парцал, който вдигнах от земята.

– Сега трябва да тръгвам – каза тя.

– Кога ще се видим?

– Скоро.

Докато вървях към къщи и чорапите ми жвакаха в обувките, си мислех за времето, когато още нищо не беше започнало. Не беше минала и година, откакто полата ми беше суха и изгладена и притисках корема си към парапета на моста с лъвовете, за да гледам Мадалена отдалече, и единственото нещо, което знаех за нея, беше, че носи нещастие. Още не бях научила, че е достатъчна една нейна дума, за да се разбере дали си заслужава да бъдеш спасен или убит, дали да се върнеш вкъщи с мокри чорапи, или да останеш да спиш завинаги с лице, потопено във водата. 

ПЪРВА ЧАСТ 

Къде започва и свършва светът

 1

Наричаха я Злосторницата и никой не я обичаше.

Споменаването на името ѝ носело нещастие. Била вещица, от онези, които ти лепват дъха на смъртта. Била обладана от дявола и не бивало да се говори с нея.

Гледах я отдалече в неделните дни, когато мама ми обуваше обувките, прерязващи петите ми, и ми обличаше официалната рокля – трябваше да внимавам да не я изцапам. Потта се стичаше по врата ми и от непрекъснатото търкане бедрата ми се зачервяваха.

Злосторницата беше долу, на река Ламбро, заедно с две момчета, които знаех само по име: Филипо Коломбо, с тънки като пилешки кости ръце и крака, и Матео Фосати, с гърди и рамене като лъщящите от мазнина говежди плешки на пазара на улица „Свети Франческо“. И двамата бяха с къси панталони и изподрани колене. Заради нея, която беше по-малка от тях, а и момиче, те бяха готови да ги застрелят в корема като войниците, които отиваха на война, и после да кажат на Господ: „Умрях щастлив“.

Тя беше затъкнала краищата на полата си, избеляла от слънцето и мръсотията, в мъжкия колан, препасан на кръста ѝ; босите ѝ крака бяха като забити върху топлата скала. Краката са нещо, което едно момиче не бива да показва никога. Нейните бяха голи, с петна от кал и корички от незаздравели рани като струпеите на кучетата. Смееше се и стискаше една риба, която се мъчеше да се изплъзне от ръцете ѝ. Момчетата ръкопляскаха и тупаха с крака в реката, разплисквайки тъмната вода, а аз ги гледах отгоре на път за литургията в единайсет часа, която според мама беше службата за „по-личните хора“.

Татко вървеше пред нас и не ни обръщаше внимание. Беше с филцова шапка федора, която почти скриваше тила му, и крачеше бързо с кръстосани на гърба ръце.

Майка ми ме дърпаше за ръката.

– Ще закъснеем. – Посочи отвъд парапета на моста и промърмори: – Калпазани!

За разлика от нея баща ми не каза нищо. Той не понасяше укорите, но аз знаех добре, а мама още по-добре, че ако изостанем повече и по наша вина закъснеем за литургията, неделята ще е пълна с мълчание, блъскане на врати и скърцащи по лулата стиснати зъби зад вестника „Доменика дел Кориере“.

Трябваше да се насиля да откъсна поглед от децата долу при реката, различни от мен деца, които винаги бях наблюдавала тайно.

Но тази неделя за пръв път Злосторницата вдигна към мен лъскавите си черни очи. После се усмихна.

Дъхът ми спря, замижах и после се втурнах към баща ми по улицата, която се изкачваше към катедралата. Тръгнах редом с него, а той въобще не ме забеляза. Малкото коли, които минаваха, ни караха да притискаме гръб във витрините на магазинчетата и сладкарниците, от които се носеше топъл дъх на ванилия. На една табела пишеше: „Поднос пасти за пет лири“.

Мина черният фиат балила на Роберто Коломбо. Той работеше в Общината и познаваше „хора много нависоко“, както казваше татко с онзи тон, с който говореше за сериозни неща. Господин Коломбо имаше двама синове, които госпожа Коломбо караше да се решат на път по средата. Прасците му бяха стегнати в черни ботуши. Когато след една литургия му казали, че по-малкият му син по цял ден се мотае на реката заедно със Злосторницата, той го накарал насила да изпие едно шише рициново масло и му скъсал задника от бой.

Няколко недели бях гледала скришом от моста Матео и Злосторницата сами, а Филипо седеше на пейката на баща си по време на службата на една педя от него, със закопчана до врата риза и чисти мокасини. Това ме радваше тайничко. После един ден той пак отиде да се валя в калта и родителите му заедно с по-големия му брат се разположиха по-нашироко на пейката, за да не си личи много, че неговото място е останало празно.

Господин Коломбо седеше зад волана на винаги лъснатата си кола. Предницата ѝ приличаше на муцуната на акула с много остри зъби. Остави я на площада, почти до входа на катедралата, за да влезе веднага, сякаш ходенето щеше да му развали обувките.

Баща ми сви устни, все едно между зъбите му са останали парченца тютюн.

– Нашата съсипия. Тези ужасни коли ще ни унищожат. – Той не мразеше нищо повече от колите. – Хората искат да се движат бързо – казваше, – затова никой вече не носи шапка.

После, ако срещнеше господин Коломбо, го поздравяваше почтително, като докосваше периферията на сивата си федора.

Като влязохме в църквата, се спасихме от задушаващата жега, настъпила две седмици преди началото на лятото. Остана само тежката неприятна миризма на тамян, която се изкачваше до мозъка и се спускаше до петите; беше усещане, подобно на страха от тъмното. Мама ме държеше за ръката и аз вървях само по плочките от бял мрамор, защото бронзовият Христос в олтара не преставаше да ме гледа и ако случайно стъпех върху черния мрамор, щях да ида в ада.

В централния кораб отекваше шепотът на молитвите и влажното жвакане на слюнката на старите жени, които се молеха с превити рамене и глави, покрити с шалове, скриващи ушите им. Сядахме винаги на предните редове и се налагаше да мълчим през цялото време, освен когато трябваше да откликваме на псалмите и да казваме „Амин“ и „Разкайвам се“. Свещеникът говореше за греховете, които пращат хората в ада, а аз си мислех за рибите със сребърни коремчета, за момчетата, нагазили боси в Ламбро, и за погледа на Злосторницата.

Мама казваше „Отче наш“, захлупила лицето си с длани, с пръсти върху клепачите. Аз изучавах един гвоздей, който се подаваше от дървото на пейката. Когато свещеникът вдигна високо нафората, коленичих и се наведох напред, както правеха старите жени.

Потърсих гвоздея с коляно и се отпуснах с всичката си тежест върху него. Преплетох пръсти и ги опрях в устата си, като вкарах кокалчетата си между зъбите и, търкайки силно с коляно, зарецитирах „Слава на Отца и Сина, и Светия дух“.

Натисках здраво гвоздея, докато болката се изля в главата ми като нещо гладко и изгарящо.

И аз исках да имам белези по коленете като децата долу на реката. И аз исках да усетя как водата прониква между пръстите на краката ми и да показвам изцапаните си с кал стъпала. Исках и за мен да ръкопляскат ръце и да тупат крака във водите на Ламбро.