На 4 април избухнаха сражения относно около оспорвания между Азербайджан и Армения район Нагорни Карабах, като Азербайджан твърди, че трима азерски войници са били убити в сепаратисткия регион. В същото време арменският президент предупрежди, че военните действия могат да прераснат в пълномащабна война в Южен Кавказ. Боевете би трябвало да са спрели, но всъщност патроните никога не са спирали да летят от двете страни на фронтовата линия.
На 5 април азербайджанското министерство на отбраната заяви, че арменските сили продължават обстрела на азерски позиции по фронтовата линия, въпреки прекратяването на огъня, обявено едностранно от Азербайджан на 3 април. По данни на министерството, около 170 арменски войници са били „неутрализирани“, а 12 арменски бронирани коли са унищожени. От своя страна, говорителят на арменското министерство на отбраната Артсрун Ованисиян отхвърли данните като „диво въображение на азербайджанските военни“.
Нарастването на напрежението, на което светът става свидетел в момента, е най-сериозното след спирането на войната през 1994 година, която отнема живота на над 40 000 души в района Нагорни Карабах. Войната завършва без подписване на реален мирен договор, оставяйки оспорваната територия под администрацията на местните етнически арменци и арменската армия. Арменските сили също така заемат някои земи извън Нагорни Карабах.
Безпокойството заради новия изблик на напрежението в Южен Кавказ се усети и в дипломатическите кръгове. Руският външен министър Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ Джон Кери разговаряха по телефона на 4 април, призовавайки двете страни да спрат сраженията. В изявлението на Москва се критикуват и „външните играчи“, опитващи се да влияят на конфликта, без да се уточнява за кого става дума. В същото време, на 4 април военните в Нагорни Карабах съобщават, че 20 местни войници са били убити на 2 април, а други 72 са ранени. 7 танка са били унищожени при същото нападение. Министерството на отбраната на Армения по-късно съобщи, че петима „доброволци“ са загинали след азербайджански удар върху автобус, извършен с безпилотен самолет.
Говорителят на арменското министерство на отбраната заяви, че армията е напреднала през нощта срещу 5 април, „освобождавайки нови позиции“, а арменската артилерия е ударила придвижващи се азерски части по фронтовата линия. Докато Азербайджан предупреждава, че силите му ще обстрелят главния град на Нагорни Карабах, Степанакерт, ако арменската армия не спре ударите по населени места, от Ереван съобщиха, че най-вероятно ще признаят независимостта на Нагорни Карабах, ако насилието продължи да ескалира.
Размяната на огън и словесни престрелки между Баку и Ереван идва на фона на сложни взаимоотношения в Южен Кавзак и напрегната международна обстановка. Армения е член на няколко икономически споразумения, доминирани от Русия, включително е домакин на руска военна база на своя територия. В същото време Москва поддържа предимно приятелски отношения с богатия на петрол и газ Азербайджан, който пък е основен каспийски канал за доставки на петрол и газ на Запад. Въпреки отношенията си с Армения, Русия продава оръжие и на Азербайджан.
Какво е Нагорни Карабах?
Нагорни Карабах (името идва от руската „нагорный” и Кара-бах, „черна градина“), е планински регион в Южен Кавказ. По-голямата част от територията се управлява от Републиката Нагорни Карабах, която е де факто независима, основана на автономната област Нагорни Карабах, някога част от Азербайджанска съветска социалистическа република. Територията е международно призната като част от Азербайджан, който не е упражнил властта си над по-голямата част от региона от 1988 г. насам, когато се появява карабахското национално движение, известно и като Движение Арцак (на арменското историческо име на областта). От края на войната в Нагорни Карабах през 1994 г., представители на правителствата на Армения и Азербайджан са провели няколко мирни преговори с посредничеството на Минската група на ОССЕ относно спорния статут на региона.
Главно населена с арменци, автономната област обявява независимост на 2 септември 1991 г., но не е призната от международната общност, с изключение на други подобни региони - Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието (също непризнати международно). Площта на региона е около 11 500 кв. км, има население от около 145 000 души с главен град Степанакерт.
Нагорнокарабахски конфликт
Въпреки голямото арменско население, през 1921 г. с постановление на Политбюро на ЦК РКП Карабах е включен в състава на Азербайджанската ССР, създавайки Нагорнокарабахска автономна област. Това предизвиква недоволство сред арменците. В продължение на десетилетия ръководството на Арменската ССР опитва да присъедини Нагорни Карабах към Армения. До средата на 80-те години на миналия век такива желания веднага са туширани от съветската власт. До 1987 година напрежението между арменци и азери относно Карабах се засилва, най-вече по време на партийни заседания и организиране на петиции, докато не се стига до Сумгаитският погром. Етническият сблъсък между арменци и азери, довел до кръвопролития и жертви в азербайджанския град Сумгаит между 26 и 29 февруари 1988 е първото и най-масово етническо насилие в най-новата история на СССР. Липсата на адекватно и своевременно разследване на погрома, както и фактът, че няма наказани лица, води до сериозната ескалация на Нагорнокарабахския конфликт.
От 1990 година започват първите взаимни обстрели между Армения и Азербайджан. Но войната започва, когато на 1 януари 1992 г. Агдамският батальон под командването на Якуб Рзаев, атакува арменското село Храморт. Впоследствие в това направление са изпратени азербайджански части за самоотбрана. На 6 януари е провъзгласена с декларация за независимост Нагорнокарабахската република (НКР). През март 1993 година започва арменската офанзива в Келбаджар, с което военните действия се засилват. Макар официално войната да е спечелена от Армения, конфликтът продължава, а мирен договор никога не е подписван. Спирането на огъня през 1994 година всъщност не е постоянно, тъй като често има нарушения и провокации и от двете страни, като най-голям проблем са постоянните погранични спречквания между арменски и азерски войници.
22 години по-късно – една различна геополитическа карта
В началото на април тази година искрите на конфликта напомниха не само, че бомбите, заложени в миналото от неадекватността на тогавашната съветска власт, могат да гръмнат десетилетия по-късно, но и че Кавказ продължава да бъде нестабилен район, разкъсван между интересите на по-големи държави.
И ако преди 22 години международното положение е позволило що-годе да бъде постигнато споразумение между Азербайджан и Армения, то днес ситуацията е съвсем различна. Армения вече обвини Турция за подклаждане на конфликта в Нагорни Карабах с изпращане на турски инструктори на азерските сили. От своя страна, на 4 април Анкара официално заяви, че подкрепя Баку в засилване на азербайджанския контрол върху оспорваната зона.
Днес геополитическата карта е много по-различна от онази през 1994 година. От една страна имаме Русия, която затвърждава отново ролята си на международен играч, с който всеки трябва да се съобразява, от друга е Турция – една от най-големите икономики в света и важен член на НАТО. Струва си да се обърне внимание на взаимните обвинения между Русия и Турция, минаващи в момента през Армения и Азербайджан.
Докато съперничеството между Москва и Анкара се засилваше след свалянето на руски изтребител от турската армия на границата със Сирия миналата година, беше въпрос на време враждата между двете сили да намери нов терен. Кавказ предлага редица възможности за това с конфликтите си, тлеещи под повърхността. Липсата на подписан мирен договор, както и все още неуредените въпроси относно упражняването на контрол върху Нагорни Карабах са фактори, които правят от конфликта между Армения и Азербайджан възможност за Русия и Турция да окажат един на друг натиск на геополитическата карта.
Армения има близки отношения с Русия и това не е тайна за никого. Москва дори има военна база на арменска територия. От друга страна, Азербайджан е традиционен западен партньор в износа на петрол и газ, а Турция има влияние в Баку от десетилетия. Анкара отделя много внимание на отношенията си с Азербайджан не само заради желанието да определя политиките в Кавказ, но и по отношение на Иран – азерите са единствената друга освен Иран шиитска нация, но пък отношенията между Баку и Техеран не са много топли. Русия, от своя страна, също се опитва да има добри връзки с азерите – най-вече с помощта на оръжейни сделки. Договорите от миналата година включват износ на бронирана техника, артилерия и минохвъргачки.
Докато в Ереван се чудят как да докажат лоялността си към Кремъл, то Москва все повече гледа на Азербайджан като възможност да подкопае турските интереси в района. През 2014 година "Роснефт" създаде съвместно предприятие с азерски компании за проучване на нефтени и газови находища в двете държави. Според анализатори, заради икономическите интереси на Руската федерация руският президент Владимир Путин ще направи каквото може, за да предотврати пълномащабна война между арменци и азери. Планира се тази седмица външният министър Сергей Лавров да посети Баку, а премиерът Дмитрий Медведев – Ереван.
Още една страна е замесена покрай конфликта, макар да не е толкова видимо.
На 4 април Али Хасанов, главен съветник на азербайджанския президент Илхам Алиев, звъни до Тел Авив, за да разговаря с израелското външно министерство. The Jerusalem Post съобщава, че Хасанов е поискал подкрепа за страната си от страна на Израел, с който Баку поддържа добри отношения и е стратегически партньор. Докато Тел Авив има дипломатически отношения с Армения, но не много силни връзки, с Баку Израел поддържа интензивно сътрудничество от 1992 насам. Израелски фирми са и основен доставчик на оръжия за азерската армия по време на войната в Нагорни Карабах, както и подпомага модернизацията й. През 2009 година отношенията с Израел стават по-силни след посещение на Шимон Перес. Двете държави имат и още един въпрос, по който позициите им се сближават: Иран. Азербайджан се опасява от религиозното влияние на Техеран, а от своя страна иранските власти се опасяват, че Баку може да влияе на иранците с азерски произход, които са близо 15 милиона. Израел пък вижда Иран като основна заплаха за сигурността си.
Ето защо не е изненадващо, че Азербайджан търси Израел за подкрепа срещу арменските интереси в Нагорни Карабах. През 2006 година, когато Турция и Израел влошиха отношенията си, се смяташе, че заради партньорството си с Анкара азерската администрация ще се отдръпне от Израел, но това не се случи. С влиянието си в западните държави, а също и в Русия, с която Тел Авив сближи позиции покрай сирийската гражданска война, администрацията на Бенямин Нетаняху може да окаже натиск в полза на Азербайджан. Дали това ще се случи, тепърва ще се види. Миналата седмица азерският президент беше на посещение във Вашингтон, където са били обсъждани двустранните отношения на Азербайджан с Израел и САЩ.
Цивилните плащат цената
Една от първите жертви на последните сблъсъци в Нагорни Карабах е 12-годишно момче. То попаднало под кръстосан огън и ракетен обстрел от Азербайджан. Сред тежко ранените са още две деца. Кадрите, идващи от Карабах, са ужасяващи – окървавени тела със следи от куршуми, изгорели автомобили и нервни цивилни. И Армения, и Азербайджан съобщават за десетки жертви. Докато дипломатическите ходове на външните играчи са продиктувани най-вече от икономически интереси, то конфликтът в Нагорни Карабах все повече се превръща в поредна прокси война, в която големите държави прокарват интересите си през местни сили. Възможно е конфликтът да въвлече няколко страни в битка за влияние, а още една подобна прокси война е нещо, от което светът се нуждае най-малко в този момент.
Автор: Руслан Трад
