21 000 български военни участват в задграничните ни контингенти за 25 години. От тях 23-ма загиват, ранените са 86 Те още сънуват, че воюват, изпитват инстинкт да се защитават. Оставени да се оправят сами с посттравматичния стрес, много от завърналите се нараняват себе си или околните, пише в обширен материал 24 часа
От 1992 година, когато за Камбоджа заминава първият български батальон, който трябва да обезоръжи червените кхмери, България постоянно участва в мисии в чужбина. И за този период по данни на Министерството на отбраната “мисионери”, или както (неправилно) медиите ги наричат рейнджъри, са били 21 000 български войници, сержанти и офицери. Жертвите са 23, ранените 86.
Толкова за сухата статистика. Медиите обикновено се сещат за тези хора, когато стане трагедия. Като атаката срещу база “Индия” в иракския град Кербала преди 15 години на 27 декември. Тогава загиват петима българи, над 70 са ранените. Това се води най-тежката и кървава атака срещу Българската армия след края на Втората световна война.
Мисионерите са обречени на тъжен край, оставени сами да се справят с последиците от бойния стрес, често пъти без никаква грижа за тях от страна на държавата. И влизайки в криминалните хроники - освен да пребори стреса самичък, не всеки избира верния път... А армията дори крие каква част от военнослужещите, били те мисионери, или изкарали службата си само в България, получават психологически разстройства и са освобождавани заради това. “Сведенията за психическата непригодност на личния състав представляват класифицирана информация”, гласи сухият отговор от Министерството на отбраната на запитване от “24 часа” на каква част от завръщащите се от мисия военни им се налага сериозна психологическа консултация или лечение, както и каква част от преминалите през мисии зад граница са освободени заради психическа непригодност. Накратко, колко български войници, офицери и сержанти получават психични заболявания заради службата си в армията, е военна тайна. Също както и извращенията някога по време на наборната служба. Зад сухите отговори на хората с пагони са човешките съдби на стотиците, борили се сами с тези проблеми.
“Ако имахме помощ, вероятно нямаше да се случат доста неща, които направих, за да се преборя сам. И от които се срамувам.” Тези думи са на редника от резерва Ивайло Николов, един от ранените при атаката в Кербала. Каза ги в навечерието на тази Коледа - точно 15 г. след онази, черната, когато министърът на отбраната Красимир Каракачанов го награди заедно с останалите оцелели от Кербала. Тъжната констатация на редника е едно от малкото неща, които се откъсват от устата му. Напуска армията месеци след завръщането си от Ирак. Работи в чужбина, връща се. Сега е на 35 г. “Още в Ирак видях, че ние сме много далеч и встрани от това, което трябва да представлява една армия, и начина, по който се подготвят хората за такива мисии”, казва редник Николов. Че армията ни не работи достатъчно за психологическата подготовка на войниците, става ясно още при първата задгранична мисия - сините каски в Камбоджа, разказа подполковникът от запаса Янко Янков. Като майор през 1992 г. той е заместник-командир на първия български батальон там. В момента е в ръководството на сдружението на сините каски, реално единствената ветеранска организация за миналите през война в най-новата история на България. “Когато ни изпращаха, в България изобщо не знаеха къде отиваме”, е друга от констатациите на Янков. Затова когато се завръща, той прави подробен доклад до Генералния щаб. Викат го и във Военномедицинската академия. “Реално на базата на моя опит направиха психолабораторията, която в момента подбира хората за мисии и следи за състоянието им след завръщане”, обясни подполковник Янков. Но и в момента тази психолаборатория работи с мисионерите два пъти - веднъж, когато оценява дали са способни да заминат, и втори път, след като се завърнат. Следва кратка рехабилитация и оттам нататък всеки е оставен сам на собствените си начини за справяне. Специална грижа реално получават само тези, които осъзнаят, че са в тежко състояние и сами потърсят специализирана помощ, разказват преминалите през контингентите.
От посттравматичен стрес след участие в бойни мисии страдат около 30% от личния състав според американските статистики. А САЩ имат опит с този проблем още от времето на виетнамския синдром. У нас статистиката не е публична, но се появяват спорадични данни. През 2006 г. например в армията има 84 случая на посттравматичен стрес, което е около 22% от личния състав на батальоните от Ирак. За първия контингент пък дори се твърди, че има случаи, когато заради психически проблеми мисионери се е налагало да бъдат лекувани в болница. През 2004 г., когато коалиционните войски в Ирак водят боеве с милициите на Муктада Садър, а българите отбраняват кметството на Кербала, 60 души - или 15% от състава на контингента ни, са в шок. Показателно е, че още в месеците след завръщането на първите ни бойци от Ирак следват множество инциденти. Само 20 дни след завръщането си от Кербала загиват в катастрофи Цветан Топузлийски и Иван Иванов. Следва поредица от още поне 10 катастрофи, включително с тежки наранявания и смърт, причинени от завърнали се от Ирак мисионери. Дори тогавашният шеф на Генералния щаб ген. Никола Колев признава за проблема. А психолози го отдават на посттравматичния стрес. Както и на навика от бойната мисия да се кара бързо, за да си потрудна мишена.
Редица са и миналите през мисиите на Българската армия в чужбина, които изведнъж започват да вършат необясними за близките им дела. И често пъти приключват с присъди. Също като 42-годишния Светослав Каменов, ветеран мисионер от Кербала, който преди седмици уби колежката си от армията Десислава Стоянова. А преди това е бил с множество криминални регистрации - от кражба до сигнал за бомба в банков клон. Според публикация на сайта “Подбалкански новинар” Каменов е бил освободен от Карловската бригада заради психически проблеми след завръщане от мисия. Статистиката дотук навежда на извода, че Каменов засега е само последният от дълъг черен списък на завърнали се живи от участие във военни действия, но намерили тъжен край в България. През 2006 г. само за седмица се самоубиват ефрейтор Веселин Сариев, който е един от ранените в атаката срещу българската база в Кербала, и лейтенант Яни Димитров. През 2007 г. преминалият през мисиите в Босна и Херцеговина Янко Иванов убива съпругата си Станислава и се самоубива. Оставят 9-годишно момченце сираче През опит за самоубийство минава и командирът на втория български батальон в Ирак подполковник Наско Люцканов. От свръхдоза хероин загива още един от ранените в Кербала - редник Мехмед Ялъмов. През 2009 г. Христо Божков, пореден мисионер от Залива, се самоубива, този път с препиване. И това са случаите, които са влезли в медиите. Никой обаче не води статистика и не описва тези, които успяват някак да оцелеят и проблемите им не стават публично достояние. Най-критични според психолозите са първите месеци след завръщането от мисия. Без специализирана помощ обаче стресът никога не отшумява и може да се отключи във всеки един момент. Това показва и дългият списък на завърналите се, които намират смъртта си не по естествен път години след участието им в контингентите. “Толкова години минаха от Камбоджа, а все още има хора от батальона, които продължават да имат проблеми. Да, не е нещо тежко, но продължават да имат психически проблеми”, категоричен е подполковник Янко Янков. “Подобни неща са естествени и затова всеки, преминал през мисия, особено такава с участие в боеве, трябва да преминава продължителна рехабилитация.” Тази рецепта не е на психолог, а на бивш мисионер. Участвал е в първия ни контингент в Ирак, след завръщането си получава психически проблеми, напуска армията и е принуден сам да се оправя. До ден днешен не желае да бъде публикувано името му, защото се срамува от нещата, които е извършил, докато е бил с психическо разстройство. “Когато си бил принуден да подозираш всеки, налагало ти се е да използваш оръжие срещу цивилни и дори жени и деца, няма как това да не оказва влияние върху психиката. Там се стягаш и уж издържаш. Връщаш се обаче и искаш да забравиш. А вместо това всеки те пита как беше, какво прави, извърши ли геройства, стреля ли. И тогава стресът се отключва”, казва мисионерът.
Един от емблематичните разкази на ветерани какво представлява стресът след връщане от мисия пък е на лекаря на втория български батальон в Ирак д-р Румен Бояджиев. “Около две седмици трудно се движех пеша. Не можех да пресека улицата. Жена ми ме водеше за ръка. Оглеждах се непрекъснато да видя дали нещо не ме застрашава. Непрекъснато се опипвах да видя къде са ми оръжията. Липсваха ми. Липсваше ми и бронежилетката. Това усещане продължава близо месец. След това продължаваш да сънуваш, че си там. Скоро пак сънувах, че съм в базата”, казва той през 2004 г. в разследване на в. “Сега”. Именно тези спомени са в състояние да отключат психически заболявания, категорични са военни психолози.
Допълнителен стрес е продължителността на българските мисии. Още през 2004 г. ген. Колев признава, че шест месеца са прекалено много за бойна мисия Оптималният срок бил 4 И въпреки това промяна в организацията няма. “Най-тежко е на втория и на шестия месец. Тогава се проявяват най-много проблеми”, показват и наблюденията на подполковник Янков. Направени са ощепрез 1992 г. Освен в психологическата подкрепа Българската армия се оказва доста далеч и в допълнителната помощ, която оказва на ветераните си. Няма подкрепа за влизане в университет, няма и никаква материална помощ, която да даде сигурност на напусналите военни и да им помогне да се справят с битовите проблеми, докато наново се адаптират към живота си в родината. Още един стресов фактор, който води до тъжния край на мисионерите.
