Българското общество изглежда странно разделено дори по очевидни въпроси, като този кой е виновен за агресията на Русия в Украйна. Самият факт, че мнозина са склонни да винят не агресора, а жертвата или тези, които ѝ помагат, е показателен за опасните отклонения (меко казано), които се забелязват във функционирането на българския колективен разум.
Причината за тези отклонения не е в народа, макар че и хората не са просто аморфна маса, чакаща демиургичните интервенции на политиците. Проблемът е в свръхпредлагането на особен тип политици – поляризатори – които раздухват разделения, между които компромис не е възможен. Във всяко съвременно общество има огромен плурализъм – има различни групи, които имат свои интереси, ценностни нагласи, особености. Поляризаторите са тези, които твърдят, че заради различията не може да се стигне до съгласие и разбирателство. Играта е на елиминиране на другия, на пълна победа над него.
Ако се вгледаме в темите, които доминират българската политика, ще се окаже, че поляризаторите са успели да се наложат. Политическите задачи са формулирани така, че за да се вземе каквото и да е решение, някоя политическа сила трябва просто да бъде елиминирана. Оттук се появяват и множеството “червени линии”, които се чертаят на практика от всички партии.
Подкрепа за Украйна vs. “неутралитет”
Румен Радев и Корнелия Нинова лично са отговорни за тази разделителна линия, която нямаше да възникне, ако те не се бяха подвели по действията на маргинални и до голяма степен бутафорни играчи от национал-популисткия спектър. Страхувайки се да не изгубят русофилски гласове, те на практика легитимираха и продължават да легитимират тези популистки играчи, като налагат някакъв уж непримирим ценностен конфликт в българското общество по линията Украйна-Русия. Парадоксът е, че от това поведение печели Костадин Костадинов и крайната му формация “Възраждане”. Защото, когато сееш поляризация, жънеш радикализация и наливаш вода в мелницата на най-крайните и радикални играчи.
От поне две десетилетия корупцията се е превърнала от битов (макар и широкоразпространен) политически проблем в екзистенциален и идеологически въпрос, който разделя българските партии по абсолютно непримирим начин. Макар че играчите се сменят, два добре дефинирани лагера остават – на корумпираните и на тези, които се борят с тях. Между тези лагери, разбира се, поле за разбирателство няма.
(Северна) Македония
От три четири години Македония стана отново съдбовен въпрос в българската политика. И сега вече нещата са формулирани така, че Северна Македония трябва да приеме ултимативно всички наши условия (които са доволно неясни и променливи) преди дори да е започнала официално преговори за членство в ЕС. Засега последното, в което са се вкопчили определени партии, е искането за промени в македонската конституция преди вдигането на нашето вето. Вместо технически проблем – какъвто всъщност е – от няколко месеца въпросът с тайминга на вдигането на ветото е представян като сблъсък между “предатели” и “патриоти”, въпрос на “продаване на Македония”.
Джендъри, антиваксъри, рептили: фантазми и конспирации
Ако някоя от горните теми не сработи, в действие влизат поляризациите по фантазмени теми. Хората се разделят на джендъри срещу анти-джендъри, рептили срещу хомо сапиенс, антиваксъри срещу мутанти и т.н. Място за разбирателство между тези групи, разбира се, няма – въпросът е на оцеляване и унищожаване на врага. Мнозина се опитват да се противопоставят на тези разделения чрез научни факти и развенчаване на митове. Но това е грешка, защото става дума всъщност за религиозни вярвания – неслучайно позиции като антиджендъризъм, антиваксърство и вяра в рептилите съвпадат и с позиции на църквите, дъновизма и т.н. Конспиративното мислене по същество е близко и сходно на религиозното мислене – и двете стъпват на вярата в притежание на някакво изключително познание, което ти е дадено специално на теб по някаква причина.
Задачата пред българската политика е да преодолее тези поляризации. Ако това не се случи, устойчиво политическо управление у нас няма да има, дори когато страната се намира в близост до военен конфликт и преминава през множество кризи. Преодоляването на поляризациите може да стане единствено чрез постигането на поне четири консенсуса и формиране на широка политическа подкрепа около тях. Разумни основания за тези консенсуси има в изобилие, но не е в това въпросът. Нужно е основните политически партии да разберат, че постигането на тези консенсуси е изключително в техен интерес: в противен случай те ще продължат да отстъпват терен на политически радикали от рода на “Възраждане”, загряващата формация на Стефан Янев и т.н.
Как консенсусът да стане възможен
Възможните широки консенсуси могат да стъпят върху следните базови положения:
България е от западната страна на новата Желязна завеса: Войната в Украйна за съжаление няма да свърши скоро, а когато военните действия все пак спрат, Европа ще е разделена с нова Желязна завеса поне за известно време. В България все пак има условия за широк консенсус, че трябва да сме от западната страна на тази завеса – и Радев, и Нинова сигурно съзнават това. Разговори за руски газ, енергийни проекти с Русия, подпомагане на Украйна и т.н. трябва да се случват в тази рамка, който и да е на власт в България. Стана ясно вече, че можем да оцелеем и дори да просперираме без руски енергоизточници, стига добре да организираме нещата си, да не се поддаваме на шантаж и да не се паникьосваме. Стана също така ясно, че де факто подпомагаме Украйна всячески. Т.е. зад уж непримиримите “ценностни” позиции има здрава основа за общи решения.
Просто политиката на поляризация по този въпрос трябва да се изостави от основните партии (Радев и БСП на първо място).
ГЕРБ и ДПС могат да участват във властта, ако оттеглят компрометираните фигури от ръководствата си. В поредица от избори и ГЕРБ, и ДПС доказаха, че имат сериозна избирателна маса и изпълняват реални функции на политическо представителство. Същевременно обаче има фигури в ръководствата им – Борисов, най-вече, но не само – които след поредица от реални скандали не биха останали в политиката в никоя нормална държава. Така че оттеглянето на тези лидери, плюс реформата на прокуратурата и смяната на главния прокурор, биха отворили възможност за тези партии да излязат от заслужената си политическа изолация. Връщането им в политическия оборот би стабилизирало евроатлантическата ориентация на България и би маргинализирало евразийските влияния.
Членството на Северна Македония в ЕС е от изключителен български интерес, а преговорният процес е идеалната среда за поставяне на българските искания по отношение на съседната страна. Дали ще вдигнем ветото, след като Северна Македония промени конституцията си или ще го вдигнем сега, е технически, а не принципен въпрос. И в двата случая Северна Македония няма да се придвижи към ЕС без конституционни промени. В първия случай, обаче, към България в съседката ни ще продължат да се развиват негативни нагласи, като към държава, която си е наумила да ги спира по всякакъв начин. Във втория, показвайки минимална добра воля, ще отворим вратите за широко сътрудничество, при което българската гледна точка би станала привлекателна за мнозина.
Като цяло, отношенията ни със Северна Македония не бива да са в ключа “вето до дупка или продаване на българските интереси”. Всъщност самото вето в момента работи против българските интереси (както и да ги интерпретираме), като създава трайни негативни нагласи и нежелание за сътрудничество в СМ. Нищо няма да спечелим от тази работа като народ, но от ветото определено печелят поляризиращите политици.
Какво трябва да бранят политическите партии
България е секуларна държава: всеки има право да вярва във всичко, но трябва да е толерантен към вярванията на другите. Може би е време да разберем, че няма да успеем да се разубедим едни-други в базовите си вярвания. Тези, които вярват, че “джендърите” искат да променят света по собствено подобие, ще продължат да го вярват. Както и тези, които вярват в рептилите (каквото и да значи това).
Споровете и дискусиите на подобни теми са неплодотворни, въпреки възгледите на Юрген Хабермас по въпроса: делиберативната демокрация все пак има своите ограничения. Всички членове на българското общество обаче – русофили, русофоби, патриоти, космополити, либерали, консерватори, джендъри, антиджендъри, рептили, бозайници и т.н. – имат равни права и равно основание да бъдат уважавани в публичната сфера.
Конституционната рамка гарантира това равноправие и тя е най-важното нещо, което трябва да се брани от основните политически партии. Частните вярвания на човека – било то във възвишена божествена трансценденция или в куриозна конспирация – са негово изконно право, но не могат да стават основа на публична политика. В противен случай България може един ден да осъмне като християнска джамахирия или антиджендърско царство, или поне с министерство за борба с кемтрейлс. Точно основните партии са тези, които трябва да служат като филтър на подобни вярвания в публичната сфера.
За финал са подходящи две мисли на големия чешки дисидент и политик Вацлав Хавел. Първо, “политиката е изкуството на невъзможното” – у нас консенсусът в момента изглежда невъзможен и точно затова той трябва да стане фокус на политиката. Второ, “може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал“.
Източник: Дойче веле
