Откъс от "Уендиго" от Стефан Стефанов

3

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

По обед отрядът спря за почивка край един поток, който се показваше изпод снега само за няколко крачки, преди отново да се скрие под преспите. Снегът наоколо беше отъпкан от животни, които бяха идвали на водопой, а от другата страна по продължението на потока се простираше могъща борова гора. Дърветата там бяха израснали нагъсто и техните плътни и черни сенки скриваха целия бряг – заплашителна и мрачна граница, която повече предупреждаваше, отколкото приветстваше посетителите. Това беше гора, която покойният отец Феликс с умиление би нарекъл „саксонска, като у дома“. Отец Шнайдер би въздъхнал със своя ментор по навик, нищо че само бе чувал за онзи славен лес отвъд океана.

– Бога ми, най-сетне почивка! – извика с облекчение Макферсън Рийд и избърса потта от челото си. – Заслужената почивка е най-сладка!

– Прав сте, господине! – обади се Чарлтън. – Точно така си е – най-сладката! От Бога подарък!

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

Пътниците натрупаха багажа си край потока и капитан Хокинс нареди на братята Гибсън да застанат на пост, докато самият той се отдалечи между най-близките дървета, разкопчавайки панталоните си в движение. В негово отсъствие редниците започнаха да си шепнат, а Макферсън Рийд се разположи на ковчежето си и изпрати Чарлтън за вода. Абрахам последва слугата под благосклонния поглед на отеца, който извади красива броеница от джоба на палтото си. Дългите, загрубели пръсти на свещеника започнаха да отмятат дървените топчета едно по едно, докато очите му обхождаха околните гори.

Хората бяха обкръжени от безмълвна и заскрежена стена, в която нямаше врата. Откакто пътниците бяха тръгнали, всяко дърво или камък приличаха на предишните и на следващите, така еднакво затрупани до неузнаваемост, че Шнайдер вече нямаше представа къде точно се намират. Белотата беше толкова натрапчива, че в началото мъжете забравиха другите цветове и очите им пареха дълго време. След това снеговалежът заличи пътеките, големите езера и реки останаха твърде далеч назад, за да послужат като ориентир, а в близост нямаше никакви планини, чиито върхове да бъдат отправна точка. Единствено слънцето можеше да ги ориентира за посоката, но през повечето време то бе скрито от облаци. Съвкупността от тези невъзможности означаваше бавна, но сигурна смърт и Шнайдер безмълвно благодари, че Абрахам беше с тях. „Сам Бог го избра и го доведе в моята мисия. Това не беше случайно. Това беше провидението Господне“, помисли си свещеникът и потръпна, когато студеният полъх на вятъра погали лицето му.

– Така и не казахте каква точно е тази работа, за която отивате в Уилямсбърг, отче – подхвърли Рийд и побърза да добави: – Споменахте нещо за някакъв тип, който ще бъде обесен.

Отец Шнайдер разтърси рамене, сякаш да се отърси от мъртвешка прегръдка. Без да се обръща към наследника на прочутата търговска фамилия от Геритвил, той пъхна мазолестите си ръце в джобовете на палтото и рече:

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

– Правилно сте разбрали, господин Рийд. Въпросният индианец е убил и изял собственото си семейство.

– Господи Боже! – възкликна Рийд.

– Намерили са го да броди около Уилямсбърг почти гол и целият в кръв. По-късно е направил пълни самопризнания за престъплението си и сега е затворен в местния участък, докато дойде съдия да го съди – продължи отецът. – Аз се надявам снегът да забави съдията, за да успея да покръстя клетника, преди да увисне на бесилото.

– Ами че той трябва да увисне, отче! – извика възмутено господинът. – Та това е звяр! Звяр и нищо повече – аз знам това, отче!

– Ако очите му бяха отворени за Бог, звярът щеше отдавна да е избягал от него – отговори свещеникът. – Но душата му може да бъде спасена, преди тялото да бъде предадено на смъртта.

– Твърде късно е за душата му, отче. Аз видях проклетника с очите си пред Уилямсбърг.

В спомените на Макферсън Рийд онзи едър мъж със смолисточерна коса и гърбав нос се поклащаше, вързан на седлото. Чертите на лицето му бяха като издялани с нож, по-дълбоки, отколкото всяко лице може да понесе. Макферсън помнеше добре зъбите на мъжа, защото тогава те му се сториха много бели, като малки перли в устата. Господинът дни наред не забрави очите на вързания звяр или по-скоро липсата им – онези две дупки, в които нямаше съжаление, нито болка, нито гняв, нито предизвикателство или признаци на живот. Те просто бяха там, за да може убиецът да гледа, докато още е възможно.

– Тъкмо се сбогувах с партньорите си и потеглях за вкъщи, когато видях да го водят към Уилямсбърг – продъл-жи Рийд с пресъхнало гърло. – Онзи беше... не беше човек, отче! Шерифът рече, че не заслужава даже да го обесят. Рече, че най-добре да го върнат гол в гората.

– Надявам се да не са го направили досега.

– Проклети зверове! Простете, но това са проклети зверове, отче! Това цивилизован човек няма да направи, ако не за друго, поне от страх пред Бога!

– Който знае, трябва да научи другите, господин Рийд – отвърна тихо Шнайдер. – Те не могат да поемат отговорност за себе си, но ние можем да поемем отговорност за тях. Затова сме тук.

– Както кажете, отче, както кажете! Вие ги разбирате Божиите работи! – избъбри Рийд. – Аз само казвам, че не проумявам как ще спасите душата на онзи, който е изял семейството си. Как Бог ще приеме такава душа при себе си?

– Бог е решил, че ще се срещне с този грешник в пос-ледните му дни и ще му даде шанс да се разкае, като с това грешникът ще получи възможност за прошка – рече Шнайдер. – Не знам дали ще я получи, и не е моя грижа да отсъдя това. Аз мога само да му помогна да я потърси.

Блуждаещият поглед на свещеника отново попадна на Абрахам, който остави пълните манерки до багажа и се приближи до братята Гибсън. Едната ръка на послушника придържаше невидима хармоника до устните му, а другата сочеше към джоба на Юстъс. Това разсмя малкия Гибсън и докара снизходителна усмивка по устните на неговия брат, който отпрати Абрахам с жест.

– Сам Бог решава кой какво заслужава, господине – завърши Шнайдер. – Аз съм просто един инструмент в ръцете Му.

– Прав сте, отче, прав сте. Вие сте истински ученик на премъдрия Феликс, без съмнение – кимна Рийд. – Виждам, че на свой ред сте свършили прекрасна работа с вашия пос-лушник и той е истински християнин.

В това време Юстъс беше извадил хармониката си и показваше на Абрахам как да я надува. Тадеус му се подиграваше, че си губи времето, казваше, че послушникът не може да говори, какво остава да свири. Въпреки това брат му демонстрира на Абрахам как да заключи езика в правилната позиция, и дори изсвири няколко акорда.

– Вярно е, господин Рийд, Абрахам е отдаден на Хрис-та. Всъщност той сам поиска да се покръсти, за да се освободи от проклятието на своето езическо минало – кимна свещеникът. – Той сам реши устата му да остане безмълвна, докато не стигнем до Уилямсбърг, за да не обижда Бог. Горкото момче толкова дълго е било принудено да живее, без да знае за милостта на Всевишния!

– Горкото момче наистина! – Рийд се изправи и пое манерката, поднесена му от неговия слуга. – Е, всичко е добре, когато завършва добре, отче! Вашият послушник е намерил облекчение на своите болки и всички останали диваци трябва да направят същото – да разтворят обятията си за Бог! Точно като нас!

Господинът отпи една голяма глътка, но в следващия миг скочи на крака и запрати манерката по Чарлтън. Тя удари слугата в челото и той изпищя повече от уплаха, отколкото от болка.

– Тази вода е ледена, Чарлтън! – извика Рийд и хвърли шепа сняг по слугата. – Искаш да ме разболееш ли, проклетнико? Това ли е, което искаш? Да легна и да умра! Проклет пес!

– Не, господин Рийд! Съвсем не! – изскимтя онзи, докато вдигаше манерката от пряспата. – Вие поискахте да пиете и аз ви дадох... аз не исках да...

– Разбира се, че не искаш това! – сряза го Рийд и му обърна гръб. – Какво ще правиш, ако умра наистина? С теб е свършено!

– Прав сте, господине! Прав сте, както винаги!

– Прав съм, ами! Но това няма да ме спаси някой ден, когато ще ме затриеш от глупост! – сопна се господарят му.

Макферсън Рийд се тръшна на ковчежето си и извади красива черна лула от джоба на палтото. После със сумтене бръкна в другия си джоб, откъдето измъкна щипка тютюн. Дебелият му палец бавно и методично взе да го натъпква в калдата, докато господинът обясняваше на отец Шнайдер, че слугите не трябва да бъдат отпускани – ако ги оставиш сами да мислят, откриваш, че въобще не могат. Рийд беше сигурен, че е чел това някъде в Библията, и според него Бог бе отредил на едни да бъдат слуги на други, защото първите не могат да се оправят в живота. Отецът тъкмо щеше да отговори, когато мелодията отвлече вниманието му.

Юстъс сам се бе учил да свири на хармониката, но не звучеше така – музиката беше шлифована и сякаш се носеше от дълбините на сърцето му като вълни, които се покриваха една друга към брега. Шнайдер искаше да види безбрежната шир някой ден, защото отец Феликс често беше говорил за нея. Старият Феликс твърдеше, че посред великия океан бил прочел Библията от начало до край, и то по друг начин – тогава я бил разбрал наистина. „Не бързаш за никъде и не знаеш дали ще стигнеш – беше казал той на младия Шнайдер, - над теб е небето, а под теб е дъното. Така не запомняш всяка дума, ами я разбираш и тя остава в теб.“ Наистина в своите проповеди отец Феликс никога не си бе помагал с Библията, защото през повечето време сякаш Божиите слова сами се изливаха от устата му.

Юстъс завърши краткото си изпълнение с усмивка и вдигна победоносно хармониката над главата си, а Чарлтън му изръкопляска.

– Не е зле като за фермерче! – засмя се Тадеус, облегнат на пушката си.

Отецът отправи няколко комплимента към младия редник и дори Макферсън Рийд изрази одобрение с поредица от кимания и изсумтявания. Но Абрахам бе истински поразен – изглежда, не за първи път чуваше звука на хармониката, но благоговееше все повече пред нея. Веселите ѝ мелодии отключваха празник в душата му, а тъжните ѝ стонове навлажняваха очите му. Той трепна, когато Юстъс му я подаде, кимайки окуражително. Послушникът огледа инструмента от всички страни и после несръчно го наду няколко пъти, което предизвика подигравателния кикот на Тадеус.

– Ей, Юстъс! – подвикна големият Гибсън. – Научи го какво да прави, иначе ще ни надуе главите.

– Тадеус... – опита се да го предупреди брат му.

– Защо не пазите лагера, както ви казах! – изрева капитанът в ухото на Тадеус.

Редникът изпусна оръжието си и отскочи встрани тъкмо навреме, за да избегне ритника на своя офицер. Юстъс обаче не беше толкова бърз и шамарът на Хокинс го повали на земята.

– Вие за какво сте тук? Превзех целия лагер, отмъкнах ви оръжието и ви плених за по-малко от минута! – кресна капитанът, размахвайки двете пушки. – Не е за чудене, че конете изчезнаха! Слава богу, че бяха само те!

Хокинс ядно замери Юстъс и оръжието удари редника по главата. След това капитанът се обърна към Тадеус, който се беше скрил зад Шнайдер.

– Стига си се крил, нехранимайко! – викна му офицерът. – Какво ще правиш, когато няма зад кого да се скриеш? И двамата знаем, че ще почнеш да цивриш за живота си тогава!

Отец Шнайдер опита да прибута Тадеус пред себе си и младежът се възпротиви, но после направи крачка встрани и сключи ръце зад гърба си.

– Не знам как сте изкарали толкова дълго на тая земя! – продължи Хокинс по-тихо. – Но вие сте големи късметлии! Навремето такива като вас падаха първи и така беше по-добре за всички!

Думите на офицера увиснаха във въздуха и предизвикаха различна емоция в братята – лицето на Юстъс поруменя, а Тадеус само се намръщи и изкриви устни. Слугата Чарлтън отново изръкопляска.

– Ама че работа! – засмя се злорадо Рийд и се изправи на крака. – По-скоро ние трябва да пазим вас, момчета!

– По-добре да тръгваме, господа – обади се Шнайдер, който искаше да уталожи напрежението час по-скоро. – Бог ми е свидетел, че губим ценно време.

Той награби тежките дисаги и с жест подкани Абрахам да го последва. Хокинс подхвърли пушката на Тадеус, който я улови във въздуха и отиде да помогне на брат си да се изправи. Чарлтън се засуети с дисагите в ръце, а Макферсън Рийд обърна своята лула наопаки и без да бърза, я почука в ръба на ковчежето си.

– Има неща в организацията на това пътуване, които не са задоволителни, капитане – рече той, размазвайки с крак изгорелите въглени в снега. – Това е много разочароващо.

– Прав сте, господине. Освен това всичко дотук трябва да ни говори, че е най-добре да потеглим незабавно към Джароу. Това е най-безопасният вариант, уверявам ви. Ако говорим с отеца, може да...

– Няма нужда от увещания, капитане. Те не значат нищо на езика на парите.

Хокинс го изгледа продължително. На няколко пъти капитанът отвори уста да отговори, но се спираше в последния миг.

– Тук става дума за нещо различно от парите, господин Рийд – рече офицерът накрая.

– Напротив – отвърна онзи. – Винаги става дума за тях.

Той стана от ковчежето и пристъпи към слисания Хокинс. Господинът дори малко се надигна на пръсти, за да стигне до ухото на офицера.

– Виждали ли сте половин милион долара накуп? – прошепна Рийд.

Първоначално Хокинс не разбра въпроса, но след това той нахлу в главата му като ураган. Капитанът не можеше дори да си представи как изглежда половин милион на едно място. Той се опитваше да извика в паметта си най-голямата сума, която беше виждал, но дори тя беше нищожна в сравнение с петстотин хиляди долара. Хокинс преглътна тежко, а Рийд го потупа бащински по рамото и кимна разбиращо. Мисълта за тези пари му действаше по същия начин.

– Размърдай се, Чарлтън! Взимай нещата и да тръгваме! – подвикна господинът на своя слуга. – Чака ни сделка за половин милион в Уилямсбърг! И внимавай с ковчежето ми, дяволите да те вземат!