Васил Драганов: Искам ролите ми да идват от мен, да избуяват отвътре

Някои от вас може би го наричат и Радко Чеканов (по ролята му от „Столичани в повече“). Той няма против. Надява се обаче някой ден да изиграе и ролята на Лошия, на Много лошия. Ние пък много му се радваме, че така се слива с героите си и сме сигурни, че ще успее! Поговорихме с Васил Драганов за театър и кино, но и за риба плакия, котката Фиго, сърничката Жучка, сменя ли крушки, носи ли на майтап, тормози ли го жена му да спортува, а и още:

Още: 20 бързи въпроса към... Петар Шварц, китарист на ALI

Още: 20 бързи въпроса към... Мартин Михайлов

Казвал си, че Радко Чеканов, твоят герой от „Столичани в повече“, много прилича на теб като характер. Коя обаче е онази твоя роля, която е най-различна от теб?

Хубав въпрос. Проблемът е, че режисьорите винаги ни вкарват в едно русло и ни ангажират само за определени роли. Ето и сега започнах в една много интересна, съвсем нова пиеса – „За първи път“ на Орлин Дяков, в която си партнираме с Албена Михова, Роберт Янакиев и Стефания Кочева. Там играя човек, който е на близо 50 години, обаче е девствен. Отново – горкият, малкият човек. Но да се върна на въпроса – преди години, в „Ревизор“, с режисьор Мариус Куркински, в Народния театър – играех директора на болницата, който е изключително зъл и корумпиран човек. И по време на репетициите дълго време с Мариус работихме върху това да стана тотално различен от себе си, отрицателен, мрачен, човек, който мрази всички и света. Ето там, в „Ревизор“ играх нещо, което е много далече от мен.

Още: Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш

Още: 20 бързи въпроса към... актрисата Адриана Димова

Като Радко Чеканов в сериала "Столичани в повече" с "баща си" Рангел (Любо Нейков)

Имаш ли роля, освен на Радко, която по някаква причина е по-специална за теб?

Преди Радко имам една малка, но знакова за мен, любима роля в „Мисия Лондон“ на Димитър Митовски. Там усетих сладостта на това да играеш малкия човек, онеправдания, на когото все нещо не му е наред. Началото на идеята за Малкия човек е поставено от гения Чарли Чаплин. В България това нещо е продължено от гения Тодор Колев. Разбира се, не съм стигнал тяхното ниво, те са недостижими според мен в своята професия. Но съм се насочил натам. Никога не ми е било важно да изиграя главната роля в една пиеса, а и трудно бих изиграл Ромео например. Винаги са ми били интересни другите роли, дори най-неприятните, които никой не иска да ги изиграе.

Още: Актьорът Богдан Казанджиев: Не мога да изгледам нито един филм като нормален зрител

Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба

А имаш ли свой герой, заради когото си си казвал „няма да е зле и аз да поживея като него“?

Наскоро започнах в пиеса за театъра в Търговище – на Жан-Пиер Мартинез, това е пета негова постановка в България, много интересен човек. Там играя министъра – всички го ухажват, отива на среща със строителен предприемач – веднага му се предлага момиче, веднага му се предлага пура. И си викам на акъла – ей, гледай тия министри как си живеят живота.

Със сина си Давид

Най-шантавата роля, за която са те канили?

В една изключителна пиеса, много интересна, разкрепостена, пак в театъра в Търговище - „Сексуални перверзии в Чикаго“ на Дейвид Мамет, един от най-големите драматурзи в Америка в момента. Изключително брутална пиеса в сексуално отношение, пълна е с цинизми и аз изиграх главната роля на един ужасен сексист, изнасилвач – пак много далеч от мен, но с толкова енергия, цинизми, бях като фурия на сцената. И макар публиката да оставаше шокирана в много моменти, за мен беше голямо удоволствие, защото е наистина шантава роля и е пълна с много енергия, макар и в тъмния аспект.

Имаш ли автограф, който си пазиш, от човек, на когото се възхищаваш?

Да. Пазя си автограф на моя учител, бих казал – по някакъв начин гуру, това е Илия Добрев, който си отиде преди няколко години. За тези, които не знаят, той е Васил Левски в 10-серийния телевизионен филм „Демонът на империята“ на режисьора Вили Цанков от 1971-а година. Много години беше асистент на Стефан Данаилов в НАТФИЗ. За щастие, стана и мой учител. И си пазя нещо от него, тъй като безкрайно много го ценя, обичам го и му благодаря за това, което ми е дал. Пазя си и един автограф на друг актьор, на когото се възхищавам и с когото имах щастието да работя, беше мой режисьор – Йосиф Сърчаджиев. Направихме една пиеса в Народния театър – „Бащата“, по Стриндберг и имах щастието да се докосна до Йосиф Сърчаджиев. Негова любима роля ми е Кара Ибрахим във „Време разделно“. Мисля, че той там достига такива енергии, такива висоти, че ми е един от любимите български артисти.

1993-та година в НАТФИЗ Тодор Колев и проф. Азарян са те скъсали на пеенето. Сега как си с пеенето?

Сега пеенето ми е пак ужасно. Странно е, че ако има до мен някой, който да пее вярно, влизам в неговия тон. Иначе просто не ми се отдава. Въпреки това нищо не ми попречи да участвам дори в мюзикъл – преди години направихме „Сватбата на Фигаро“ на сцената на Народния театър, дори си имах собствена ария, която си изпях сам на сцената – на Народния, представяш ли си – човек, който не може да пее! Но там много ми помогна музикалният педагог Евгени Господинов, с когото дълги месеци пеех и накрая взех, че си изпях нещата.

Съпругата ти Андреа е бивша състезателка по художествена гимнастика – тормози ли те да спортуваш?

Еми, да. Честно казано, 18 години не се спря да атакува физиката ми. Но за съжаление, за мое съжаление основно, не можа да се пребори с това нещо. Тя е човек, който и до момента спазва хранителен режим и толкова ѝ е внедрено здравословното хранене, че няма мърдане.

Рекордът ти като дете е 33 изядени сладоледа за един ден – докато си работил разносвач на сладолед. Като зрял човек колко ти е рекордът?

Като зрял човек, след онези сладоледи, които изядох навремето, буквално не ям сладко, за мое щастие. Най-много веднъж в месеца. А пък сладолед – да не видя! Което е логично може би.

Във филма "Мисия Лондон"

А други собствени рекорди с ядене? Без да броим онзи грах покрай „Столичани в повече“, когато със Стоянка Мутафова и Любо Нейков до обяд е трябвало лакомо да изядете две тенджери с грах, а после от кетъринга за обяд е имало телешко с грах.

Аз мислех за този грах да разкажа историята... Всъщност така съм с килограмите – пълен, генетично. Не съм човек, който много яде. Може би „поддържам форма“ заради бирата, която обичам. Честно да си кажа, няма ден, в който да не пия бира. Много е вредна, но много я обичам, пустата му бира, особено вайс бирата. Това нещо е супер калорично, много добре го знам, но особено лятото пия много бира и вдигам килограми – при мен не е нито от храната, нито е от сладко.

Има ли обръщение към теб, което те дразни: Васко, Васето, Васи, Василчо, Василаки?

Навремето – 82-ра година, баща ми беше намерил на Витоша една сърничка бебе. И нашият взима сърничката, носи я вкъщи – ще я гледаме. А то – бебе на 20 дена. Как ще я кръстим сърничката – ще я кръстим Жучка. На тогавашните медии им стана много интересно и изпратиха репортер от списание „Лов и риболов“ - тогава много четено списание. Той дойде, направи интервю и снимки как аз храня с мой биберон сърничката с мляко и – всичко точно, но накрая човекът се объркал – вместо Васко написал Веско Драганов. И тогава аз – страшна драма – като взимам списанието да чета (много рано започнах да чета), и като видях... И сега, като някой ми каже Веско, направо ми се обръщат вътрешностите!

В представлението "Нова земя"

Сега пък имате котка на име Фигаро. Да не си я кръстил така покрай серията на „Том и Джери“, в която Том изпълняваше арията?

Не, точно тогава репетирах за „Сватбата на Фигаро“, за което разказах. По същото време взехме котенцето и решихме да се казва Фигаро. На галено му викаме Фиго, което пък на италиански е „готин“.

Имаш дъщеря на 17 и син на 9. Сега, като са по-големи, може би им правиш и повече, по-разнообразни смешки?

Разбира се. Онзи ден реших да импровизирам, че съм домашна прислужничка, готвех им паламуд, освен това чистех. И Любов (б.а. - дъщеря му) се избъзика – „Тате, ти си една страхотна прислужничка – Василка“. Аз веднага влязох в образа на Василка, с една кърпа и Любов взе да снима и много се забавлявахме. Нося на майтап, много нося, няма проблем. Има хора, дори и колеги – което е странно, защото все пак са актьори – ако хуморът е насочен към тях, просто полудяват. Аз се успокоявам с това, че – някъде четох – самоиронията била признак на интелект.

Споменавал си, че си несръчен човек и хванеш ли нещо, то се чупи в ръцете ти. Кое е най-скъпоструващото, което развали?

О, разбираш ли, че всичко! В нас ми е забранено да включвам или изключвам лаптопа. Особено ако е техника, електроника – всичко блокира и се носи на ремонт! Вълни ли излъчвам... няма оправия! И ми е забранено – дори за крушките. Един приятел идва и ми сменя крушките, вика – „Ти си пълен идиот“. Страшно се изнервям, просто действа депресиращо.

Но пък готвиш и тогава пипаш печката?

А, там съм цар, там съм човек! То все пак е изкуство. Нали казват, че всички главни готвачи са мъже, защото го правят за удоволствие, а жените – по задължение.

Кое е най-висшето ти кулинарно произведение?

Голям специалист съм с риба плакия – от морето взимам паламуд, но го правя по гръцки: с нарязан лимон на 16 и много маслини в доматения сос. И хора, които не ядат риба – при мен сядат и хапват. Много хубава капама правя, кисело зеле си слагам. Сега съм си сложил едно бидонче с туршийка. Тези типично български неща много ме радват. Тази година – понеже имаше много риба на морето – направих паламуд в буркан с олио: суров, осолява се и става много интересно.

Малкият Васко със сърничката Жучка

Значи и от гости не можеш да се отървеш?

Много обичам! Обожавам да посрещам, да сложа масата, да измисля какво, как – тези работи много ги обичам.

Работил си какво ли не извън актьорската професия: стюард, радио водещ, пожарникар. А също и бодигард, включително на мафиота Поли Пантев – кое е най-ценното качество, което разви в онзи период?

Хладнокръвие. Там имаше гледки, имаше опасни моменти, които не всеки може да издържи. Тогава човек се учи да бъде хладнокръвен и – както се казва в онези среди – да бъде куче: да понасяш, да издържаш различни напрежения.

Преди известно време Илон Мъск и още няколко човека предизвикаха Путин на ръкопашен бой. Има ли някой, с когото ти би искал да решиш конфликт по този начин?

Интересен въпрос. Живеем в цивилизовано общество и, разбира се, не е това начинът за решаване на какъвто и да е спор. В същия момент аз съм импулсивен, емоционален и дори някой непознат човек на пътя би ме ядосал с някаква наглост, несправедливост – нещо, което ме запалва много! Бих скочил на бой, но не мога да назова име на някого, когото искам да бия. Но принципно няма нищо лошо – добре го е измислил човекът.

На принципа „Ако имах малко власт“ какво би променил?

Бих променил отношението на хората към културата. Както казва Тодор Колев в едно интервю – „Тамън бяхме научили българина да ходи на изложби, тамън го бяхме научили да ходи на музей, тамън го бяхме научили да ходи на театър – дойде тая демокрация и всичко отиде по дяволите!“. И е така. Отношението на държавата – няма да забравя, преди много години – Иван Костов (не че имам нещо против него) каза „На нас културата не ни е приоритет“. Еми не става, брато! И един Чърчил – първото нещо, което възстановява след войната, са културните институции и казва „Ако нямаме култура, ние ще се загубим като народ“. Навремето ни водиха от училище – задължително в годината 2-3 пъти – на театър. Дори не изисква и толкова много пари. А е отношение! Няма никаква държавна политика за децата, да са малко по-културни, да се ходи на музей, на опера, на кино... Ето това нещо бих променил с голямо удоволствие. 

Коя кино роля би искал да изиграеш?

Аз от много години го казвам – Лошия. Като тип роля. Аз не гледам кино. Ако имам свободно време и искам да си почина – рисувам. Вкъщи навсякъде има бои, рисуваме с децата, вече сме се пренесли дори на стените – половината хол е нарисуван. Това е нещо, което ми доставя удоволствие. Но да се забия, да гледам някой филм – не. Много от моите колеги правят някоя роля, гледат филми да видят как го е изиграл еди-кой си, но по този начин се повлияваш и без да искаш, започваш да имитираш, попиваш. Това е нещо, което аз не възприех и не го правя никога. Искам ролите ми да идват от мен, да избуяват отвътре. Това е и опасно – да изиграя нещо, което ми е познато – на тъпия, залухавия. И по едно време много се бях уплашил, но после си казах – в крайна сметка аз това играя. Но затова отговорих, че искам – да ми дадат шанс в киното, дай боже да успея – да изиграя тотално различно нещо, някой много лош!

А какво ново – извън театъра и киното – да очакваме скоро от теб?

Искам най-после да направя изложба, която обаче да включва и една стихосбирка – аз съм го нарекъл „Празник на изкуствата“. През годините вдъхновението ме удряше на две места: стихотворения и афоризми; и рисуване. Те се сменят едно след друго и натрупах вече много картини и адски много стихотворения. Това е нещо, за което си мечтая – представяне на стихосбирката ми с мои картини.

Благодаря ти за хубавото интервю, Веско! И само още един, последен въпрос... Веско?... Ало?!...

Интервю на Милен Антиохов