Китайският проект за „Новия път на коприната“, който се води под името „Един пояс, един път“, възникна като най-грандиозната и амбициозна инфраструктурна програма, позната досега. До момента над 100 държави от четири континента вече се включиха в кредитната линия, чрез която Китайската народна република финансира шосета, жп-линии, пристанища и електроцентрали.
Тази програма обаче преследва не една, а две цели. „Новият път на коприната“ от една страна ще свърже структурно слабия китайски запад с богатите крайбрежни провинции. От град Синян в провинция Цинхай в западна посока ще бъде прокарана нова жп-линия през Казахстан към Европа.
Целта не е само икономическа
Втората цел е глобална. Условията за отпускането на кредитите Китай уговаря с всяка държава поотделно и държи в тайни договорите. Страните и проектите, върху които се концентрира Пекин, очевидно не са избрани по чисто икономически критерии – главна роля играят геополитическите съображения.
Си Цзинпин създаде целия проект през 2013 – първата година от неговото президентство. Още тогава беше ясно, че се преследват не само икономически цели, а идеята е Китай да установи интензивен политически, културен и образователен обмен със страните по протежение на „Пътя на коприната“.
Няколко държави дори в този момент вече не са в състояние да изплащат кредитите, които Китай им е отпуснал по чисто политически мотиви. Шри Ланка например се принуди да отстъпи на Китай за цели 99 години пристанищния проект Хамбантота заедно със самото пристанище и прилежащите му терени. По историческа ирония, тъкмо подобен вид дългосрочни договори за аренда навремето бяха наложени на самия Китай от европейските колониални сили – така Великобритания получи Хонконг „под наем“ за цели 99 години. Сега самият Китай се е засилил да става нова колониална сила и действа в съответствие с тези свои амбиции. Пристанището в Шри Ланка, което – естествено – може да се използва и за военни цели, се намира близо до Индия, най-многолюдната демокрация на света и в същото време заклет противник и конкурент на Китай.
С най-големия враг на Индия, Пакистан, Китайската народна република също поддържа много добри отношения. Пакистан е благодарен за прокарания към страната коридор в рамките на „Един пояс, един път“ и се обявява за „брат на Китай“, поддържайки политическите инициативи на Пекин на международната сцена. Китайският юан дори беше въведен като официално разплащателно средство в Пакистан, наравно с долара.
Нова архитектура за сигурност по вкуса на Китай
Всичко това доближава Китай с още една крачка към целта му: да прекърши доминацията на САЩ в целия демократичен и свободен свят. Ако Пекин наистина успее чрез „Един пояс, един път“ да изгради по свой вкус нова архитектура на сигурността в света, това ще има сериозни последствия и за Европа, и за Германия.
В самата Европа китайските интереси вече си пробиха път в няколко държави: в Италия и Гърция, например, а отскоро в Унгария и Сърбия. Изброените държави лека-полека се нагаждат към китайската политика и вече не осъждат нарушенията на човешките права в Народната република.
Когато говори за своята визия за бъдещето на Китай, Си Цзинпин често използва изрази като „китайска мечта“ и „подмладяването на китайската нация“. Още през 2013 година официозът „Женмин Жибао“ обясни какво се крие зад една от тези формулировки: „Китайската мечта – това е Комунистическата партия.“ В Китай всичко се подчинява на партийното господство – и политиката, и икономиката, но най-вече законите и тяхното прилагане.
В свободния свят има различни възгледи за изворите на правото, които през столетията са се помирили помежду си. Според тях, правото произхожда от Бога, от природата, от човешкия разум и от волята на избирателите. В Китай правото произхожда от партията, от партията и пак от партията. Тъкмо този мироглед сега тръгва да завзема света по „Новия път на коприната“.
Защо светът не може да остане многополюсен
В своята прочута книга „Сблъсъкът на цивилизациите“ Самюъл Хънтингтън описа възникващия нов свят като арена, където действат различни властови центрове, които в съревнование помежду си пораждат нещо като баланс на силите. Хънтингтън смяташе и вселената Китай за един от тези могъщи културни средоточия.
Този възглед споделяха и споделят много от дейците на политическата сцена, които обаче забравят едно: Китай е толкова голям и икономически толкова силен, че не може доброволно да приеме ролята на едно от средоточията, той просто иска да бъде единственият център на могъщество. Ето защо в средносрочна перспектива няма как да се удържи моделът на един многополюсен свят.
....................
Александър Гьорлах, Дойче веле. Превод/БГНЕС
