Изминаха шест месеца от началото на украинския конфликт, но на Запад все още царят разногласия относно това какво накара Владимир Путин да нахлуе в Украйна. Тази тема обаче далеч не представлява академичен интерес. Ако не можем да намерим общ език за целите и задачите на руската инвазия, тогава как ще определим какво се счита за победа или поражение за противоборстващите страни и какви са общите очертания на украинския финал? Това пише Филип Шорт в свой анализ за The Guardian.
Рано или късно сегашният конфликт ще приключи. Самата география обрича Украйна и Русия на съседство - и това не може да се промени. Накрая ще трябва да се разберат. Същото важи за Европа и Русия, въпреки че ще минат десетилетия, преди щетите да бъдат поправени.
Защо тогава Путин предприе толкова рисковано начинание, което дори в най-добрия случай би му осигурило само крехка власт над разрушената земя?
Отначало казаха, че е луд - "болен в главата", както се изрази британският министър на отбраната Бен Уолъс. И показаха кадри как Путин се кара на командването си, а шишковците се тресат от страх в другия край на шестметровата маса. Но по-късно се оказа, че същите чинове, сякаш нищо не се е случило, седят до него.
Тогава западни политици твърдяха, че Путин се опасява от появата на демократична Украйна близо до границите на Русия, която ще подкопае неговата властова база и ще покаже на руснаците, че има различен начин на живот. Отстрани това звучи правдоподобно. Путин, от друга страна, мрази "цветните революции", довели до смяна на режимите в редица бивши съветски републики. Но моделът за подражание от Украйна е съмнителен. Затънала е в корупция, там дори не мирише на правова държава, а милиардерите-олигарси се къпят във властта. Ако това се промени, руската интелигенция може да си вземе бележка, но на мнозинството руснаци – тези, които вярват на държавната пропаганда и съставляват електората на Путин – това не им пука.
И накрая, инвазията беше представена и като банално империалистическо заграбване на земя. Споменаването на Петър Велики в началото на лятото беше възприето като доказателство, че Путин иска да възстанови Руската империя или поне СССР. Дори здравомислещи хора (предимно от Източна Европа, но не само) увериха, че Украйна е само първата стъпка. "Няма да се изненадам", каза ми бивш шведски министър, "ако Естония и Латвия са следващите след няколко години".
Тъй като Путин нарече разпадането на Съветския съюз "най-голямата геополитическа катастрофа на XX-ти век", това е логично по свой начин. Но той също каза: "Този, който не съжалява за разпадането на СССР, нямат сърце. А този, който иска да го възстанови в предишния му вид, няма глава." Нападение срещу балтийските държави или Полша ще доведе до пряк конфликт с НАТО, а това не искат нито Москва, нито Западът.
Всъщност зад действията на Путин стоят други съображения.
Украйна го преследваше още преди да дойде на власт. През 1994 г., като заместник-кмет на Санкт Петербург, той се възмущаваше от факта, че Крим е украински. "Русия отвоюва Крим от турците!” - каза той на френски дипломат, имайки предвид поражението на Османската империя през XVIII век.
Но отношението му окончателно се промени след срещата на върха на НАТО през 2008 г., където беше заявено, че Украйна трябва да стане пълноправен член на западния Алианс.
Бил Бърнс, сега ръководител на ЦРУ и тогавашен посланик на САЩ в Москва, пише в таен доклад до Белия дом: "Влизането на Украйна в НАТО е най-ярката червена линия за руския елит, не само Путин. След година и половина разговори с ключови руски играчи, от солдафони в тъмните ъгли на Кремъл до пламенни либерали и критици на Путин, все още не съм намерил някой, който да не смята влизането на Украйна в НАТО за пряко предизвикателство към руските интереси".
Няколко американски администрации пренебрегнаха предупреждението на Бърнс и Путин реагира. През 2014 г. той анексира Крим, през февруари тази година той започна брутална, необявена официално война срещу Украйна с цел да я повали на колене.
Разширяването на НАТО беше само върхът на айсберга. През двете десетилетия на власт Путин натрупа много други огорчения срещу Запада. В края на 2020 г., когато започна планирането на нова атака срещу Киев, колелото се завъртя. Младият руски лидер, който толкова впечатли Тони Блеър и Бил Клинтън, който подкрепи Джордж У. Буш след 11 септември и който настояваше Русия да бъде с Европа и Запада, постепенно се превърна в техен непримирим противник, убеден, че САЩ и техните съюзници на всяка цена искат да поставят Русия на колене.
Западните политици смятат, че това е параноя. Но проблемът не е в намеренията на Запада, а в това как Кремъл ги интерпретира. Целта на Путин е не само да неутрализира режима в Киев, но, което е по-важно, да покаже, че НАТО не може да го спре. И ако в същото време украинската култура може да бъде изкоренена в окупираните територии, то това не е съпътстваща щета, а приятен бонус.
Дали ще успее зависи от ситуацията на бойното поле. А това от своя страна ще зависи от западната подкрепа през есента и зимата, когато липсата на евтин ток и безпрецедентно високите разходи за живот могат да поставят западните партньори на Украйна в трудна позиция.
Москва не се нуждае от много, за да може Путин да обяви победа. Достатъчно е Русия да овладее целия Донбас и да създаде сухопътен коридор към Крим. Въпреки че едва ли ще откаже и повече. Ако руските войски превземат Одеса и прилежащото черноморско крайбрежие, Украйна ще се превърне във васална държава. Възможно е със солидната подкрепа на Запада Украйна да успее да предотврати това. Но то в никакъв случай не е гарантирано.
И накрая, конфликтът в Украйна не се развива изолирано. Докато Русия оспорва установения от САЩ ред за сигурност в Европа, Китай го оспорва в Азия. Резултатите от започналата геополитическа промяна ще се проявят напълно едва десетилетия по-късно. Но дните на световния ред, който се формира през последните 30 години след края на Студената война, са преброени. И след смъртта му ще възникне нов баланс и ново подреждане на силите.
ОЩЕ: Кой всъщност управлява руските войски в Украйна?
Автор: Филип Шорт. Той е автор на биографии, включително "Путин: Животът и времената", "Животът на Мао" и "Пол Пот: Кошмарна история", бивш кореспондент на BBC в Москва, Вашингтон и други световни столици.
Превод: Ганчо Каменарски
