Мнозина се чудят как ще се развият отношенията на Турция практически с всичките ѝ съседни страни и какво в крайна сметка иска да постигне турския президент Реджеп Таийп Ердоган. Общ фактор в всички спорни въпроси са трудните отношения между Турция и САЩ, което повече не може да бъде отричано. Така че как смята Вашингтон да се справи с този проблем, разсъждава в свой материал анализаторът Панайотис Карампелас за гръцкия вестник Prototema, цитиран от агенция "Фокус".
Истината е, че американо-турските отношения никога не са толкова лоши. Но ще бъде наивно някой да очаква... „развод“ в скоро време, освен ако не стане нещо наистина неочаквано. Причината е, че външната политика на Вашингтон е „бюрократично чудовище“, в което различните институции застъпват функциите си, има множество комитети и подкомитети, тинк-танкове, групи за натиск и лобиране – нещо обичайно за една свръхсила. Независимо от съществуващите разбирания, че това „чудовище“ е гъвкаво за размерите си, е доста трудно въртящото се колело на американската външна политика да се завърти в съвсем различна посока достатъчно бързо.
Турция е привилегирован съюзник на САЩ от десетилетия най-вече заради размерите си, географската си позиция и специалната характеристика, която притежава като мюсюлманска страна – секуларността ѝ. Именно затова сегашните им обтегнати отношения все още са далеч от разрив. Но точно тук се крие и проблемът на Вашингтон, както и на всички съседи на Турция.
Вашингтон смята, че сегашната криза е просто поредният епизод на отношенията с „претенциозен“ съюзник, който има тенденция към... пазарлъци от ориенталски тип. Те правят стратегическа грешка като си мислят, че ситуацията все още е под контрол или още по-голямото заблуждение, че всичко е обратимо. Факторите в САЩ вярват, че един ден Ердоган няма да го има и на негово място ще дойде по-умерен лидер, който ще се заеме със задачата да възстанови влошените отношения между САЩ и Турция до нормалното им състояние.
Но Ердоган не е нито Муамар Кадафи, нито Саддам Хюсеин. За разлика от тях той не гледа на настоящето или себе си недалновидно. Ердоган има по-мащабни планове за Турция и за себе си. За разлика от тях, той винаги се готви за утрешните предизвикателства. Той е загрижен за това кой ще го наследи и за наследството си.
Турция има докторат в изграждането на управленска система. Тя има ноу-хау. От смъртта на Мустафа Кемал Ататюрк изминаха 70 години и кемалисткият режим до съвсем скоро властваше в страната. И това е точно каквото иска Ердоган. Той иска да създаде собствен режим, в който той играе ролята на „баща“, на новия „Ататюрк“ (Баща на турците). Той цели прераждането една модерна Османска империя, която отново ще прегърне исляма, което противоречи на кемализма и напразните американски мечти за секуларна западно ориентира мюсюлманска държава, която трябва да бъде пример за ислямския свят. Всъщност Ердоган просто не иска да стане новия Кемал; той иска да стане новия Султан. Следователно, неговите внимателни ходове след неуспешния държавен преврат през 2016 година – чистката във всички сфери на публичния живот и законодателните промени, целят материализацията именно на тази негова мечта.
Но това дори не е най-лошото за американските аспирации. Най-лошото е, че турската опозиция, вместо да бъде разумна сила срещу опасния главен план на Ердоган, го тласка към все по-екстремни позиции и се създава впечатление, че всички там се борят за претенцията да са допринесли най-много за възвръщането на загубеното османско величие. Като пример може да се даде заявлението на основната опозиционна партия, че веднага щом дойде на власт, тя ще „възвърне“ някакви 18 острова от Гърция, за които (според тях) Ердоган не прави нищо. Друга опозиционна партия говори за... 156 острова, които „безсрамните“ гърци са „окупирали“, а Ердоган толерира това и т.н.
И ако и това не е достатъчно лошо, самият турски народ, избирателите, които ще гласуват за следващия президент на Турция след Ердоган, от 10 години е изложен на невероятна безспирна и ежедневна антизападна, антиевропейска, антиамериканска, антигърцка, ислямистка и неоосманска фанатична пропаганда.
Имайки предвид горепосочените факти, дори и в Турция да има умерен политик (и той все още не е в затворническа килия...), той едва ли ще посмее да опита нещо, а дори и да посмее, в подобна политическа и социална среда на прекомерна агресия и нео-османски фантазии, той просто ще се провали тотално.
Дори и някой да опита да вземе властта като първоначално се придържа към подобна агресивна риторика, за да направи завой към по-умерени позиции в последствие, той е обречен на провал. Причината за това е проста. Ердоган направи точно това, но в обратната посока. Той дойде на власт като умерен политик и сега всички виждаме фундаменталната промяна в него и това, че той се стреми да създаде ислямистка и още по-агресивна Турция.
Все пак Ердоган имаше за свой ментор Фетхуллах Гюлен и по този начин получи подкрепата му и мощния гръб на организацията му, чрез която хората на Ердоган инфилтрираха всички сфери на държавата и обществото: медиите, предприятията, въоръжените сили, правосъдието, публичната администрация, образованието, местното управление и, разбира се, джамиите. Гюлен беше отстранен чак, след като бе изпълнена целта да се изградят основите на това, което в последствие стана „Ердоганизма“.
И кой може да се похвали с подкрепата на подобна организация, чрез която да насочи страната в по-умерена посока, особено в атмосферата на страх, която доминира турското общество след неуспешния държавен преврат?
Докато някои хора в американската столица вече „угояват телето“ в очакване на завръщането на... „блудния син“ Ердоган, "новият османски султан" вече подписа договори с Русия не само за придобиването на системи за противоракетна отбрана С-400, но, още по притеснително, за построяването на първата турска атомна електроцентрала на стойност 20 милиарда долара, което представлява втората от четирите основни стъпки, които са необходими на Турция, за да създаде собствен ударен ядрен потенциал.
Първата стъпка, създаването на балистични ракети с голям обсег, вече е в много напреднал стадий. Втората е гореспоменатото построяване на АЕЦ, а третата е обогатяването в нея на достатъчно количество обеднен уран за създаване на ядрени бойни глави. Четвъртата и последна стъпка е поставянето на тези ядрени бойни глави на балистични ракети.
Във Вашингтон и Тел Авив се страхуват от Иран, но най-неприятната изненада за тях, най-вероятно, ще дойде от съвсем друго място.
В общи линии това, което се случи, е, че САЩ създадоха „чудовище“. Техният страх „да загубят Турция“ ги доведе до там да прощават всеки грях на Турция, дори, когато той е извършен директно срещу американските интереси. Отказът на Турция през 2003-а да допусне войска на втора територия, за да се отвори втори фронт срещу Ирак от север е може би най-показателният пример.
Бавно, но сигурно САЩ отгледаха турската арогантност. Турция се разглези, докато получаваше всички тези вредни сигнали и в крайна сметка стигна до извода, че на практика може да прави каквото си поиска без последствия, защото винаги в крайна сметка ще ѝ бъде простено.
Именно затова САЩ трябва да осъзнаят, че Турция, която са познавали някога и Турция, за която са мечтали, я няма и няма връщане назад. Сега Турция провежда собствената си политика и не, няма да се впише в сферата на влияние на която и да е велика сила. Ердоган вярва, че вече е лидер на регионална суперсила и се бори неговата страна да стане глобален играч. Турция няма причини или стимул да се връща в нечие „стадо“ и да продължи да е оръдие в плановете на някоя велика сила, включително САЩ.
Кутията на Пандора е отворена и това, което излезе от нея, никога няма да бъде върнато обратно вътре.
Турция вече не е важен актив на Запада, а негова слабост. Колкото по-скоро факторите във Вашингтон разберат всичко това и колкото по-скоро те преминат към „План Б“, стига вече да имат такъв, толкова по-голям ще е шанса да се ограничат максимално гостратегическите загуби на САЩ в този регион и толкова по-възможно ще е за всички нейни съседи да получат някаква форма на значима подкрепа срещу заплаха, за която стои въпросът само „кога“ ще се прояви.
