Огромен опит, много роли, силно присъствие, задълбоченост и мъдрост. Актьор, режисьор и преподавател в НАТФИЗ. Да се разговаря с Атанас Атанасов, е и удоволствие, и гаранция, че ще научим повече за нюансите на актьорството. Четете нататък за специфичната своя светлина, която професорът хвърля върху богатите теми на театъра и киното:
В „Хамлет“ на реж. Стоян Радев, в Театър Българска армия, играете Призрака (на бащата на Хамлет – старият Хамлет), като синът Ви, Ясен Атанасов, е в ролята на Хамлет. А преди около 30 години Вие играете Хамлет в постановката на реж. Николай Ламбрев, пак в Армията. Успявате ли, при положение, още повече, че сте и режисьор, и актьор, да не сравнявате тези различни постановки, режисьори, роли, Вас и сина Ви?
Опитвам се, но бих казал, че е трудно. Защото преди спектакъла, в който аз играех 96-а-97-а година, съм гледал доста постановки на тази пиеса. Освен това аз съм гледал и екранизации на тази пиеса, така че е доста трудно. Опитвам се да гледам обективно отстрани нещата и ми е интересно, защото всяка постановка по някакъв начин отразява времето, в което живеем. Така че аз по-скоро оценявам спектаклите, които са направени в определен период от време, именно във връзка със социума, в който живеем.
Вие носите много енергия и заряд. Кое обаче е онова, което може да Ви изтощи в театъра?
По принцип, професията е изключително изтощителна. Едно от нещата е – аз помня веднъж заучените текстове години напред. Това е едно невероятно натрупване на хиляди страници научен текст. Не мога да кажа, че е възможно да изтрия файловете, които са натрупани в мен. Така се е случило през годините в кариерата ми, че съм играл и много физически, а и психически изтощителни роли. Играейки различни роли, ти минаваш през различни животи, през различни съдби, през различни обстоятелства – преживяваш по някакъв начин своите персонажи. Това, разбира се, е едно от нещата, които уморяват. Но другото, което някак си въздейства, или поне върху върху мен като актьор, е усилията, които театърът трябва да полага, за да осъществява своите проекти въпреки всичко. Просто средата е такава, че понякога работим въпреки всичко – въпреки условията, въпреки хилядите компромиси, които би трябвало да направим или да ги преодолеем. Но, стига човек да е мотивиран в това, което работи, всяка една професия му се отплаща.
В постановката "Хамлет", Театър Българска армия
Казвали сте, че сте изиграли много роли в много спектакли, като че ли вече всичко сте направили и затова нямате конкретни амбиции. Как намирате все още мотивация в професията?
Истината е, че никога не съм имал роли, за които мечтая да ги изиграя на всяка цена. Играл съм какво ли не, наистина. Призрак не бях играл! Във всички случаи ми е любопитно и интересно, и по някакъв начин ме вдъхновява – когато работя с добър екип. С режисьор, който знае какво иска. Режисьор, който не използва актьора като функция за реализиране на идеите си. А за когото актьорът е сътворец, съучастник в едно общо дело. Така че аз нямам абсолютно никакви претенции по отношение на ролята. Тя може да бъде по-малка – както виждате, в „Хамлет“ е в рамките на 4-5 минути. Аз приемам всякакви роли, стига екипът да работи добре, да е мотивиран, да има една съпричастност между онова, което режисьорът иска, и онова, което актьорите му предлагат.
Споменавали сте, че като режисьор Вие, един вид, започвате работата си от актьорите – по тях избирате пиесите, които да поставите, така че да виждате в ролите конкретни актьори. Това значи ли, че първо трябва да имате предвид определени актьори, които Ви допадат като работа, а след това да потърсите пиесите за тях?
Не бих могъл да кажа, че има актьори, които ми допадат, и актьори, които не ми допадат. Допадането за мен е свързано преди всичко с работата: как си вършим работата, как се отнасяме към работата въобще, към това, че присъстваме в театъра. Няма актьори, които да не са ми любопитни и интересни. Но във всички случаи, когато избирам пиеса, аз се съобразявам със състава на театъра и се опитвам да давам възможност на своите колеги да направят добри роли. И да развиват някои други свои потенциални качества, които носят, които смятам, че притежават. Според мен до голяма степен публиката идва в театъра заради актьорите. При всички случаи режисьорът, драматургът остават малко на заден план за зрителя. Струва ми се, че театърът съществува до голяма степен заради актьорите, защото те са тези, които създават живот на сцената. Освен това аз избирам такива пиеси, които за мен като актьор са интересни. Пиеси, в които аз бих искал да изиграя всички роли. Режисурата за мен е и възможност по време на репетициите аз да изиграя много роли: ролите, които никога няма да ми бъдат възложени, ролите, които съм пропуснал и заради своята възраст вече, ролите, които не съм подозирал, че бих могъл да играя и така нататък. Но смятам, че репертоарният план на театрите трябва да бъде съобразен преди всичко с актьорите, а не с режисьорските амбиции на този или онзи, колкото и той да е велик режисьор.
Има ли тип зрител в театъра, който най-много да Ви допада?
Не, не бих казал. Зрителят реагира съобразно онова, което му се предлага на сцената. Въпросът тук е друг. В залата влизат, да речем, триста човека. Има жени, мъже, различни по възраст, с различно социално положение, учащи, пенсионери. Въпросът е как тази маса от толкова разнородни индивидуалности да ги приобщиш в едно цяло, да дишат ритмично, заедно, един с друг, да хармонизираш цялата тази маса от хора и да станат едно. Добрите представления стават тогава, когато успееш да завладееш всички тези индивидуалности и има хармония между залата и сцената.
Фото: личен архив
Най-интересният разговор по телефона в залата, който сте дочули от сцената?
А, по време на един спектакъл – „Арт“, в Зад канала – няколко пъти звънеше телефон. Зрителите вече започнаха да шушукат и да правят забележки на дамата, която се мъчеше да спре силата на звука. На нас, от сцената, ни се стори, че беше доста дълго това време. Жената изведнъж се изправи и буквално се разплака и каза: не мога, не мога да изключа телефона... Това е един от много такива интересни, любопитни и смешни случаи.
Споделяли сте преди време, че предприемате, цитирам Ви: „предпремиерни мълчаливи нощни разходки“. Има ли все още у Вас голямо вълнение преди нова постановка?
По принцип премиерата е вълнуващо събитие, защото, както ви казах преди малко – трябва да приобщиш всички тези 300 човека и да станат един дъх. А тези първи представления са непредвидими, не знаеш как ще реагира публиката, кога ще реагира, ще реагира ли изобщо, ще звънят ли телефони. Притеснението е главно от тази неизвестност, която те чака на сцената. Не бих казал, че се страхувам, притеснявам, но винаги има един трепет и първите представления не са ми много приятни. Идват и хора, които казват: я, сега да видим какво сте направили. Винаги има такива реакции: това е добре, но защо не може по друг начин? В този смисъл, аз никога не слушам и не се съобразявам с оценките, било то положителни, било то отрицателни, във връзка с някой спектакъл. Защото аз съм работил с режисьора месец и половина, а публиката гледа това, което сме направили, в рамките на час и половина, да речем. Така че струва ми се, колкото и самоуверено да звучи, ние, които сме на сцената за този час и половина, сме най-подготвените. Оттук-нататък всеки един от зрителите би могъл да има своите забележки, но това е, което ние сме направили.
Имате ли моменти, в които, едва сега, като професор в НАТФИЗ, разбирате колко прав всъщност е бил някой преподавател от времето Ви там като студент?
Това е интересен въпрос. Когато бяхме студенти, когато се дипломирахме, моят професор Сашо Стоянов каза: вижте сега, мили мои, трябва да знаете, че в театъра нито успехът, нито провалът е окончателно и завинаги. Тогава си казах: добре де, ама как така, нали ако се проваля в една роля, това оставя отпечатък в следващите ми роли, това би се отразило на самочувствието ми, на желанието ми за работа. Но с годините разбирах, че професорът е бил изключително прав, защото от провалите, неуспехите си правиш изводи, които биха могли да ти помогнат за в бъдеще. Сега съм абсолютно сигурен, че наистина нито успехът, нито провалът се окончателно и завинаги. Дали е провал или успех, това е във всички случаи крачка напред.
Фото: Владимир Карамазов
Като опитен преподавател, режисьор, актьор, а и човек, можете ли да прецените, че някой студент носи такъв талант, че след време може да стане наистина голям актьор? С условността, че си зависи най-вече от него, разбира се. Усеща ли се толкова отрано това?
Да, усеща се, разбира се. Наистина, прави сте, всичко зависи от начина, по който работи, от отговорността и начина, по който се отнася към таланта, който носи в себе си. Но аз още от кандидат-студентските изпити бих могъл да кажа: да, тук има потенциал това момче или това момиче да станат големи актьори. Но през годините то или се потвърждава, или казвам: не, това няма да стане. Като причината е конкретната личност, конкретното момче, конкретното момиче. Известна е тази фраза, че в работата на актьора трябват 90% труд и 10% процента талант. Дори и ако ти имаш таланта, трябва да положиш труд, за да успееш.
Може би отварям много голяма тема, но – има ли актьор, който е много добър, независимо от режисьора? Или за да покаже какво може, му трябва и подходящ режисьор?
Темата наистина е много сериозна и предполага едни по-задълбочени разговори. Вижте сега, случват се много добри актьорски постижения и в лош спектакъл. И много лоши актьорски проявления на сцената с много добър режисьор, в много добра пиеса. Всичко е строго индивидуално и зависи от много неща. Но това наистина е тема за много дълъг и подробен разговор.
Ако даден актьор има своя драма, лична тежка история – например е отрасъл с родител алкохолик. А режисьорът поставя пиеса, в която има герой с подобна тежка история от детството. Трябва ли режисьорът, ако знае за тази история на актьора, да се съобрази и да му спести това повторно преживяване? Или точно обратното – да му даде ролята, ако я предвидил за него, а тя дори ще помогне на актьора да се справи отчасти с миналото си, да преживее един вид катарзис?
Струва ми се, че нашата професия е единствената, в която ние от сцената можем да разкажем нещо за себе си. Всеки един от нас, стига да не страда от скрупули, комплекси, би могъл да разкаже за своя живот и по някакъв начин да преживее свой личен катарзис чрез една роля, която до някаква степен се докосва до проблемите в личния му живот. В този смисъл, колкото по-искрен е актьорът, толкова по-добра ще бъде и ролята. Защото публиката не идентифицира актьора и това, което той прави на сцената, с неговата личност. Тоест, никой от публиката не знае за този проблем. Колкото повече влагаме искреност в онова, което правим на сцената и не се страхуваме да разкажем за себе си, за своите болки, за своите тревоги, за своите любови, за своите скрити желания – толкова повече актьорската професия би могла да бъде разказване на собствените сънища, на собствения живот публично. Което според мен е изключително ценно, защото по този начин се очистваме, пречистваме се, зареждаме се. Това ни вдъхва вяра, надежда, че всичко това би могло да бъде преодоляно.
Със сина си, актьорът Ясен Атанасов
Имате ли роля, която публиката много да харесва, а Вие не особено? Или обратното.
Аз се опитвам обективно да оценявам това, което правя. Знам какви качества имам, какво мога да направя, но зная и какво ми липсва още, за да присъствам още по-устойчиво на сцената. Но това, което питате, то много зависи от времето, в което се прави. От ситуацията, обстоятелствата, при които един спектакъл е реализиран на сцената. Защото има много добри постановки, които съм играл и много интересни роли, които съм правил, но просто не са попаднали в подходящото време. Затова ролята на режисьора е изключително важна – защото той трябва да следи какво се случва наоколо и да бъде адекватен на онези проблеми, които вълнуват публиката. Такова време беше, да речем, началото на 90-те години, когато ние, във Военния театър, правихме много интересни постановки, но „театърът“ на улицата беше много по-интересен, много по-абсурден от това, което се случваше на сцената. И доста постановки минаха ей така, малко „метър“. Струва ми се, че не бяха оценени достатъчно, но то зависеше от времето, в което живеехме.
Една от ролите Ви, която Ви е изненадала колко високо е оценена от публиката, е на агент Колев от сериала „Стъклен дом“.
Самият сериал – мисля, че е добър. Но ролята не позволява кой знае какво и като присъствие, и като обем. Тази роля я направих много лесно, нямах абсолютно никакви трудности. В този смисъл, аз не съм направил кой знае какво. По някакъв начин съм обслужвал сюжетната линия, сюжетните ходове. И адски се изненадах, че публиката толкова добре прие моето екранно присъствие в този сериал. Започнаха да ме припознават, да ме поздравяват. И аз си казах: добре де, аз какво толкова съм направил? Аз съм имал по-добри роли в киното. Но понякога ние смятаме, че колкото повече усилия сме положили, за да направим една роля, толкова тя е по-добра. Ами, убедих се през годините, че това не е така. Има роли, за които съм полагал страшно много усилия, а те не са се получавали толкова добре. При които е имало някакъв сблъсък на актьорската природа, човешката природа и природата на персонажа.
Една от постановките, на които сте режисьор – в Театър 199 – е комедията „Семеен съвет“, в която личат ясно и политически препратки. Кой съвременен български политик Ви се струва много интересен образ и Вие, като актьор, бихте го изиграли в един хипотетичен театрален спектакъл?
Аз съм играл и съм поставял една пиеса на Мамет - „Ноември“. Там става въпрос за един от американските президенти – изключителна политическа сатира, във връзка с Деня на благодарността. В Сатирата, където играех ролята на президента, спектакълът беше с оригиналното заглавие – „Ноември“. В Пловдив поставих пиесата с друго заглавие – „Островът на пернатите“. Така че политическата сатира е много любопитно нещо. Бих казал, че наблюдавайки така наречената политическа класа, 99% от присъстващите в Народното събрание са едни уникални персонажи, които биха могли да бъдат качени на сцената, защото са изключително характерни с всичко, което носят в себе си. Това е своеобразен театър, лош театър, но от лошия театър в парламента и в социума би могъл да стане един прекрасен театър на сцената.
Фото: личен архив
За някои хора сякаш е странно, че харесвате комедии – поставяли сте комедии, имате такива роли. Коя е последната комедия, която гледахте, все едно на сцена или екран, и се смяхте с глас?
По-скоро бих казал, че обичам трагикомедията. Въпреки че съм поставял повече комедии, съм играл повече драматични роли в последните вече 10-15 години... Не мога да кажа... Но бих могъл да спомена добри представления, които ми импонират като жанр, като стилистика, като актьорско присъствие. Да речем, в Младежкия театър – „Рожденият ден на Рупърт“, моноспектакъл на прекрасната Ангелина Славова, невероятна актриса. Това е едно невероятно представление, с плътно актьорско присъствие. То предполага и много усмивка, и е и много печално. Това е едно от представленията, което ми е направило страхотно впечатление! Много, много красиво, много топло, много човешко представление. Другото представление, което високо ценя, това е „Племе“, което направиха във Военния театър – изключително съвременно. Даже в социалните мрежи бях публикувал, че това е събитието на миналата година и продължавам да мисля така – представление, което много ме развълнува. Струва ми се, че целта на театъра е, дали със смях или сълзи, да вълнува зрителя.
Споделяли сте, че на хората, които не Ви познават, им изглеждате саможив, дистанциран, пренебрежителен. Има ли обаче нещо от характера Ви, което остава в голяма степен неразбрано дори от най-близките Ви хора?
Близките хора са друго нещо. Но, вижте – аз мога да бъда всякакъв. Това, че не съм толкова социален, че се пазя от доста неща, това, че се опитвам да съхраня себе си в публичното пространство – просто така съм възпитан, така съм свикнал. В живота бих искал да бъда незабелязан. Нямам за цел непрекъснато да бъда в лъча на прожектора по улиците. Това не ми е интересно, не ме вълнува. Понякога ме ласкае, разбира се – когато ме спрат и ме припознават, но толкова. Актьорската суета ми е чужда. Аз обичам това, което се случва, да се случва на сцената. Останалото е, както казваме, „пудра“. Ами, не обичам „пудрата“ в живота.
Родени сте на 15 септември. Като ученик изпитвахте ли смесени чувства на тази дата или пък беше двойна радост за Вас?
Отдавна беше времето, в което бях ученик... Странно беше, че първият учебен ден всъщност е свързан и с моя рожден ден. Сега наистина не мога да си спомня какво съм чувствал тогава, но 15 септември ме вълнува дотолкова, доколкото е началото на есента. Аз много обичам есента, пастелните тонове, невероятната оцветеност на природата и една лека умора, която тогава започва да се чувства, която по някакъв начин ме прави много по-спокоен, много по-сигурен. И от този ден нататък правя опит да събера силите си, за да бъда устойчив през зимата. Такива чувства изпитвам на 15 септември.
Като агент Колев, в сериала "Стъклен дом"
Фото: бТВ
Тази есен за рождения си ден, ако зависи изцяло от Вас, съвсем хипотетично кой бихте си пожелали да Ви изпее Happy Birthday?
Хората, които вече ги няма, близките, които съм загубил.
Срещал съм Ваше изказване, че не бихте искали да доживеете до 100 години, но нямаше пояснение. Защо така?
Ами, аз мисля, че човек не трябва да бъде алчен. Освен това аз съм един късметлия и в професията си, и в личния си живот. Струва ми се, че идва една възраст, в която дори желанието да продължиш, да направиш нещо повече, става смешно. А аз не бих искал да бъда смешен в своите собствени очи. И в този смисъл всякакви амбиции от един момент нататък, всякакви желание за постижения, да изживея нещо, което не съм живял, става нелепо. Аз мисля, че това, което е трябвало да се случи – то се е случило и се случва. И идва един момент, в който човек трябва да остане на едно място и да изживее по-спокойно дните си.
Какво щяхте да правите с това време, ако сега не ни давахте интервю?
Щях да се разходя по софийските улици.
