Лобито на величествения Imperial Hotel в Токио бе оживено миналия уикенд. Съпроводени от светлините на телевизионни камери и светкавиците на фотографите, оттук минаха управителният директор на Международния валутен фонд Кристин Лагард, германският финансов министър Волфганг Шойбле, австралийският му колега Уейн Суон, управителят на Японската централна банка Масааки Ширакава...
Но както отбелязва сътрудникът на агенция Bloomberg Уилям Песек, сред целият този шум, една личност остана незабелязана: Канайо Нванзе.
Не знаете кой е той?
Нванзе е председател на Международния фонд за селскостопанско развитие към Обединените нации. Фондът осигурява финансирането на борбата с бедността – задълбочаващ се проблем, който застрашава основните на финансовата кула, издигната от Лагард и щатския финансов министър Тимъти Гейтнър.
Те мислят, че разбират и държат света под контрол. Но ето какво не знаят:
ако хора като Нванзе се провалят, капитализмът, който им е толкова скъп, няма да оцелее дълго.
„Не можеш да се затвориш в кула от слонова кост в Ню Йорк и да си мислиш, че ако останалата част от света изгори, това няма да те засегне.” – предупреждава Нванзе – „Превръщаме се в едно глобално село. Ако хвърлим поглед назад към хранителната криза от 2007-2008 г., ще трябва да се събудим. Рязкото повишение на цените доведе до бунтове в 40 града, свалянето на правителства и политическа нестабилност. Когато хората са гладни и гневни, следват социални трусове.”
Да не забравяме, че Арабската пролет поне отчасти се дължеше на инфлацията. Време е както финансовите министри, така и управителите на хедж фондове да се замислят над това. За последните пет години светът стана свидетел на три значителни скока на цените на хранителните продукти. Учени и агенции търсят начини да предотвратят бъдещи шокове и защитят най-уязвимите представители на населението.
„Реалната криза се крие в това, че ерата на евтината храна приключи”
– казва Робърт Зиглер, генерален директор на International Rice Research Institute. – „Въпросът е: как можем да очакваме фермерите да нахранят 7 млрд. души, като в същото време климатичните промени унищожават реколтите?”
И докато експертите търсят отговор, хората, преживяващи с под $2 на ден, са изправени пред задълбочаващо се отчаяние. Всеки допълнителен цент, който успят да изкарат, ще отива да покрие основните им хранителни нужди, за царевица, ориз, пшеница, вместо за образование или здравеопазване.
Азия е дом на стотици милиони, които оцеляват с долар и два на ден. Регионът е също двигателят на ръст на световната икономика, докато Европа страда, а Америка едва едва пълзи към възстановяването.
Не е ли парадоксално това,
че една от основните глобални дестинации на капитала е място, раздирано от глад?
Нямаме време за губене – трябва спешно да поумнеем и да се замислим как използваме земята, водата, енергията и технологиите, за да разрешим проблема с бедността.
И за да успеем в големите цели, трябва да се концентрираме над малките – дребните фермери и жените от дълбоката провинция – две жизнено важни групи, вечно игнорирани от азиатските правителства.
От всички селски стопанства по света, 85% са на площ под два хектара, а 500 млн. от тези скромни фермери осигуряват 80% от храната, изяждана от развитите икономики – или от около една трета от човечеството. Спешната задача, която трябва да разрешим е – как да подобрим производителността и жизнения им стандарт, ако ще трябва да разчитаме на тях да изхранват още 3 млрд. души до 2050 г.?
Жените са ключът – те се грижат за прехраната, образованието и здравето на децата,
докато мъжете се изкушават по-често да инвестират в материални активи – мебели, инструменти, колело...
Както казва Нванзе: „Опитът ни в Африка и Азия разкрива, че ако жените успяват, успява цялото общество.”
Мислете за световната икономика като за строител Лего – колкото по-здрави са отделните парченца, толкова по-здрави ще са общностите, нациите и пазарите.
Финансовите звезди, които посетиха Токио през миналия уикенд, се разкарваха напразно – те така и не направиха крачка напред към разрешаването на дълговите кошмари на Европа. Нямаше споразумения, които да обещават икономически ръст. Нямаше идеи за разширяване на търговските взаимоотношения, за овладяване на климатичните промени, за заличаване на социалното неравенство. Представителите на Китай дори не си дадоха труда да присъстват – те предпочетоха по детски да се намусят и да изразят гнева си към Япония.
Събитието е един депресиращ пример за състоянието на света.
Има нещо по-лошо от това лидерите да са слаби – те се разсейват опасно. Твърде много мислят за доходността на европейските облигации или за китайската валута, за да обърнат внимание на не толкова "секси" въпроси като храната. А именно това е проблемът, който застрашава бъдещето на света. Безработицата в САЩ е важен въпрос – както и кредитният рейтинг на Япония. Но далеч по-съществени са котировките на царевицата в Йова или на пшеницата в Исламабад.
