С един от най-талантливите млади актьори разговаряме в Световния ден на театъра, часове преди наградите Икар – Мак има номинация за д-р Стокман в „Обществен враг“ по Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, представление на Малък градски театър „Зад канала“, където ролите му са повече от 10 през настоящия сезон. Може да го гледате и по кината, в основна роля в хоръра „Hidden in the Dark”. А по-долу – да разберете какво не понася и какво обожава в професията си, с какво да го почерпите, ако искате да му се харесате, коя е компютърната игра, на която трудно отказва, кой филм го е травматизирал като дете, а и още:
„Случаят Джем“ в Малък градски театър „Зад канала“ (следващо представление - на 26 април) е най-новата постановка с твое участие. Има ли все още у теб всеки път вълнение, предстартова треска, треперене на коленца преди нова постановка или вече си попретръпнал?
По-скоро съм попретръпнал, но обикновено има нерви, свързани с умората, която се натрупва. Защото колкото повече се приближава премиерата, толкова повече някак се изострят сетивата. Това е нещо, което все още не мога да преодолея. Иначе, до голяма степен съм овладял сценичната треска. Като, разбира се, не ми е безразлично – напрегнат съм и съм развълнуван, но не се стига до сериозни блокажи.
А кои са най-хубавите моменти около нова постановка: първоначалното запознаване с героя, първите ръкопляскания на публиката на премиерата?
Това е хубав въпрос... Обикновено се чува по-отрано какво ще се репетира и в някои от случаите си чел текста, знаеш какво горе-долу представлява. Но е хубаво, когато не си запознат с текста и ти харесва онова, което са ти разпределили да играеш. Това е със сигурност един от хубавите моменти в процесите. Също така, аз много обичам анализите, на маса. И като следващо мога да отбележа – при мен винаги има един момент, в който, след като напипвам, напипвам, напипвам, да усетя, че съм стъпил на правилните релси. Тогава вече ми се отваря едно пространство за работа в правилната посока и обикновено много се вдъхновявам.
В постановката "Случаят Джем", реж. Бина Харалампиева
Фото: Стефан Н. Щерев
Значи ти е по-важно как самият ти възприемаш работата си, а не толкова външната оценка за нея?
Да! Аз смятам, че в тази професия е много важно да не се занимаваш с външната оценка, тъй като това може да бъде изключително опасно, по ред причини. От една страна, то е сковаващо. От друга страна, отнема от творческите ти възможности, тъй като се опитваш да се съобразяваш с някакъв въображаем зрител и само губиш. В тази професия се изисква един особен вид смелост – да правиш това, което чувстваш, което смяташ за правилно, без да го съобразяваш с предстоящите мнения на хората, с резултата и така нататък.
Ако някой все още не те е гледал в театъра, с коя твоя постановка би му препоръчал да започне?
Може би „Празникът“ на Явор Гърдев. Тъй като това е първата ми по-значима роля, по-голяма. Когато каниш някой да те гледа за първи път, е хубаво да му предложиш някакъв обем. Мисля, че и представлението доста добре се получи, интересно е, макар и тежко. И мисля, че там се вижда някакъв мой диапазон. Има хора, които предпочитат по-леки жанрове – в този смисъл съм облагодетелстван, защото имам какво да предложа общо взето в целия спектър (б.а. – Мак играе този сезон в над 11 различни постановки).
При положение, че едновременно играеш много роли, общуваш ли си извън сцената с тези твои персонажи: да се оплачеш нещо на един, да си кажеш „Наздраве!“ с друг?
Ами, аз изповядвам и вярвам, че когато един актьор създава така наречените образи, така наречените герои всъщност той не създава нищо ново, а просто намира в себе си съответното поведение, съответния начин на мислене, съответните, дори ако искаш, подходка, гласове и всякакви външни белези. Тоест, те предварително се съдържат вътре с нас. И затова аз смятам, че именно поради тази причина, ако мога да се изразя с терминология от бойните изкуства – актьорското майсторство е вътрешен стил. Тоест, изхождаш от вътре, от себе си – там намираш престъпници, донжуановци, идиоти, намираш всичко. Затова не ми е необходимо да си общувам с тези същности отделно, тъй като те са си някакви части от мен, които така или иначе се проявяват.
В постановката "Празникът", реж. Явор Гърдев
Фото: Стефан Н. Щерев
Значи следващият ми въпрос май отпада – с кого от героите, които са изиграл, би изпил по една бира с най-голям кеф?
Аа, защо, напротив, ще отговоря – със сигурност бих изпил по бира с Хайдар, когото играя в „Случаят Джем“. Бих пил бира и с героите от „Завръщане у дома“ – не само с този, който аз съм изиграл. Може би с някой от персонажите ми в „Блажени са блажените“ в Театър 199 (б.а. – следващият спектакъл е на 3 май), макар че с тях по-скоро ще трябва да пием вино или шампанско, тъй като те са буржоа. Ако си представя, че персонажите ми наистина съществуват, повечето са интересни, за щастие.
Имаш основна роля и във филма на ужасите, който наскоро излезе по кината – „Скрити в мрака“/ „Hidden in the Dark”. Имаше ли смях по време на работата, на снимките? Или трябваше да поддържате някакво драматично, сериозно, леко напрегнато настроение?
По време на снимки винаги има смях. Това, че филмът е страшен, че е хорър, по никакъв начин не означава, че ние сме се измъчили до някакви драматични селения. Беше си съвсем нормален снимачен процес.
Как гледаш хоръри: като мъжкар, дето нищо от екрана не може да го разклати? Или се свиваш на седалката в салона или на дивана вкъщи и се отдаваш изцяло на напрежението, да се изплашиш хубаво и после дори да не можеш да заспиш?
Разбира се, че предпочитам да се отдам на напрежението – това е смисълът на този жанр и на тези филми. Въпросът е, че много от тях аз гледам с лека насмешка, защото в много от случаите това не се случва и всъщност за мен имат дори по-скоро комичен ефект. Японците например имат хоръри, които са направени наистина много добре. Аз обичам да има психологическо напрежение, не да ме е страх от чудовища и подобни неща. А да ме е страх от самия съспенс, който се създава посредством режисурата, камерата, актьорите, предстоящото да се случи. Това е за мен майсторството в този жанр. Не са чудовищата и страшните гледки.
С Христо Гърбов в постановката "Блажени са блажените"
Фото: Симон Варсано
От какви ужасии най-много те е страх?
Ами, най ме е страх от дълбочините на човешкото падение. Те могат действително да ме разтърсят и да ме стреснат. И, разбира се, има филми, в които става въпрос за подобни неща.
Филмът, който най-силно те е травматизирал като дете?
Като дете много се страхувах от „Мълчанието на агнетата“. Основно поради причината, че героят на Хопкинс едновременно ми беше симпатичен, но и извършваше някакви ужасни неща. Което е всъщност голямото майсторство.
А коя е какичката от телевизионния екран, в която си бил влюбен като малък?
Влюбвал съм се в много героини от филми, които съм гледал. Но, разбира се, макар и малък, съм съзнавал, че това са просто едни мечти. Спомням си, че много харесвах жената на Уилям Уолъс в „Смело сърце“ (б.а. – в ролята е Софи Марсо). Влюбвал съм се в Тилда Суинтън, в ранните ѝ филми. Има актриси, които успяват да излъчват нещо... не говорим само за физическа красота и за сексапил – има в тях някаква тайна, която много ме е привличала като по-малък.
Ти си отрасъл в много артистично семейство, сред актьори (майка му е актрисата Жорета Николова, а баща му, Валентин Маринов – Пело, е бил актьор, продуцент и преводач). Имало ли е момент, в който малкият Мак е изненадал родителите си, като е заявил, че като порасне, няма да стане актьор, а нещо друго?
Не. Семейството ми никога не ми е налагало някакъв път или посока. Родителите ми са такива хора, че са се занимавали много повече с това какъв човек ще стана и по-скоро да се науча да мисля и да имам критерии за нещата, отколкото с това в какво точно поприще ще попадна. Аз въобще не съм искал да ставам актьор до много късно. Което може би се дължи точно на това, че съм израснал сред такива хора и че това за мен не е било мечта и някакви недостижими пространства, тъй като съм ги виждал тези хора, бил съм с тях. Аз исках да се занимавам с хуманитарни науки.
И затова си учил две години Философия в Софийския университет. Използвал ли си често фразата „Е, все пак аз нали съм учил Философия“ като аргумент за печелене на спор?
Случвало се е. Аз много често казвам, че считам ученето на Философия за напълно ненужно и, дори бих казал, вредно. Със сигурност това, което там съм натрупал като познания ми е полезно в някакви дебатирания. Но считам, че всеки човек, който е достатъчно интелигентен и иска да разсъждава, може да достига до истината и без да познава специфичните такива области във философията.
Фото: Нова ТВ
В „Алея на славата“ изигра главния герой, готвачът Милен. Кой е най-глуповатият въпрос на тема кулинария, който са ти задавали в интервю, свързано с този сериал?
Ами, разбира се, доста пъти са ме питали „Можеш ли да готвиш?“, „Научи ли се да готвиш?“, „Трудно ли беше в кухнята?“. По разбираеми причини, въпросите за такъв тип сериал са леко клиширани и банални... Аа, много „обичам“ да ме питат „Далече ли е персонажът от теб?“, „Близко ли е до теб?“, такива неща...
И аз съм си подготвил един глуповат въпрос за теб на тема готвене и той е „Какъв десерт да те почерпи или да ти приготви някой, който иска да ти се хареса?“
Не десерт. Риба да ми направи. Много обичам риба и морски дарове!
Като оставим актьорството настрана, кое е следващото нещо, чрез което най-пълноценно чувстваш, че изразяваш себе си?
Разговорите с мои приятели, с моите близки хора.
Казвал си, че обичаш да играеш отрицателни роли. Кого обаче намираш за най-интересен положителен герой и с удоволствие би го изиграл?
Може би княз Мишкин на Достоевски (б.а. - от „Идиот). Както и самият той казва, той е някакъв опит за Христос. По-положителен от него не можем да намерим, но същевременно е и много сложно да се каже какво точно представлява.
Личният ти Топ 5 на хора, с които още не си, но много би искал да работиш? Независимо в каква област, без значение българи или чужденци, нито доколко е реалистично или не.
Някои са ми се сбъднали, затова вече ги изключвам. Ще ги казвам спонтанно, без да ги мисля. На първо място – Боб Дилън, в каквато и да е територия, бих бил изключително щастлив да се срещна с него. На второ място – Стелан Скарсгард. На трето – Дейвид Тюлис. На четвърто... въпреки че вече не се интересувам, не гледам футбол, но особено място в моята глава заема един футболист – просто много се възхищавам от малък на Зинедин Зидан. Защото мисля, че е изключително интелигентен играч. И ако можех да се срещна с него, да поиграя с него, да съм в неговата област на експертиза, защото много му се кефя просто! И последно...
Ако последният е българин?
Добре... Заради случайността на момента ще ти кажа, че много бих искал да се срещна със Стоян Саладинов, началник на командосите от едно време, мъжкар, много интересен човек. Понеже от време на време си мечтая за такъв вид занимания, като всяко момче, като всеки мъж, би ми било много интересно, ако можех да съм тренирал при него, да отида с него на мисия.
Като д-р Стокман в постановката „Обществен враг“, реж. Крис Шарков
Фото: Александър Богдан Томпсън
Думата или фразата, която те тормози като изговаряне?
Не е съвсем отговор на този въпрос, но мога да ти кажа какво много ме дразни да говоря. И това е по линия на нашата професия – да обяснявам за успеха, за амбицията. Тези неща ме влудяват, всички тези състезания в работата и как трябва да газиш всичко и да си много успешен, и навсякъде да се навреш, и всички да те знаят. Това са ми много противни неща, тъй като фактически нямат нищо общо с каквото се опитвам аз да се занимавам.
Сещам се за интервюто ни с Леонид Йовчев, който имаше подобно отношение към конкуренцията и амбициите в актьорството.
Ние с него споделяме доста подобен възглед. Аз смятам, че като си тръгнал да ставаш актьор, трябва да се занимаваш с това да си актьор, А не да си някакъв публичен клоун и личност, която да ходи да готви, да коментира и да прави какво ли още не по разни формати. Тъй като тези дейности нямат общо с това да си актьор.
Значи да не очакваме да те видим в някое риалити скоро?
Да, да. Не очаквайте!
Разтоварваш ли все още с компютърни игри? И – ако да – играта, на която най-трудно казваш „не“?
Начините ми на разтоварване варират – много зависи от конкретния вид напрежение. Когато съм бил изнервен и ядосан, когато трудно е вървяло, тогава по-скоро предпочитам да се разтоварвам с такива, на практика безсмислени неща като компютърните игри. Защото те са, въпреки всички позитиви, които може да им се намерят, губене на време. Ако пък съм имал хубав процес, при който просто не съм имал време за себе си, но той ме е вдъхновявал, след това съм по-скоро зареден и се връщам към някакво занимаване със себе си: да си чета, да си тренирам, да се разхождам, да си прекарвам време сам – повече такива неща ме влекат тогава. Играта, която мога да спомена, е League of Legends – отвратителна игра, но започне ли я човек веднъж, става много сложно там.
Кое е най-тъпото нещо, което си правил под въздействие на гняв?
О, много тъпи неща съм направил под такова въздействие. В професионален план мисля, че съм достатъчно дисциплиниран, за да не си го позволявам там. Но съм се разправял несправедливо с хора, когато бях по-млад, по-невъздържан.
Има ли някой, за когото все още ти тежи, че не си му се извинил?
Не, извинил съм се на всеки, на когото съм сметнал, че трябва.
Какво щеше да правиш сега, ако не ни даваше това интервю?
Общо взето, да чакам да стане време да ходя на Икарите, тъй като когато имам такива официални събития, леко се напрягам. И нямаше да мога спокойно да си седя вкъщи, може би щях да изляза да се разходя малко с кучето.
