Глава V
В гърдите ми сърцето лудо бие,
съзра ли отдалеч прекрасна нимфа –
единствена във моята страна,
понесла се на бързия си кон
през хълмове, поля и долини!
„Ловът“
Приближавах към родния север (аз наистина го смятах за свой роден край) с онзи ентусиазъм, който романтичният и див пейзаж вдъхва на любителите на природата. Необезпокояван вече от брътвежа на спътника си, можех сега да забележа разликата между тази местност и онази, през която досега бях пътувал. Потоците тук повече отговаряха на името си, тъй като, вместо да дремят застояли сред тръстики и върбалак, те шумяха под сянката на естествени горички; ту се спускаха по склонове, ту бълболеха по-бавни, но все още подвижни, през самотни долчинки, които тук-там пресичаха пътя и сякаш канеха пътника да поскита из дебрите им. Чевиртските планини се издигаха пред мен намръщени и величествени. Наистина те нямаха великолепното разнообразие на скали и чукари, тъй характерно за по-високите планини, но все пак бяха огромни, със заоблени върхове, обвити с тъмен червеникав плащ, и с големите си размери и пустия си вид действаха на въображението като някаква своеобразна пустинна област.
Домът на моите прадеди, към който сега се приближавах, беше разположен в една клисура или тясна долина между тези хълмове. Големите земи, които някога принадлежаха на рода на Озбълдистънови, отдавна бяха пропилени поради несполуките или грешките на моите прадеди; но старата фамилна резиденция все още имаше наоколо си достатъчно земя, за да се смята чичо ми за имотен човек. Както разбрах от отговорите на някои запитвания, които направих по пътя, той използваше състоянието си, за да поддържа пищното гостоприемство на северен благородник от тази епоха – нещо, което смяташе съществено за семейната чест.
От върха на едно възвишение вече бях видял Озбълдистън Хол – голяма старинна сграда, която надничаше из горичка от огромни стари дъбове; тъкмо се бях насочил там колкото може по-напряко и по-бързо (доколкото позволяваха лъкатушките на доста лошия път), когато конят ми, макар и уморен, наостри уши, като долови оживения лай на възбудени хрътки, насърчавани от време на време от звука на ловджийски рог, който по него време беше неизменен спътник на ловците. Не се съмнявах, че хрътките са на чичо ми, и спрях коня си с намерение да оставя ловците да отминат, без да ме забележат, тъй като знаех, че не е твърде уместно да се представя на един такъв запален ловджия като чичо ми в момент, когато е на лов; затова имах намерение, след като отминат, да продължа към замъка с обикновения си ход и там да дочакам връщането на собственика му. Ето защо се спрях на едно възвишение и не съвсем безразличен към интереса, който този вид горски спорт вдъхва (макар че в момента съзнанието ми не беше твърде податливо на този род впечатления), зачаках с известно нетърпение появяването на ловците.
Лисицата, ожесточено подгонена и почти изтощена, се появи от горичката, която покриваше десния склон на долината. Увисналата ѝ опашка, измърсеният ѝ вид и уморената походка говореха за съдбата, която я чакаше; а враната, която се виеше над нея, вече смяташе бедната Лисана за своя плячка. Лисицата прекоси потока, който дели долчинката, и се повлече нагоре по едно дере на другата страна на пустия склон, когато първите хрътки, последвани със силен лай от останалите, се втурнаха от горичката и след тях ловците и трима-четирима ездачи. Кучетата следваха дирите на лисицата с непогрешим инстинкт; а ловците препускаха лудо подире им, без да обръщат внимание на пресечения и мъчен терен. Те бяха високи, едри мъже, яхнали хубави коне, облечени в зелено и червено – униформата на едно ловно дружество, създадено под покровителството на сър Хилдебранд Озбълдистън. „Братовчедите ми!“ – помислих си аз, когато те профучаха край мен. Следващата ми мисъл беше: „Как ли ще бъда приет между тези достойни наследници на Нимрод? И колко малко вероятно е аз, който не зная почти нищо за забавленията сред природата, да се почувствам у дома си и щастлив сред семейството на чичо ми“. Едно видение, което мина край мен, прекъсна тези мисли.
Беше млада жена, красотата на чиито забележителни черти бе увеличена от възбудата на лова и ездата: яздеше прекрасен кон, чер като смола, с петна от снежнобяла пяна около юздата. Тя носеше, нещо необикновено за онова време, жакет, жилетка и шапка като на мъж – облекло, което днешната мода нарича костюм за лов. Тази мода е била въведена, докато аз бях във Франция, и ми беше съвсем непозната. Дългите ѝ черни коси се вееха на вятъра, изплъзнали се във възбудата на лова изпод панделката, която ги придържаше. Лошият терен, през който тя прекара коня си с възхитителна сръчност и присъствие на духа, я забави малко и я доведе по-близо до мен, отколкото бяха минали другите ездачи. Така аз можах да видя цялото ѝ прекрасно лице и фигура, с неизразимия чар, който им придаваше буйната веселост на сцената и романтичността на нейното необикновено облекло и на неочакваното ѝ появяване. Когато мина край мен, конят ѝ в своя устрем направи едно погрешно движение в момента, когато излизаше пак на открито, и тя го пришпорваше към обикновената му бързина. Това ми послужи като предлог да се приближа по-близо до нея, сякаш да ѝ помогна. Нямаше обаче причина за тревога; конят не се препъна, а даже и да се беше препънал, хубавата амазонка имаше твърде много самообладание, за да се смути от това. Все пак тя ми благодари за добрите намерения с усмивка и това ме насърчи да подкарам и аз коня си по-бързо и да остана непосредствено до нея. Виковете: „Уху-у! Мъртва е!“ и придружаващият ги зов на рог скоро ни дадоха да разберем, че няма вече защо да се бърза, тъй като ловът беше свършил. Един от младежите, които бяхме видели, се приближи, размахвайки победоносно опашката на лисицата, сякаш да упрекне хубавата ми спътница.
– Виждам – каза тя. – Виждам. Но не вдигай толкова шум около това; ако Фиби – тя поглади шията на хубавото животно, което яздеше – не беше попаднала между чукарите, ти не би имал причина да се хвалиш.
Те се срещнаха, докато тя говореше, и аз забелязах, че и двамата ме погледнаха и тихо си казаха нещо; младата жена като че ли настояваше ловецът да направи нещо, което той смутено и с някаква тъпа намусеност отказваше да стори. Тя веднага изви главата на коня си към мен и каза:
– Е добре, Торни, щом ти не щеш, тогава трябва аз сама да направя това. Господине – продължи тя, обръщайщи се към мен, – помъчих се да убедя този благовъзпитан младеж да ви запита дали, пътувайки насам, не сте чули нещо за един наш приятел, господин Франсис Озбълдистън, когото от няколко дни очакваме в Озбълдистън Хол.
Бях твърде щастлив да съобщя, че аз съм лицето, за което питат, и да изкажа на младата дама благодарността си за любезността ѝ.
– В такъв случай, господине – отвърна тя, – тъй като учтивостта на моя роднина още като че ли не се е пробудила, позволете ми (макар че това може да изглежда съвсем нередно) да поема ролята на церемониалмайстор и да ви представя младия скуайър Торнклиф Озбълдистън, ваш братовчед, и Дай Върнън, която също има чест да бъде бедна роднина на вашия изискан братовчед.
В начина, по който госпожица Върнън каза тези думи, имаше смесица от дързост, насмешка и простота. Жизненият ми опит беше достатъчно голям да ми подскаже да приема съответен тон и да ѝ изкажа благодарността си за благоволението ѝ и голямата си радост от срещата с тях. Да си призная, комплиментът беше изразен така, че дамата можеше лесно да си присвои по-голямата му част, защото Торни имаше вид на типичен провинциален дръвник, тромав, свит и нацупен. Все пак той се ръкува с мен и после изрази намерението си да ме остави, за да помогне на ловците и на братята си да приберат хрътките – нещо, което съобщи на госпожица Върнън, без да се обърне към мен да ми се извини.
– Вижте го – каза младата жена, следейки го с поглед, в който прекрасно личеше презрението ѝ. – Цар на конярите, ловците и любителите на борби с петли. Но те са всичките от един дол дренки. Чели ли сте Маркъм?
– Кого, госпожице? Дори не си спомням името на такъв автор.
– Господи! Къде сте попаднали! Беден, самотен, невеж чужденец, непосветен в самия коран на дивото племе, сред което сте дошли да живеете! Никога не сте чували за Маркъм, най-прочутия автор по въпросите на ветеринарната медицина? Боя се тогава, че ви са също така непознати и по-новите имена на Гибсън и Бартлет?
– Наистина така е, госпожице Върнън.
– И не се ли червите, като признавате това? – каза госпожица Върнън. – Та в такъв случай ние трябва да се откажем от дружба с вас. Предполагам, че не умеете да дадете на кон ни ярма, ни хапове, ако е болен?
– Признавам, че предоставям тази работа на коняра или на слугата си.
– Невероятна небрежност! И сигурно не можете да подковете кон или да му подрежете гривата или опашката; нито да лекувате куче от глисти и да му подрежете ушите и ноктите; нито да дресирате ястреб или да му дадете очистително и да му контролирате храната, когато е запечен?
– За да ви кажа – с една дума – колко съм невеж – отговорих аз, – ще призная, че съм напълно неосведомен по всички тези селски изкуства.
– Тогава, за бога, господин Франсис Озбълдистън, какво умеете да правите?
– Твърде малко полезни неща, госпожице Върнън; нещо все пак може би мога да претендирам, че... Когато слугата ми приготви коня, мога да го яздя и когато ястребът ми е дресиран, мога да го пусна да лети.
– А това можете ли да правите? – запита младата жена, подкарвайки коня си в галоп.
Една груба обрасла ограда пресичаше пътеката пред нас с врата от неодялани дървета; тъкмо щях да се приближа да я отворя, когато госпожица Върнън полетя с коня си и прескочи тази пречка. Беше въпрос на чест да я последвам и след миг бях отново до нея.
Откъс от "Роб Рой" от сър Уолтър Скот
