Номинацията на досегашния председател на Народното събрание Цецка Цачева за президент от страна на ГЕРБ предизвика куп коментари и реакции през вчерашния ден. Те варираха от "ама нали щяха да номинират жена", през "за едни майка, за други мащеха" и "това ли е бабата на нацията, май е дядото", та до "по-добре да беше Алф". Като коментар за този избор, Actualno.com публикува думите на Станимира Манолова, дългогодишен учител по литература, които тя публикува в профила си във Facebook.
Коментар на читателя
Не става въпрос дали Цецка Цачева ще стане президент на България. Въпросът е, че ние, българите, без да изключвам себе си, не ставаме за нищо, защото, колкото и да ми е кофти да си го призная, сме хора, които нямат нито воля, нито желание да сътворят нещо друго, освен едно голямо Нищо, което на свой ред да превърне окончателно България в едно тотал(итар)но нищо.
Защото, като гледам след 1989 кои бяха президенти на България, а и кой ще стане, се сещам напосоки, че полякът Лех Валенса, христоматиен пример за дисидент, носител на Нобелова награда за мир, става президент на Полша; че световноизвестният драматург Вацлав Хавел, автор на над 20 пиеси и един от най-големите интелектуалци на нашето време, "баща" на чешкото дисидентство, започнало в размирната 1967, става и президент на Чехия; че унгарецът Арпад Гьонц, който дезертира от фронта на Втората световна война, връща се в Унгария и се включва в антифашистката съпротива, който през 1956 е един от хората, застанали начело на т.нар. „унгарски събития", заради което е осъден на доживотен затвор без право на замяна, и който по-късно, вече амнистиран, е един от най-големите унгарски преводачи на Шекспир, става и президент на Унгария; че когато през 40-те години Естония е присъединена към СССР, цялото семейство на Ленард Мери е депортирано в Сибир и че много по-късно владеещият руски, английски, френски, немски и фински език писател, драматург, преводач и сценарист Ленарт Мери става президент на Естония.
Мога още да продължа, но с всяка крачка ми става жал за мене си и апатично за България… И въпросът не е защо Цецка Цачева, въпросът е защо за нас себеуважението, личното достойнство, честността, почтеността и свободата във всичките ѝ измерения никога не са били ценности. Защото ако бяха и ние щяхме да имаме своя Валенса, своя Хавел, своя Гьонц и своя Ленард Мери, а вместо това ще имаме Цецка Цачева, на която даже ме е срам да ѝ напиша името до горните имена... Защото полският, чешкият, унгарският и естонският народ избират навремето най-достойния поляк, чех, унгарец и естонец за свой президент с убеждението, че той, първият сред равни, най-добре ще олицетворява нацията, докато ние в България ще избираме за президент някоя си Цецка Цачева, посочена от всесилния Бойко Борисов само защото си мислим, че така ще се олицетворим със Силата - тази Сила, "благодарение" на която сме в такъв гьол, в какъвто не сме и сънували, че ще озовем, но и какъвто очевидно си заслужаваме - и като народ, и като държава...
