"Ние никога не сме се отнасяли към Европа като към любовница. Ние винаги сме предлагали сериозни отношения." Това каза през 2015 година Владимир Путин пред италиански журналисти.
Преди срещата си с руския президент държавният глава на Франция Еманюел Макрон също изрази готовност да работи активно за възстановяването на отношенията с Москва. Но какво иска цар Путин, който решава всичко на руската земя и превърна в главен продукт за износ не нефт и газ, а страха, пита политологът Сергей Медведев. Разполагат ли европейските страни днес със средства, за да намалят напрежението и да намерят почва за разбирателство за Близкия Изток, енергетиката, Украйна и Китай с руския режим, който разиграва картите на национализма?
Възможно ли е в името на "реализма" да се затварят очите за настъплението на грузинската граница в Южна Осетия, анексирането на Крим и войната в Донбас, сваленият малайзийски самолет, намесата в изборите в САЩ и Европа и отравянето на бившия агент Сергей Скрипал в центъра на Великобритания? Европейците нямат ясни отговори на тези въпроси, защото те са много сложни.
"Путинтерн"
С изключение на периода на Елцин, когато Русия вървеше активно към сближаване със Запада, ръководството на Кремъл десетилетия наред се придържаше към една политика на укрепването на влиянието в Европа, опитвайки се да вбие клин между европейците и големия американски брат.
Тези усилия все още играят централна роля - Путин, както преди, приема САЩ за главен стратегически противник и реши да направи алианс с Китай, независимо от очевидните рискове. Както и при СССР, Путинска Русия игнорира ЕС и го смята за бюрократичен хартиен тигър. Тя предпочита да води двустранни преговори с националните държави, за да разделя по-добре и да властва.
Кардиналните промени в баланса на силите е в слабостта на Европа и дълбочината на кризата на идентичност, която преживява. Тя не е способна да отговори на предизвикателствата на имиграцията и исляма и сама освободи пространство за идеологическите спецоперации на Кремъл и неговата дезинформационна хибридна война. Това пише в своя статия Лор Мандевил от Le Figaro.
Козове в ръкава
Великобритания не може с пълна сила да му даде отпор, независимо от случая "Скрипал" и това подтиква Путин към предложение да възобнови диалога с Лондон, все едно нищо не се е случило, при това без да отстъпва. Що се отнася до Франция на Макрон, то тя е отслабена от протестите на "жълтите жилетки" и в икономически план и не е в най-добрите си отношения с Германия, но иска да има своята роля на международен посредник в иранската криза.
Путин има в ръкава си и няколко други коза - например - вътрешния министър на Италия Матео Салвини и австрийския премиер Себастиан Курц, той набира скорост и в Централна Европа с Орбан в Унгария и Земан в Чехия.
Дори Германия, която при Меркел играеше ролята на главния европейски защитник от руската агресия преживява сериозна криза да идентичността чрез симптома "Алтернатива за Германия." Всичко това създава у Путин усещане за собствената му сила.
Според анализатора Уилям Кортни Русия тръгва в настъпление, а в подобна обстановка диалогът с него може да се окаже неефективен.
Анализаторът смята, че най-добрият вариант е прилагането на методиката на Рейгън, който едва заел президентския пост, укрепи силите си и премина в контраатака на дезинформационния фронт, започвайки преговори едва с идването на власт на Горбачов.
"Европа има нужда от Русия, но тя трябва да укрепне отвътре и да регулира основни проблеми, ако иска да повлияе на бъдещето на Русия, а не просто да я отслаби", отбелязва руски наблюдател и допълва, че зад привидната сила на Путин на международната арена се крие безпорядъчна, деморализирана и съсипана от корупция страна.
Превод: Actualno.com
