Отново половин България е под вода, отново гледаме мъката на засегнатите. Промените в климата се усещат все по-силно и засягат пряко всеки от нас. Защо тогава не се обединим около една национална климатична стратегия, пита проф. Ивайло Дичев в коментар Deutsche Welle.
За поредна година половин България е под вода. Хора губят цялото си имущество, отиде по дяволите реколтата, закъсаха туристи в съседна Гърция, където има и десетки жертви.
Как реагирахме на всичко това? Гледахме интервюта, в които хора плачат на живо, понаругахме общинските власти, които пак били изненадани, плюхме си в пазвата, задето няма жертви, похвалихме се, че ЕС ни отпуска средства от фонд „Солидарност“. И много се забавлявахме с клиповете, показващи водоплаване из подлезите на София. В същото време метеоролозите използваха момента да протестират за повече средства, които, разбира се, заслужават. Получиха ги в спешен порядък. И така до следващия потоп. Или пожар. Или сибирски студ.
Цяла България би могла да се обедини около тази кауза
Вижте, когато един психо-ислямист сгази десет човека на другия край на Европа, в България със сигурност ще свикат съвет по национална сигурност. Написаха се многобройни национални стратегии, които медиите задължително обсъждат, опитвайки да разберат какъв точно е смисълът им. Промяната в климата обаче не се радва на стратегически интерес. Макар че нея всеки от нас усеща съвсем пряко.
За какво следва да ни подготви една такава стратегия? Да видим първо какво става в толкова важния туристически сектор. Разчитаме на туризма - ами нека тогава се поучим от това, което стана в Гърция. Дали са разумни строежите току на морския бряг? Дали има достатъчно горски пояс пред туристическите хижи, който да спира пороите? Слушахме интервюта с гръцки ресторантьори, които се мъчат мигновено да поправят щетите, за да не изгубят сезона. Резките обрати от много студено към много топло, от сухо към дъждовно време правят туристическия пазар несигурен, а ускоряването на комуникациите позволява резервациите бързо да се анулират, отлагат, пренасочват, което засилва още повече несигурността на собствениците. Увеличената волатилност на клиентелата може би предполага някакво сътрудничество в бранша, замени на офертите, улесняване на трансферите. Защото проблемът ще се задълбочава.
Що се отнася до селското стопанство - другата ни важна индустрия, там пораженията са още по-видими. Година след година някаква реколта изгнива. Или я обрулва градушка. Или прегаря от внезапна жега. Не знам за големите производители, но дребни стопани по селата, с които разговарям, са в ужас. Много от тях се заричат да зарежат всичко. Дано е само на думи. Сигурно има специалисти, които могат да измислят какво да се прави - какви сортове, какви препарати. Това, което изглежда очевидно за неспециалиста, е следното: положението става все по-тежко. И ще е нужна допълнителна подкрепа - например държавата да ги застрахова срещу подобни катаклизми за сметка на някакъв фонд.
Вероятно трябва да се преосмисли и начинът, по който строим пътища, къщи, язовири. Нещо не е наред, след като всяка година гледаме надупчен асфалт, пълни с вода мазета и отнесени диги. Бързата смяна на студено и топло време ще има влияние и върху здравето, особено при по-възрастните. Променящият се климат вероятно застрашава и биологични видове, от което следва, че ще е нужна и експертизата на природозащитниците. Изместването на сезоните предполага да мислим дори и за това: дали да не променим ученическите ваканции, отпуските.
От по-прагматична гледна точка една национална климатична стратегия би следвало да включва преориентиране на страната към зелена икономика, което е не само наш морален ангажимент към планетата, но и печеливша посока за бъдещето. В Румъния помагат на гражданите да произвеждат фотоволтаична енергия по покривите си, а в България пред подобна инициатива се издигат всевъзможни административни спънки. Всичко зелено се оплюва още в зародиш, защото различни лобита, например това на енергетиката, доминират публичния дебат. Затова и изоставаме с въвеждането на електромобили или електроскутери, които напоследък са голям хит в Китай. Не чуваме за умни къщи или градове, а рециклирането ни още не функционира както трябва. Като че ли повече чувствителност се долавя към темата „климатични бежанци", каквито ще има все повече в близките десетилетия, но тук причината е в жадните за власт крайнодесни, а не в някакъв опит да разберем какво се случва с планетата.
Ние сме последното поколение, което може да направи нещо
За съжаление, не вярвам някой управник да се затормози с мислене за климата: това са едни дългосрочни неща, а знаем, че вездесъщият популизъм реагира само на непосредствени дразнения. Много жалко, защото пропускаме една възможна цел, която би могла да обедини цялата нация. Ако ми позволите, малко патетика, именно битката с природата е създала човека - единствени от цялата фамилия хоминоиди, ние сме успели да се приспособим към застудяването и затоплянето, към изчезването на едни храни и появата на други, към стихията на огъня и водата, към ужаса от заметресенията. Дали не е дошло времето да започнем да го правим съзнателно и целенасочено?
Преди време Обама каза, че ние сме първото поколение, което усеща последиците от климатичните промени. И последното, което може да направи нещо, за да ги спре. Да, едва ли ще имаме централна роля в забавянето на глобалното затопляне. Но да се адаптираме към промените в климата и да опазим природата си за следващите поколения - това ми се вижда достойна задача.
За начало е добре да се отърсим от представата на селския човек, че в природата нещата функционират така - хвърляш боклука в дерето и той някак изчезва. В града (а планетата днес е един огромен град) природата изисква култивиране. Усилие е нужно дори, за да изглежда тя естествена, „девствена“. Именно природата е последното безспорно публично благо. Затова каузата за опазването ѝ е една от малкото, които имат капацитет да обединяват в днешната епоха на егоизъм и песимизъм.