Племенните вражди могат да съсипят цели нации. Това пише британският журналист Матю Сийд в свой анализ за вестник The Sunday Times, цитиран от агенция "Фокус".
Опустошението в Ливан е умопомрачително. Експлозията, която претърпя Бейрут, беше шокираща, самодоволството на властите престъпно. Съгласно последните информации броят на загиналите е над 150, а хиляди останаха без дом. Трагедия се разгръща и в Йемен, като поне два милиона деца са в състояние на недохранване, а обществото е опустошено от пет години гражданска война - и новата напаст - COVID-19.
Чуждестранните правителства правилно се стремят да помогнат. Неправителствените организации мобилизират подкрепа. Но трябва да вложим доза реализъм. Хората в Ливан ще ви кажат, че националната криза започнала преди експлозията, точно както в Йемен проблемите датират от преди гражданската война, избухнала през 2015 г. За по-дълбокия проблем в тези нации не са експлозиите, а вътрешните вражди - разделения, основаващи се на родове, кланове или религии, съществували от векове, които съсипват тези държави.
Това може да звучи безсърдечно. Може да звучи така, сякаш обвиняваме хората за собствените им трудности. Но това изобщо не е нашето намерение. Ако не разпознаем структурните проблеми, никога не може да има смислени решения. Йемен например има повече от 400 племена и хиляди кланове, които отдавна се бият за властта. Ливан има религиозни различия, отразени в споразумението за споделяне на властта, което сложи край на 15-годишната гражданска война през 1990 г. - споразумение, което задържа нацията.
Същата картина може да се види и в други части на света, които мечтаят за стабилност. Големи части от Африка на юг от Сахара са доминирани от племена, някои от които съществуват хиляди години. Части от Близкия Изток представляват сплав от родове под по-широки чадъри на религия или етническа принадлежност. Западняците последователно подценяват потенциала на тези групи. Всъщност може да се каже, че това е основният проблем в западната политика за последните сто години.
Не става въпрос само за споразумението Сайкс-Пико или епохата на „линиите на картите“ в Африка, където националните държави са били начертани през постколониалната епоха без достатъчно мисъл за основните племенни и етнически реалности. Това е проблем, който създава почти всички външнополитически неблагополучия след Втората световна война.
Например във Виетнамската война американците зрелищно пропуснаха етническото измерение. Един симптом на тази слепота беше неспособността на западните създатели на политики да разберат, че всяка прокапиталистическа стъпка има ефект на подтикване на масово негодувание. Защо? Защото управляващите кръговена икономиката бяха до голяма степен собственост на малцинство китайци, с които етническите виетнамци бяха въвлечени в хилядолетен конфликт. Тъй като те станаха по-богати, виетнамците станаха по-склонни да преминат към комунистическа страна. Авторът Ейми Чуа определи това като „групова грешка на колосални размери“.
Или предприемете усилия за изграждане на нация в Ирак, където Джордж У. Буш и много други наистина вярваха, че въвеждането на демокрацията ще доведе до мир и стабилност по начина, по който това стана в Германия и Япония след Втората световна война. Те не са осъзнавали, че в племенните общества демократичните институции неизменно са изкривени от фракционни интереси. В случая с Ирак, шиитите искаха да получат власт, за да си отмъстят на сунитското малцинство, което ги репресира от десетилетия. Сунитите, очаквайки този резултат, се изправиха срещу американските нашественици в отчаян опит да го предотвратят.
Разделението обаче не е просто антипод на демокрацията; тя също предизвиква корупция. Причината е, че корупцията се разглежда не като неморална, а като най-висшата форма на добродетелта. Длъжностно лице, което извлича полза за да издаде, да речем, шофьорска книжка, ще сподели тези пари с фракцията си. Той взема от непознат, за да помогне на своите хора.
Вижда се същия парадокс и в практиката на непотизма. Когато един политик дава работа на член от своя клан, той може несправедливо да попречи на по-квалифициран непознат и по този начин да подкопае меритокрацията на обществото, но той помага на своя собствен клан - която се счита за по-високо задължение. Икономистът Михаел Мутукришна казва така: „Корупцията може да се разглежда като форма на сътрудничество на едно ниво (фракцията). Проблемът е, че това подкопава сътрудничеството на нивото на по-широкото общество".
Цитатът на Мутхукришна заслужава да се разгледа, защото той представлява основното противоречие в сектантските общества. Родовите групи, кланове и други подобни имат прекрасни аспекти – те са разширени семейства и формират дълбоки социални връзки. Но ако моралните искания на клана не са в известен смисъл подчинени на интересите на нацията, тези две субекта не могат да съществуват без корупция, насилие или и двете.
Ако се върнем в Ливан, можем да видите тази истина по начина, по който чуждите играчи постоянно дестабилизират нацията. Това се случва в много случаи, защото външните фактори са намерили съюзници в страната, допринасяйки за техните групови интереси. Както каза политическият анализатор Лий Смит: „Външните фактори се намесват отчасти, защото са съблазнени от дадените им обещания, от ливанците, които ги канят да участват във вътрешните им дела, така че гражданите на тази сектантска държава с 18 официално признати религиозни изповедания да получат предимство пред своите вътрешни съперници".
Снимки: Getty Images/Guliver
