Тя може да ни развесели с лекота, но и да ни натъжи, когато си поиска. И в тази игра с нашите емоции като зрители има нещо вълнуващо и привлекателно. А това, което следва, са 5 от най-вълнуващите преживявания на самата Мария Сапунджиева в света на изкуството:
КНИГАТА, която препрочитате отново и отново?
Ами, много са... Много обичам и от време на време отварям Халил Джубран, аз ги имам повечето негови. „Пророкът“ най-вече – обичам тази книга и си я чета от време на време. Това е някаква висша поезия за мен! Винаги може да откриеш нещо – и втория път, и третия път. А сега пак взех да отварям Д-р Спок, която пазя от моите деца и да чета за бебетата – да си припомня за кърменето, за прохождането. Като имаш някакъв проблем, се сещаш за някоя книга.
ФИЛМЪТ, който Ви е разплаквал почти безутешно?
Грузинският филм „Не тъгувай“. Винаги ме докосва и ме вълнува. Разбира се, стар филм (б.а. - от 1968 г.), но това е моят. Там няма празно – и музиката е страхотна, и начинът на заснемане, всичко в него е хубаво, поне за мен!
КОНЦЕРТЪТ, на който сте припявали с пълно гърло от публиката?
Беше в Кавала, отдавна, преди близо 20 години, на една любима моя изпълнителка – Алкистис Протопсалти, тя е гъркиня. В България не е известна, но в Гърция е елитна певица от типа на Даларас, на Хари Алексиу, но тези гръцки певци никой не ги кани в България и не са известни. Аз от години колекционирам нейни дискове и тогава за първи път, като я видях на живо... даже бяхме с българския флаг, може би бяхме единствените българи. Беше много приятно изживяване!
ПИЕСАТА, която е оставила най-траен отпечатък в душата Ви?
Това е първата пиеса, на която са ме завели като дете. Може би тогава, в салона, аз реших, че искам да стана актриса. Народният театър гостуваше във Варна с историческата пиеса „Беласица 1014“ – с войните, с броните... Сега в тези години може би би изглеждало доста бутафорно всичко, но като дете толкова ме е впечатлило!
КАРТИНАТА, пред която бихте искали да поседите дълго?
Ами, аз съм го правила. В Ермитажа – „Завръщането на блудния син“ (б.а. - на Рембранд). Тази картина ме прикова и аз не исках да излизам. Колегата ми вика: абе, затварят Ермитажа, дай да си ходим! Ето от там аз не исках да си тръгна. И седях доста време.
