Откъс от „По следите на силните лидери“
Призрак броди из земите на демокрацията – призракът на силния лидер. Както Робърт Райх пише в статията си „Доналд Тръмп и бунтът на изплашената класа“, този призрак (в конкретния случай предрешен като Доналд Тръмп, макар че се е появявал във всякакви местни – традиционни или национални – одежди) е роден (така, както Афродита е излязла от бурните вълни на Егейско море) от тревогата, обзела „великата американска средна класа“, която сега е изправена през изключително голяма опасност да „изпадне в мизерия“:
Две трети от американците живеят от заплата до заплата. Повечето от тях рискуват всеки миг да изгубят работата си. Много от тях са част от набъбващия контингент на „работната ръка при поискване“ – наемат ги само когато са необходими и получават заплата, каквато им дават и когато им я дават. Но ако не плащат редовно наема или ипотеката си, ако не могат да си купят храна или най-необходимото, те ще изгубят почва под краката си.
Тези „две трети от американците“ сякаш са принудени да ходят по море, разлюляно от насрещни ветрове като Галилейското море в Евангелието от Матей. Според това евангелие да ходиш по водата е възможно единствено когато вярваш – но в кого да повярва „изплашената класа“ на Райх? „Мрежите за социална защита са целите в дупки. Повечето от онези, които остават без работа, нямат право дори на обезщетение за безработни. Правителството не защитава работните им места, които или са прехвърляни в Азия, или се заемат от нелегални работници.“ Райх цитира изследване на Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж, които на базата на 1799 резолюции на Конгреса установяват, че „желанията на средния американец очевидно оказват минимално, почти нулево, статистически пренебрежимо влияние върху публичната политика“. Нищо чудно, че все повече представители на някога „великата“, а сега „изплашена“ американска средна класа винят правителството не толкова за това, че е некомпетентно, колкото че „не го е грижа. Правителството служи на богаташите и на големците“. Нищо чудно, че те са „готови да подкрепят силен лидер, който им обещава да ги закриля в цялата тази неразбория; който няма да допусне работни места да бъдат прехвърляни в чужбина, ще постави Уолстрийт намясто, ще даде урок на Китай, ще изгони всички онези, които са нелегално в страната, и няма да допусне терористи да проникнат в Америка. Силен лидер, който ще възвърне величието на Америка – което всъщност означава, че ще даде възможност на средния американец отново да се почувства в безопасност“.
Да вярваме във всемогъществото на силния лидер, казва Райх, е „невъзможна мечта“ и Тръмп спечели това доверие с „фокуснически номера“. Райх, разбира се, е прав и за едното, и за другото. Но сплотяването на „изплашената класа“ около фокусник, който ги кара да повярват в „невъзможните мечти“, с които ги залъгва, не е непременно предопределено и неизбежно. Отговорът на въпроса, зададен неотдавна от Джоузеф М. Шуорц, професор по политически науки в Университета „Темпъл“, „ще последват ли застрашените от обедняване бели представители на средната и работническата класа расистките и националистическите политики на Тръмп и Чаената партия (които твърдят, че бедните цветнокожи се ползват с незаслужени предимства) или ще се вдигнат на бунт срещу корпоративните елити, виновни за разоряването на техните общности“, не е предрешен. Както посочва Шуорц, допитване до общественото мнение, направено от „Ню Йорк Таймс“ и „Си Би Ес Нюз“ малко преди речта на Бърни Сандърс за демократическия социализъм в Джорджтаунския университет на 19 ноември 2015 г., според което 56% от избирателите, гласували в първичните избори на Демократическата партия, имат положително мнение за социализма, а 29% отрицателно, ни дава основание да предположим, че „повечето от анкетираните свързват капитализма с неравенство, огромни студентски заеми и застой в пазара на труда. Според тях социализмът е по-егалитарно и по-справедливо общество“. При сегашното си незавидно положение „изплашената класа“ (или, ако използваме определението на Ги Стандинг, все по-многобройният – и в Америка, и в Европа, прекариат) може да избира между две политически опции. Първата е да заложи на силен лидер; втората – на силни хора.
Засега обаче първата опция има далеч по-големи шансове да бъде предпочетена – и за това има ред причини.
Големият руски философ Михаил Бахтин казва, че всяка земна власт се храни и черпи сили, като префасонира вродения и присъщ на всеки човек „космичен страх“ –
...страха пред неизмеримо голямото и неизмеримо могъщото; пред звездните небеса, величието на планините и морето; страха от космически сътресения и природни бедствия, който откриваме в древните митологии, възгледи, системи от образи, в самите езици и в начините на мислене, свързани с тях... Този космичен страх, който в същността си не е мистичен в прекия смисъл на това определение (тъй като е страх пред материално огромната и материално необхватната мощ) се използва от всички религиозни системи, за да потискат личността и нейното съзнание...
– в една негова измислена, изкуствена „официална“ разновидност. Това префасониране естествено служи на интересите на силните на деня; но това нямаше да е така, ако то едновременно не смекчаваше един иначе непоносим ужас и по този начин не правеше обикновения човешки живот не толкова невъзможен за живеене, свеждайки „безкрайното и вечното“ до мярката на ограничените човешки умствени и прагматични способности. Ето какво писах в книгата си „В търсене на политиката“ по повод становището на Бахтин, че космичният страх е „прототип на тривиалната земна власт, която обаче е превърнала първичния си прототип в официален страх от човешката – но не изцяло човешка – власт, създадена от човека, но надхвърляща човешката способност да ѝ противостои“:
...за разлика от космичния си прототип официалният страх трябваше да бъде, и наистина бе, изкуствено създаден – замислен, направен „по мярка“... В законите, които Мойсей известява на народа на Израил, отеква грохотът от висините на Синайската планина. Но законите просто и ясно казват онова, за което грохотът застрашително и следователно смущаващо, ужасяващо и в крайна сметка сковаващо намеква. Законите дават отговори, за да не бъдат задавани повече въпроси.
