Владимир Путин подкрепи идеята за създаване на европейска армия, с което предизвика сложни чувства в европейските, а още повече в британските и американските си колеги.
Трябва да си спомним, че неотдавнашното предложение на президента на Франция Еманюел Макрон за създаването на общоевропейска армия се основава на това, че армията е необходима за "защита от Китай, Русия и дори САЩ". На свой ред канцлерът на Германия Ангела Меркел поясни, че „единната европейска армия би доказала на света, че война в Европа е невъзможно“.
По-рано, да си припомним, френският министър на финансите Брюно льо Мер призова към превръщането на Европа в „империя, приличаща на САЩ и Китай“. Наистина, той направи уговорката, че тази „империя“ трябва да бъде миролюбива, основаваща се на принципа на правовата държава. Само че според него „Европа повече не трябва да се плаши от това, да използва своята власт“, пише в свой анализ Ирина Алкснис от РИА Новости.
Както е лесно да се забележи в последно време подобни резки изказвания на европейски държавни дейци престанаха да са редки и обичайно те биват разглеждани в контекста на ескалацията на напрежението в европейско-американските отношения. При това, макар „великодържавната“ риторика беше засилена от много водещи европейски фигури (и от Меркел), невъзможно е да не се забележи, че именно французите са особено усърдни в това отношение, така че с времето се стига до директни анекдотични ситуации. Достатъчно е да си спомним скорошния инцидент, когато внезапно беше отменена съгласуваната среща между руския и американския президенти в Париж. Причина за това се оказа по-оригинална и по-смешна от всички фантазии: Еманюел Макрон не искал руско-американските преговори да затъмнят организираните от Елисейския дворец мероприятия по случай края на Първата световна война.
Има нещо крайно символично в цялата тази суета на Елисейския дворец: както е известно, Първата световна война стана последният до днешния ден истински военно-геополитически успех за Франция. Нейното присъствие сред страните-победителки от Втората световна война е предмет на шеги, а други варианти така и не останаха.
Точно сто години след последния успех, по-точно, от последното реално пълно участие в световни военно-политически събития – това е твърде много. Прекалено много за страна, съхраняваща сериозни геополитически амбиции и претенции за участие в следващото световно прекрояване.
Ситуацията се изостря от факта, че точно сега Париж губи тези неголеми „останки от минал разкош“, т.е. признаци на велика държава, които успяваше да опази през последните десетилетия. За да бъдат намерени примери, не трябва да се ходи отвъд планината.
На първо място - Либия. Макар вината за унищожаването на либийската държава и кървавата касапница, в която беше въвлечена страната, обикновено да се приписва на Запада като цяло и в частност – по традиция – на САЩ, реално главният виновник за тези събития беше именно Франция. Трябва да се напомни, че именно тази страна първа започна операцията по създаването на свободна от полети зона над Либия. Резултатите от тези събития са добре известни на всички. И точно в сегашния момент светът наблюдава как Русия пое изпуснатата – по-точно захвърлена от Запада, включително и Франция заради пълната загуба на контрол върху ситуацията – инициатива и активно работи с либийските политически сили за възстановяването на либийската държавност.
Второ - Централна Африка. Европейските държави в много случаи запазват политическия, икономическия и даже военния контрол над своите бивши колонии. Франция не е изключение от това правило, активно участвайки – в това число и чрез директна военна намеса – в работите на африканските страни, за които по-рано е била митрополия. Става дума на първо място именно за държавите от централноафриканския регион.
Но и тук почвата се измъква изпод краката на Франция – и за това, между другото, Париж трябва да „благодари“ на първо място на Москва. Словосъчетанието „Русия и Централно-Африканската република“ през последната година стана устойчиво и приемливо за хората, следящи новините.
Москва действително все по-активно си сътрудничи с държави от региона – в това число и във военната и военно-техническата сфера, изтласквайки оттам бившата митрополия. Поради това бурното желание на Париж отново да стане столица на империя общо взето е разбираемо. Но е разбираемо и спокойствието, с което гледа на това желание столицата на действаща свръхдържава – Москва. Съвсем очевидна е разликата в подходите, на които залагат двата предполагаеми локомотива на европейската държавност. Ако Франция иска да демонстрира мускули на световната арена, то Германия на първо място иска спокойно да поддържа контрол, сигурност и дисциплина в самия ЕС.
А това говори, че „единната европейска армия“, ако се появи, едва ли ще бъде по-дееспособна от днешната на НАТО. Истина е, че тя ще зависи по-малко от Вашингтон – и дори поради тази причина перспективата за нейното създаване не бива да не бъде приветствана.
