Руската инвазия в Украйна първоначално изглежда стимулира съюзниците на САЩ в НАТО и ги насърчи да поемат по-енергична роля в отбраната на Европа. Някои анализатори обаче наскоро отбелязаха, че войната всъщност изглежда е имала обратния ефект за увеличаване на зависимостта на Европа от Вашингтон. Това не трябва да е изненада за никого, тъй като зависимостта на Европа неизбежно ще нараства пропорционално на ангажимента на Съединените щати за сигурността на континента, пише анализаторът Кристофър МакКалиън за The National Interest.
Докато френският президент Еманюел Макрон подкрепяше стратегическата автономия през последните години, а германският канцлер Олаф Шолц обяви исторически „Zitenwende“ в отбранителната политика в отговор на руската инвазия, и двете страни процедираха предпазливо в хода на войната. Германия неохотно изпраща танкове Leopard 2 в Украйна след паралелни действия от страна на Съединените щати и Обединеното кралство, докато Макрон настоя, че следвоенната резолюция трябва да включва признаване на руските опасения за тяхната сигурност. Това все повече разочарова източноевропейските съюзници като Полша и балтийските държави, чиято твърда позиция спрямо Русия ги постави в противоречие с това, което те възприемат като двойственост на своите западни колеги, правейки ги още по-нетърпеливи да запазят американското присъствие в Европа.
По-сдържаното отношение на Франция и Германия към Русия не се основава на безхаберие или пестеливост. Вместо това, поради географията, относителната мощ и историята, западните и източните европейци имат дълбоко различни възприятия за заплаха от Русия. Още: Голямата украинска контраофанзива: Надежди и съмнения
Това обикновено предполага, че двете половини на Европа всъщност не са естествени договорни съюзници. В исторически план Източна Европа претърпя нещастието да бъде буферна зона между Западна Европа и Русия – роля, към която източноевропейците разбираемо не искат да се връщат.
Тази фундаментална асиметрия беше въведена в Алианса чрез разширяването на НАТО, за да включи източноевропейските държави от 90-те години на миналия век – разлом, прикрит от продължаващото лидерство на Съединените щати, но който намалява всякакви стимули за западноевропейците да „ускорят“ пътя, по който Вашингтон ги иска.
Аргументът сред много западни коментатори е да обвиняват Франция и Германия, че не подкрепят Украйна по-агресивно, намалявайки доверието в тях в очите на Източна Европа и принуждавайки я да разчита още повече на Вашингтон, за да разсее страховете за сигурността си. Според тези аргументи Западна Европа трябва да заеме сериозна военна позиция и да помогне в противопоставянето срещу Русия.
Има няколко причини да гледаме на подобни твърдения скептично. На първо място, представянето на руската армия кара реакцията на Франция и Германия да изглежда относително пропорционална. Русия се бори от месеци да завладее малкия областен град Бахмут. Освен това, докато източноевропейците вероятно не биха искали нищо по-малко от това руските полета да бъдат засипани със сол, Франция и Германия признават, че Русия вероятно винаги ще бъде сила в региона и че мирното съжителство изисква разумно взаимно съгласие.
Човек би си помислил, когато слуша американски официални лица и анализатори, които оплакват зависимостта на сигурността на Европа, че тези хора искат Съединените щати да напуснат Европа възможно най-бързо. И все пак е точно обратното: повечето от същите тези гласове са отдадени на това Америка да остане трайно и дълбоко ангажирана с НАТО. Още: Поглед от Япония: Предпазливостта в доставките на западни танкове за Украйна е голяма
Според конвенционалните аргументи за по-голямо „споделяне на тежестта“ между съюзниците, най-добрият начин е Съединените щати да ги насърчат да направят повече за собствената си отбрана. Причинно-следствената логика тук никога не е била обяснена, но изглежда очевидно противоречива: ако правим повече, ние стимулираме нашите съюзници да правят по-малко.
Алтернативното мнение е, че най-добрият начин да насърчим богатите страни от Западна Европа да поемат по-голяма отговорност в Европейския съюз е бавно и открито да намалим собствения си принос към сигурността на континента. Това не би било по-голямо „споделяне на тежестта“, а по-скоро „прехвърляне на тежестта“.
Ако европейската сигурност наистина е целта, трябва да очакваме държави като Франция и Германия да действат като всяка друга страна без гарант: да развият способности, които считат за необходими за противопоставяне на заплахите. Полша и балтийските държави предпочитат американски „чадър”, но те вероятно все още ще могат да спят спокойно през нощта с гаранция и от своите по-мощни и ядрени въоръжени западни съседи Франция и Великобритания.
Всъщност никой от американската външнополитическа върхушка не иска да се откаже от мястото на Съединените щати начело на НАТО, което поставя Европа в сферата на влияние на Америка. Следователно за известно време съществуването на НАТО, цитирайки историка Ричард Сакуа, ще продължи да бъде „оправдано от необходимостта да се управляват заплахите за сигурността, провокирани от собственото му разширяване.
Кристофър МакКалиън е чуждестранен сътрудник в Defense Priorities.
Превод: Ганчо Каменарски
