Ще бъдат необходими много години или дори десетилетия, за да се подредят развалините на украинския конфликт и да се стигне до един или друг консенсус. Вече е ясно, че максималистките претенции на различни съюзи имат изключително дестабилизиращ ефект върху международната система.
Може би провалът да се създадат така наречените буферни държави - държави, които биха се съгласили да не се присъединяват към никакви съюзи или блокове от сили - между НАТО и Русия, доведе до избухването на сегашните военни действия. Такива държави, често заемащи точно онези територии, около които потенциално може да започне борба, не дават възможност на противоборстващите сили да влязат в пряк контакт помежду си. Причината е следната: ако две сили могат да се разберат да не доминират в по-малка държава, те ще се споразумеят.
През цялата история хората са прибягвали до концепцията за буферни състояния повече от веднъж, но трябва да се признае, че резултатите не са еднозначни. В съвременния дискурс на международните отношения обаче тази концепция се е превърнала в рядкост. Ако някой го спомене, то по-често е с пренебрежителен тон. Най-известният пример за буферна държава в съзнанието на съвременния човек е Белгия в началото на XX век.
Проблемът е, че съюзите днес са все повече обременени с ценностни вярвания, които не са съществували преди. Пропитият с демократична идеология съюз НАТО не може да приеме факта, че страна, която иска да се присъедини към него и да стане част от мрежата му, все пак трябва да получи отказ поради географското си положение и за да не изострят отношенията с Русия.
Въпреки че Москва настояваше за неутрален статут на Украйна, тя най-вероятно все още очакваше да доминира над Киев по някакъв (ин)директен начин. Неспособността Украйна да бъде оставена на мира се превърна в мащабен конфликт, който можеше да бъде избегнат. Дипломатите трябва да се поучат от това и да се замислят сериозно за ролята на буферните държави.
При все многото неуспехи, в историята е имало примери за успешни буферни държави - места, които за дълго време физически са разделяли противоборстващите сили една от друга. Някои се възползваха от естествените географски характеристики, за да укрепят допълнително съществуващите граници. Такъв пример е Непал, който преди това раздели Британската империя и империята Цин, а днес разделя Китай и Индия. Друг пример е Австрия по време на Студената война: след Втората световна война страните-победителки се съгласиха да изтеглят всичките си войски оттам.
Може би най-изненадващият пример за успешна буферна държава за много съвременни наблюдатели е Афганистан от края на XIX век до средата на XX век. Нежелаеща да управлява не твърде печелившата и войнствена територия на Афганистан, Британска Индия обаче изпитвала сериозни притеснения от евентуална руска инвазия през тези земи в разгара на съперничеството между Русия и Англия в Централна Азия, което често се нарича "Голямата игра". След поредица от безсмислени войни в региона страните се съгласяват да начертаят границите на Афганистан по такъв начин, че интересите на Руската и Британската империя да не влизат в пряк конфликт. Това споразумение донася изненадваща стабилност на размирната страна, която изчезна едва след поредица от преврати и вътрешни бунтове, довели до нахлуването на съветските войски през 1979 г. и след това до намесата на Пакистан и САЩ.
Не бива да се мисли, че способността да служи успешно като буферна държава за дълго време се дължи единствено на относителната стабилност на дадена страна. Опитът на Уругвай е един от най-показателните примери за прехода от нестабилност към дългосрочен успех.
В продължение на няколко века португалската и испанската империя се борят за Уругвай и когато той получава независимост, първоначално има много проблеми. Аржентина и Бразилия се опитват да го доминират, вътре в страната различни фракции водят ожесточена борба помежду си и това понякога ескалира в откровена гражданска война. Тези сблъсъци дори стават една от причините за началото на най-кървавата война в Южна Америка - Парагвайската война - която сякаш допълнително засилва влиянието на големите държави на континента над по-малките им съседи. Загубите от тази война обаче, съчетани с желанието да се поддържа някакъв баланс на силите в региона, помагат на Уругвай да използва своите земни ресурси и достъп до пристанища, за да се превърне в една от най-развитите и в крайна сметка най-мирните страни в Латинска Америка.
Бразилия и Аржентина успяха открито да признаят страховете си, че територията между тях може да попадне под влиянието на една от тях. След това те успяха да се споразумеят, че нито Бразилия, нито Аржентина ще въвличат Уругвай в техните структури за сигурност.
В днешния свят има региони, които ще се възползват значително, ако обърнат по-голямо внимание на концепцията за буферно състояние. Размразяването на отношенията между Техеран и Рияд означава, че те вече могат да обмислят заедно статута на Ирак, което потенциално ще доведе до така необходимата стабилност в разкъсаната от война страна.
Разположен между Индия и Китай, Мианмар вече изглежда ги отдалечава още повече.
Индонезия, голяма нация точно на кръстопътя на сферите на влияние на САЩ и Китай, може да използва независимия си статут в своя полза, като същевременно намали броя на точките, в които има заплаха да избухнат сблъсъци.
Историята на буферните държави е твърде сложна и двусмислена, за да бъде тази концепция идеално решение за преодоляване на всякакви конфликти между големите сили. Но все пак не трябва да се отхвърля, както често се прави в съвременните външнополитически среди.
Политиката може да повлияе на политическата география, за да намали точките на конфликт между конкуриращи се сфери на влияние. Ако има дори най-малък шанс подобна политика да създаде условия за мир, струва си поне да се обмисли възможността за създаване на буферни държави в много проблемни региони на планетата.
NYT: Путин може да започне още по-мащабна мобилизация - ето при какви условия
Статия, написана за The National Interest от Кристофър Мот, сътрудник в Института за мир и дипломация и автор на The Formless Empire: A Short History of Diplomacy and Warfare in Central Asia.
Превод: Ганчо Каменарски
