Само преди дни „Факел експрес“ издаде романите „Шапката на Митеран“ и „Жената с червеното тефтерче“ от блестящия френски разказвач Антоан Лорен.
Предлагаме откъс от „Жената с червеното тефтерче“ - едновременно увлекателен криминален роман, и очарователна любовна история, която ще трогне и най-закоравелия циник.
Лоран се завъртя в леглото и усети, че е сам. Погледна будилника – шест часа. Дори когато Доминик трябваше да става рано, тя никога не тръгваше преди седем и без да му каже довиждане. Лоран стана и я завари в антрето, облечена и готова за тръгване. Излизаш ли? Да… Тръгвам.
Защо ме гледаш така? – попита той. Оставила съм ти писмо на ниската масичка, отговори хладно Доминик, докато стягаше колана на мантото си.
Лоран, Ти, дето обичаш да се кълнеш, внимавай с дъщеря си и с финансовото състояние на книжарницата. Тази сутрин станах рано и реших да полегна малко на канапето, ето какво наме-рих на килима. Може би трябва да поговорим за това… Или няма нужда… Ти решавай. Аз няма да направя първата крачка, кълна се.
Доминик. Под името Доминик беше оставила фибата от чантата. Явно в бързината да прибере всичко, Лоран я беше изпуснал на килима.
Разбира се, ще кажеш, че е на дъщеря ти. Не, не е на дъщеря ми, нека ти обясня, не мърдай, каза той. Отиде да вземе чантата от шкафа и я постави като доказателство на ниската масичка. Все по-интересно става, промърмори Доминик, сякаш обидена от смелостта на Лоран. Тя чак и вещите си оставя при теб. Не е така, ще се разсмееш, като разбереш. Хайде, разсмей ме тогава, Лоран. Намерих тази чанта на улицата.
Подиграваш ми се, предполагам… Лицето на Доминик изведнъж стана безстрастно и Лоран усети, че му се вие свят като на невинен обвиняем, комуто абсолютно никой не вярва, дори собственият му адвокат. Не, запелтечи, не ти се подигравам, намерих я вчера сутринта на улицата, на улица „Пас-Мюзет“, за да бъда точен. Доминик бавно поклати глава, но погледът ѝ ставаше все по-хладен. Пълна чанта, на улицата… Да, открадната, открадната е, продължи Лоран. И какво прави под закачалката ти тази открадната чанта? Лоран отвори
уста, за да отговори, но не му остана време. А защо не ми разказа тази прелюбопитна история снощи? Ами защото… Защото не предполагаше, че ще намеря фибата на онази на килима! – избухна Доминик, повишавайки тон. Лоран остана без глас. Първото, което усетих, беше парфюмът ѝ, продължи Доминик, местейки поглед из стаята, трябваше да се усъмня, ти изглеждаше доста странно… Ама не, така де, да, добре, неин е парфюмът, но аз пръснах, рече той, докато ровеше из чантата. Къде е тоя флакон? Сега ще ти го покажа, тук е някъде… Нищо не може да намери човек из чантите ви! – изнерви се Лоран. Ето го, извика триумфално. Натисна горния край и видима струя се очерта в сутрешната светлина. Много впечатляващо, сдържано изрече Доминик, да ѝ кажеш, че парфюмът ѝ не ми харесва. Лоран чу захлопването на вратата и остана сам и объркан в средата на хола с черната „Хабанита“ в ръка.
Нахлузи джинсите, фланелката, мокасините и хукна след нея, напразно, Доминик вече беше в едно такси, което завиваше на края на площада. Телефонът ѝ веднага се включваше на гласова поща, но Лоран не остави съобщение. Седна на бара на Жан-Бар, Жан Мартел бе вече тук след някакъв сутрешен битак. Антикварят беше наредил на плота разни табакери и ги разглеждаше със сгъваема лупа. Това си е като разследване, рече му старият търговец, трябва да намериш уликата и после само да дърпаш нишката. А каква е уликата? – попита уморено Лоран. Ето на тази има полуизтрит герб, мисля, че е на някой граф. Ако успея да го идентифицирам, може да има и приятна изненада. Лоран кимна, плати кафето си и се качи в апартамента. Чантата беше на масата до писмото. Може би трябва да поговорим за това… Или няма нужда… Ти решавай. Какво да решава – ще ѝ се обади по-късно. Ама че несправедливост, всички факти бяха срещу него, така е, но все пак имаше право на защита, на обяснение. Всичко, което ѝ каза, беше истина. Само дето Доминик не му повярва.
След още едно кафе отвори електронната си поща. Веднага се появиха спамовете и пак онзи с чадърите за кучета, явно беше много упорит.
От: kloestar@gmail.com
За: laurent_letelier@hotmail.com
Тема: СРЩ с мен
Здрасти, интелигент книжар, остава ли уговорката за четвъртък вечер? Изчакай ме в кафене „Ше Франсоа“ точно в 18 ч., кафето с тераса до гимназията, от горната страна вляво, пред голямото дърво и статуята, обядвахме там веднъж миналия месец. Седни на маса до улицата. На първи ред. Сложи си черното сако, бяла риза и сините дънки 501, които купихме заедно в събота. После ще вечеряме. Какво ще сготвиш? Аз искам телешко варено. Целувки.
К.
Лоран се усмихна. Писмото звучеше като покана от властна любовница. Нищо подобно – беше от петнайсетгодишната му дъщеря.
Много енергична, много хубава и „страхотна манипулаторка“ по израза на майка ѝ, Клое беше приела раздялата на родителите си по свой начин: Мисля, че е разумно, бе обявила на баща си от висотата на своите дванайсет години. Но не бих искала аз да съм губещата страна. Моля? Какво искаш да кажеш? Искам двойно увеличение на джобните пари.
Моля? – беше повторил Лоран. А понеже ще живея с мама, искам котка. Този път Лоран не беше потретил „Моля“, а просто беше седнал в кадифеното кресло и се бе вгледал в това малко „парче“ бъдеща жена, появило се от кръстосването на неговите гени с тези на Клер. Имаше някаква мутация тук, като дете той (а и съпругата му сигурно) никога не би посмял да постави така нещата. Подаряват едно бяло котенце в кооперацията до нас, беше ѝ казала Клер няколко седмици по-късно. Не искам бяла писанка, искам мъжки котарак. Дебел. От породата Мейн Куун. Клер съобщи искането на Лоран, като почти всяко изречение започваше с „Дъщеря ти…“. Понастоящем Клое живееше с майка си с един Мейн Куун, от най-едрите представители на котешкия род. Как ще го кръстиш, скъпа? – бяха попитали Клер и Лоран. Путин, беше отговорила бавно Клое с усмивка, очаквайки реакцията. А-а, не, не можеш да кръстиш котака така! – беше избухнала Клер. Напразно. Путин си заживя в стаята, излизаше само за да отиде до паничката със суха храна или до клетката и не позволяваше никой освен Клое да го гали; понякога презрително се появяваше в хола и невъзмутимо почваше да си точи ноктите по дивана пред ужасения поглед на Клер, след което се прибираше да чака господарката си.
Лоран написа: Да, скъпа. Ще бъда там. Телешко варено. И не наричай баща си интелигент книжар, моля те… Целувам те. Замисли се дали някога беше отговарял „Не, скъпа“. Измъкна иззад библиотеката сгъваемата маса за игри, разтвори я до прозореца и продължи започнатото вечерта. Постави чантата на зеленото сукно и заизважда нещата отвътре, редейки ги едно до друго както дойде. Бръкна с пръсти в малко джобче без цип в подплатата и извади два неупотребени билета за метро и разписка от химическо чистене. В малкия бележник датата и четвъртък бяха оградени, както и „рокля“. Пак провери. Очевидно това беше бележката за „роклята с презрамки“, но листчето беше откъснато от обикновена тетрадка, нямаше нито име на фирмата, нито адрес.
Как ли изглеждаше тази Лор, която обичаше да обядва в градина, страхуваше се от червени мравки, сънуваше, че прави любов с домашния си любимец, превърнал се в мъж, слагаше си коралово червено червило и получаваше книга с посвещение от Патрик Модиано? Пред Лоран имаше жена-пъзeл. Неясен, сякаш гледан през запотено стъкло силует, лице като лицата, които сънуваш, а когато опиташ да възстановиш наяве чертите им, те се размиват.
Превод от френски Валентин Маринов – Пело
