Редовното следене на западните медии непрекъснато облъчва, че Путин „от ден на ден” става все по-нагъл, арогантен и агресивен. Този похват в литературознанието се нарича с галещия ухото благозвучен термин „хиперболизация”, означаващ само далечна асоциация с далеч по-скромната действителност.
Всъщност, ако не се счита намесата на РФ в Сирия, вече 15 г. Русия се държи по съвършено неизменен начин и то сравнително кротко, не се активизира без предизвикателство – още търпи Киев да държи без вода Крим, изгодният за Москва конфликт в Украйна продължава все така да тлее по вина на Киев с изключение на факта, че почти ¼ от коренното руско население на Донбас вече е с руско гражданство и с руски паспорти.
И все пак наистина ли Русия не зачита общоприетите демократични ценности? Отговорът на този прям въпрос изисква най-напред уточняване на някои понятия и чак тогава пак да се стигне до Путин.
За опресняване на паметта: По дефиниция „демокрацията” е форма на държавно управление, при която народовластието произтича и се упражнява от народа пряко или чрез избрани негови представители. Изключително важно е, че демокрацията допуска различни интерпретации в съществуващото огромното многообразие на политически системи не само през вековете, но и в сегашната политическа практика в света – една е в Обединеното Кралство, друга е в кантоните на Швейцария, трета и четвърта е в ФРГ и в Унгария на Виктор Орбан. (Ах, този Орбан! – за него отново ще стане дума към края.)
Демократичните ценности са принципите на действие на държавата и гражданите, които поддържат обществото и демокрацията като политическа система на управление на свой собствен автономен режим, за да бъдат стабилни и успешни на политическо и социално ниво.
Още от Античността се смята, че равенството и свободата са най-съществените характеристики на демокрацията: Всички граждани са равни пред закона и имат равен достъп до властта, а свободата на гражданите се осигурява чрез законово утвърдени права. Демократичните системи чрез разделението на властите предотвратяват неравномерното разпределение на властта и потенциалното нарушаване на демократичните принципи от отделни институции. И прочее!
Ако за останалите демократични ценности питаме човек, прочел само „Винету” и отиващ в Брюксел с преводач, той едва ли ще се справи без подсказване. Но Томислав Дончев, един от безспорно най-интелигентните в доскорошния управляващ екип страната, сигурно ще изброи и други ценности: политическа и икономическа свобода, право на достъп до информация, политически и личностен плурализъм, спазване правата на човека, социална сигурност, толерантност, взаимно уважение... И тези неща Путин наистина ли ги гази като ситен пясък на плажа?
Според преобладаващи сегашни схващания, процесът на демократизация е продължителен, включващ създаване на демократични закони (5-10 г.), демократични институции за спазване на законите (примерно 20 г.) и демократични традиции (3-5 поколения). Следователно цялото сегашно поколение на прехода е обременено и обречено, то носи в себе си идеологически наслоения и предразсъдъци от конфронтацията по време на Студената война.
Да припомним думите на полския дисидент Адам Михник отпреди 30 г. в София, че „Ние всички сме копелета на комунизма.” Някога у нас преди всичко страдаше интелигенцията от липса на вътрешна свобода. Останалото беше известно – решени бяха проблемите със здравеопазването и образованието, с „любов” надмогвахме проблемите с демографията, хладилниците ни не бяха празни, карахме коли, правехме вили, разказвахме на ухо вицове за Тодор Живков... Но живеехме в свобода с „ограничения”. Да, наистина не ни достигаше вътрешна свобода!
Някакъв резон има употребяваното понятие на Запад, че политическият режим в Русия може да се окачестви като демократура, съвместяваща чертите на демокрация и диктатура, което осигурява възможност за ненаказуемо игнориране или нарушаване на интересите на значителна част от гражданите. Почти такава беше ситуацията в България при тоталитарния режим (Адам Михник!) и затова преходът към пълноценна демокрация поне в мисленето може би още не е завършил.
Ако се погледне и сравни хомогенността на жителите в Западна Европа и Русия (етнос, религия, образование и особено по манталитет), е видно, че руското население е толкова прекалено разнородно, че изобщо не може да бъде подведено под общ знаменател. Е, как тогава ще може да се твърди, че целокупна Русия е достигнала до общност на разбирането за приемане с отворени обятия на идеята за демокрация от западен тип? Демокрацията е като много силно лекарство, което се дава „на час по лъжичка”, защото може да отрови организма.
Все пак какво от това е така или не така в Русия? Някакъв косвен показател е общественият рейтинг на президента Владимир Путин, който в началото на пандемията през март 2020 г. спадна до 30%, но после отново се възстанови до обичайните над 60%. Путин е доказал се политик: На 18 март 2018 г. той е избран за четвърти път за президент на Русия с рекордните 76,69% от гласовете. Оглавява рейтинга на Forbes четири пъти от 2013 до 2016 г.
Ако все пак за някого Путин е неприемлива фигура като лидер на РФ, той може да издигне алтернативна кандидатура, но да отчита, че Борис Елцин (при когото започна разпадането на Русия като държава!) вече 14 г. не е сред живите.
Западът твърди, че изборите в Русия не са честни. Доводът е, че след като руските хакери се месят в изборите чак в САЩ, какво остава да го правят в самата Русия по поръчка на Путин. То и Тръмп също имаше претенции за стотици хиляди откраднати гласове, но не излезе нищо. А кой друг в България, освен самият Бойко Борисов, знае със сигурност дали изборите у нас не са опорочавани?
На Запад вдигаха много шум как руските спецчасти се справяли с демонстрантите на „Блатния площад”. Това продължи дори и сред вандалските изяви на френските „жълти жилетки”. Но след като американците се разделиха на два лагера и едните щурмуваха Капитолия, тази тема кой знае защо вече не е актуална. Остана проблемът с удушения тъмнокож от полицията, за който всеки спомен е болезнен. Накрая политическите репресии в Русия ги персонифицираха до Алексей Навални, но всяка дъвка накрая се плюе и се сменя с нова. Подир две непълни години Навални след употребата ще бъде забравен, защото Западът няма хоби да съживява политически мъртъвци.
Някога Хитлер разчитал, че с нахлуването на Вермахта в СССР ще избухнат бунтове и въстания. Посрещнали го с „всенародна отечествена война”, за която вече 80 г. „Никто не забыт, ничто не забыто”. Милионните манифестациите на 9 май в Русия са спонтанни. И шествията на инициативата „Безсмъртният полк” в големите руски градове.
Западът, и особено САЩ, отдавна не подкачат тема за затворниците в Русия. Причината е проста: Америка е сред лидерите по затворници на глава от населението. От една страна техните съдилища са строги и това им прави чест, но килиите са пълни предимно с Жанвалжановци, които нямат добри адвокати. Слабите адвокати са виновни за препълнените американски затвори!
Косвен критерий за ситуацията в Русия е, че на нейна територия постоянно живеят 12 млн. имигранти, които се чувстват там по-добре, отколкото в родината си.
На свой ред от Русия (както и от България) си тръгват или не се завръщат предимно млади и добре образовани хора с перспективни специалности, както и онези, които са достатъчно състоятелни, за да започнат нов живот в друга държава. (Гастарбайтерите не влизат в сметката.) С други думи - емигрират и активни, готови за промени хора, независимо от възраст, образование и доходи. Става въпрос за прагматичното разбиране на емиграцията като естествен клапан, чрез който се изпуска вътрешното напрежение без последствия за режима. Ако някога Москва пускаше свободно да емигрират всички недоволни, дали Съветският съюз нямаше да оцелее като държава?
Същественото в случая е това, че става дума за хора, които са недоволни от ситуацията в Русия. Очевидно днешните руски власти нямат нищо против постоянния отлив на подобни хора от страната. Във всеки случай те не предприемат никакви опити да затруднят емиграцията от Русия, макар че непрекъснато се говори за предстоящото въвеждане на изходни визи. С България не е ли така? Впрочем, най-многото имигранти в САЩ имат германски, а не английски корени.
Често с половин уста западните медии подкачат Путин, че лансира олигарсите. Казано точно, Путин ги завари в наследство от Елцин след започналата хаотична масова приватизация, при която невероятни ценни производствени мощности буквално са подарявани за „жълти копейки”. При това после новите собственици бързо започнали да хитреят и да укриват данъци. В САЩ обаче това престъпление е по-значимо от убийство на човек, защото се посяга на икономическите основи на държавата.
Путин отдели олигарсите от властта, да не му се пречкат в краката, но като цяло не посегна на собствеността им. И постъпи правилно, като само ограничи намесата им в държавата и ги направи „чисти капиталисти”. За нови инвестиции и обновяване на технологиите кой ще даде средства в очакване на още по-големи нови печалби? Законът на Маркс за придадената стойност, че печалбата е основен движещ мотив за производството, не само още е валиден, но е и с нарастваща сила. Парите на богатите, плюс интелекта на умните и трудът на работниците движат прогреса на човечеството. Така е и в Русия.
Путин няма никакъв интерес да се противопоставя на Западна Европа, тя му е жизнено нужна като контрагент на РФ в бизнеса за достъп до финансови и технологични пазари. Стигат му проблемите с Татарстан, Беларус, Украйна, че и с Ердоган.
И не е ли време ЕС спре да търси недостатъци само у другите и да се съсредоточи преди всичко върху своите вътрешни проблеми, а най-кардиналният негов проблем е заложен в собствения му генезис: Ръководството на Евросъюза живее с амбицията да направи от него едва ли не унитарна държава. Няма как да стане, поне в рамките на сегашното поколение! Страните-членки са много различни и с противоречиви интереси. Но когато някога проектът неминуемо се сбъдне, мястото на Русия по право ще бъде там като равнопоставен член, защото е европейска страна.
А ето го обещаният бонус с Орбан, ако читателският поглед все пак е достигнал до тук: ЕС има и един локален, но актуален остър проблем, може би съизмерим с кризата с гръцкия външен дълг, заради който не чак толкова отдавна на Атина й показаха „жълт картон” от Евросъюза.
До неотдавна т. нар. „Вишеградска четворка” (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) „разнообразяваше” делника на ръководството на ЕС с различни ходове и изобщо с „изцепки”. Естествено водеща беше своенравната Полша и изглеждаше странно какво правят там при нея сравнително толерантните и консенсусни Чехия и Словакия. Може би служеха за масовка?
Евронюз неотдавна съобщи, че унгарският премиер Виктор Орбан обединил силите си с полския си колега Матеуш Моравецки и с италианеца Матео Салвини, за да сформират нов десен политически триумвират на европейско ниво. Това обаче е като дърпане опашката на дявола.
Виктор Орбан е един от най-обиграните политици в днешна Европа. За да гарантира реалната си власт, след както очаквано сдаде премиерския пост подир изборите, той вече подчинил повечето медии и дори прокарал изборен закон, който облагодетелства неговата партия "Фидес", коментира "Дойче Веле".
Много унгарци са уморени от Орбан, от неговото единовластие и корупционните афери около семейството, приятелите и партийните сподвижници на премиера. Проучванията сочат, че обединената опозиция има сериозни шансове да свали партията на Орбан от власт в следващите избори.
Орбан и Моравецки оглавяват десни правителства, чиито законодателства често са критикувани от Еврокомисията и от Европейския парламент за техния антилиберален и авторитарен курс. ЕК дори сезира Полша пред Съда на ЕС, за да защити независимостта на полските съдии.
Отношенията на "Фидес" с ЕНП обаче се изостриха най-вече заради позицията на Орбан по въпроси като върховенство на закона, свобода на медиите и правата на човека, които се считат за противоречащи на така наречените европейски ценности. Напрежението доведе ЕНП до отстраняване на "Фидес" като неин член още през март 2019 г. Орбан не е ли една подходяща замяна на вечната мишена Путин? Не става, САЩ няма да позволят!
Само този нов десен алианс като образец на демокрация липсваше на ЕК в сложната епидемична обстановка. Но ЕК ще продължи дружно да приглася на САЩ в заклеймяването на руския диктатор Путин, ще подкрепя спирането на газопровода до Германия СП-2 и ще настоява за освобождаване на Алексей Навални. Васалитетът опира преди всичко до насадения още в детството манталитет.
За финал е приготвено съобщението на The Guardian, че САЩ са най-сериозната заплаха за световната демокрация (US seen as bigger threat to democracy than Russia or China, global poll finds). През последната година това мнение в света се е удвоило, сочат резултати от изследване на Фондация „Алианс за демокрация” в 53 държави”, като 44% от анкетираните са уверени, че именно Америка, а не Русия и Китай, са заплаха за стабилния свят. А председател на Фондацията не е кой да е, а бившият генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен.
Впрочем британското издание не прави солова публикация: Le Monde например е категоричен, че „САЩ се връщат към ролята на „жандарм на Европа“ (Washington renoue avec son rôle de “gendarme de l'Europe). Само че по подобие на „демократура” не може да се образува обща дума от „жандарм” и „демокрация”. Не става! Проблемът обаче май е на Америка.
Автор: Ганчо Каменарски
