Достатъчно добре познавате поне част от творчеството на Иван като актьор, музикант, художник, режисьор, за да се съгласите, че в неговия случай изразът „човек на изкуството“ напълно приляга с чиста съвест. И няма как да пропуснем Иван Юруков точно в тази наша рубрика.
КНИГАТА, която препрочиташ отново и отново?
„Майстора и Маргарита“ толкова я харесвам, че, след като я прочетох, веднага я прочетох още веднъж. Два пъти – един след друг. Толкова ми хареса! Има персонажи – криви, нетрадиционни хора – които са извън общоприетото, извън шаблона. Друга книга, която бих препрочел пак, е „Парфюмът“ – там героят е абсолютно неспособен да се впише в обществото... Като че ли такива персонажи някак си ми опонират, харесат ми и са ми любопитни.
ФИЛМЪТ, който те е разплаквал почти безутешно?
Филм, който ме е разтърсвал емоционално, без да мога да спра сълзите си, със смесени чувства от радост и от тъга, беше „Щастливия Лазаро“, на режисьора Аличе Рорвахер, италиански независим филм, гледах го на фестивал в София. Това е филмът, на който си спомням, че наистина не можех да спра да плача от емоция, която ми дойде изведнъж. Беше като от песен, която не знаеш дали те е разревала от мъка или от радост. А що се отнася до филм, който ме е накарал да си затворя очите и да не продължа да гледам, това беше „Сало, или 120-те дни на Содом“ на Пазолини. Много тежък филм, за края на Втората световна война. Нещо много страшно беше, неприятно и отвратително.
КОНЦЕРТЪТ, на който припяваше с пълно гърло от публиката?
На The Smile – с Том Йорк от Radiohead. Беше доста готино. Не знаех текстовете на песните и не можех да припявам, но беше доста емоционално. А преди време, когато по-емоционално преживявах концертите, беше доста крещящо и доста емоционално на един концерт на „Ревю“, на който те изпълняваха кавъри на „Нова генерация“.
ПИЕСАТА, която е оставила най-траен отпечатък в душата ти?
Спомням си, че много ме разтърси, като приказка ми подейства едно представление на Роберт Стуруа по Шекспир – „Дванайсета нощ“, беше отдавна, в Народния театър. Но има и много други представления, които са ми подействали така.
КАРТИНАТА, пред която би искал да поседиш дълго?
Това е картината, позната на широката аудитория като „Българската Мадона“ на великия Владимир Димитров – Майстора и е рисувана, ако не се лъжа, през 1928-а, като моделът се казва Дафина. Интересното е, че когато той я рисува, Дафина, само на 14, е тежко болна от туберкулоза и си отива малко след това. Същата картина обикаля света и става една от най-известните на Майстора. Тя придобива своето име в чужбина, дадено от чуждестранните специалисти на едно престижно биенале - „Българската Мадона“. Интересното е, че Дафина изглежда красива, но в нея има и нещо мистично, нещо извъннормено, трагично - може би моментът между този и онзи свят.
