– Може ли да хапнем пица?
Люк се засмя и ме щипна в кръста.
- Къде побираш всичко това?
Ръката ми замръзна в неговата.
- Предполагам, че е заради тренировките. Умирам от глад.
Това беше лъжа. Все още ми се гадеше от дебелия топъл сандвич „Рубен”, розов и претрупан като сватбена покана, който бях хапнала на обяд.
- „При Патси“? – Опитах се да звуча така, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала, когато всъщност си бях фантазирала как щях да си взема парче от пая на Патси. Сиренето щеше да се точи на безкрайни нишки и щях да се принудя да го хвана с пръсти и да го издърпам, щедра бучка моцарела, изпаднала от нечие друго парче. Този мокър сън ме преследваше от миналия четвъртък, когато решихме, че неделята щеше да е денят, когато най-сетне щяхме да се погрижим за отдела за гражданско състояние. („Хората питат, Тиф.“ „Знам, мамо, работим по въпроса. До сватбата има пет месеца!“)
- Не съм гладен – сви рамене Люк, – но щом ти се иска толкова много.
Каква доброта. Продължавахме да се държим за ръце, докато пресичахме Лексингтън Авеню. Избягвахме тълпите от жени с мускулести крака, обути в къси бели панталони и удобни спортни обувки, натъпкали в пазарските си чанти незнайни съкровища от магазина за бельо на „Викториас Сикрет” на Пето Авеню, които трудно можеха да се открият в Минесота; кавалерия момичета от Лонг Айлънд, с техните гладиаторски сандали с каишки, увиващи се около златистите им прасци като лиани по дърво. Те гледаха Люк. Гледаха мен. Не изпитваха никакви съмнения. Бях се трудила неуморно, за да се превърна в достоен съперник, в Каролин за Джей Еф Кей-младши. Завихме наляво и поехме по Шейсета улица, а после отново завихме надясно. Беше едва пет следобед, когато пресякохме Трето Авеню и открихме масите на ресторанта, подредени и самотни. Нюйоркчаните все още изпитваха истинско удоволствие да комбинират закуската и обяда. Някога бях една от тях.
- Навън ли? – попита хостесата. Кимнахме, тя грабна две менюта от една празна маса и направи жест да я последваме.
- Може ли чаша Монтепулчано? – Хостесата възмутено повдигна вежди. Можех да си представя какво си мисли: „Това е работа на сервитьора“, но аз й се усмихнах сладко: „Не виждаш ли колко съм мила? А ти се държиш толкова неразумно. Трябва да се засрамиш от себе си“.
Тя насочи поглед към Люк.
- За вас?
- Само вода.
Когато хостесата се отдалечи, Люк каза:
– Не мога да разбера как можеш да пиеш червено вино, когато е толкова горещо навън.
Свих рамене.
- Бялото просто не върви с пица.
Бялото беше запазено за онези нощи, когато се чувствах лека и красива. Когато си пийвах, за да игнорирам частта с макаронените специалитети в менюто. Някога бях написала следния съвет в „Дъ Уиминс Мегъзин“: „Според едно проучване, ако затворите самоуверено менюто, след като сте решили какво да поръчате, ще се почувствате по-удовлетворени от избора си. Така че заложете на писия на тиган и разкарайте това меню, преди да започнете да изпивате с поглед пене ала водка“. Лулу, моята шефка, беше подчертала думите „изпивате с поглед“ и бе написала: „Забавлявах се истински“. Господи, мразех писия на тиган.
- И така, какво друго ни остана да свършим? – Люк се облегна на стола и кръстоса ръце зад врата, сякаш се канеше да прави коремна преса. Изглеждаше абсолютно невинен, сякаш изобщо не съзнаваше, че думите му предвещават сблъсък. Почувствах как в очите ми бликна злъч, но побързах да се отърся от нея.
- Доста. – Заех се да изброявам на пръсти: – Поканите, менютата, програмите, картичките с местата, всичко това. Трябва да намеря фризьор и гримьор и да избера шаферски рокли за Нел и момичетата. Освен това трябва да се върнем в туристическата агенция. Наистина не искам да ходя в Дубай. Знам - вдигнах ръце, преди Люк да успее да каже нещо, – че не можем да останем през цялото време на Малдивите. Можем единствено да се излежаваме по плажовете, докато ни писне. Защо не прекараме няколко дни в Лондон или Париж?
Люк изглеждаше изпълнен с решимост, когато кимна. Имаше лунички на носа през цялата година, но към средата на май стигаха чак до слепоочията му и не изчезваха до Деня на благодарността. Това беше четвъртото ми лято с Люк и всяка година наблюдавах как благодарение на всички тези полезни и здравословни занимания на открито – бягане, сърф, голф, кайтбординг – златистите петънца по носа му се увеличаваха подобно на ракови клетки. За кратко беше въвлякъл и мен в тази противна мания за движение, ендорфини и стремеж да се насладиш на мига. Не съществуваше махмурлук, който би могъл да изцеди тази здравословна енергия. Някога нагласях алармата на часовника си за един следобед в неделите, а Люк го намираше за възхитително. „Толкова си мъничка, а се нуждаеш от толкова много сън“, казваше той и после прекарвах следобеда, сгушена в прегръдките му. „Мъничка“, още едно описание на тялото ми, което ненавиждах. Какво трябваше да направя, за да накарам някого да ме нарича „слабичка“?
Накрая си признах. Не че се нуждаех от твърде много сън, а просто не спях, когато се предполага, че спя. Не можех да си представя как потъвам в дълбините на тази малка смърт по същото време както и другите хора. Можех да спя, наистина да спя, нещо съвсем различно от половинчатата дрямка, с която се бях научила да живея през седмицата, само когато слънцето облееше лъскавата фасада на Кулата на свободата в ярка светлина и ме принудеше да се преместя в другия край на леглото, само когато чуех Люк да шета из кухнята и да приготвя омлет от белтъци, само когато съседите започнеха да се карат кой последно бе изхвърлил боклука. Банални, всекидневни напомняния, че животът е нещо досадно, еднообразно и не е възможно да тероризира никого. Спях само тогава, когато ушите ми долавяха звуците на тази монотонна суетня.
- Трябва да се стараем да отмятаме по нещо всеки ден – заключи Люк.
- Люк, правя по три неща всеки ден. - Не успях да смекча язвителността на тона си. А и нямах право да говоря така. Трябваше да правя по три неща всеки ден, а вместо това седях парализирана пред компютъра и се обвинявах, че не върша по три неща всеки ден, както си бях обещала. Бях установила, че това отнема повече време и ме стресира повече, отколкото ако всъщност свърша трите проклети неща на ден, така че с право беснеех. Сетих се за онова, което не ми даваше мира. - Имаш ли представа какво ми струваше жената с поканите?
Бях затрупала дизайнерката на поканите – дребна азиатка, чиято склонност да нервничи ме вбесяваше, с ужасно много въпроси. Дали няма да изглежда евтино, ако ги отпечатаме с ръчна преса, а картичките за потвърждение на присъствието – не? Някой щеше ли да забележи, ако използваме калиграфски шрифт за адреса на плика, а за самата покана – курсив? Ужасявах се, че мога да взема решение, което ще ме изложи. Живеех в Ню Йорк от шест години и имах чувството, че карам една безкрайна магистратура как да изглеждам безгрижно богата, само дето сега вече бях придобила онзи аристократичен блясък. През първия семестър се научих, че сандалите Джак Роджърс, толкова боготворени в колежа, крещяха: „Моето невзрачно либерално училище винаги ще бъде центърът на вселената!“. Бях открила нова опорна точка и златистите, сребристи и бели чифтове се озоваха в коша за боклук. Същата съдба споходи и малката чантичка марка „Коуч“ (беше отвратителна). После ме осени прозрението, че бутикът „Клайнфелд“, който изглеждаше толкова бляскав, една класическа нюйоркска институция, в действително представлява безвкусна фабрика за сватбени рокли, посещавана единствено от кифли (кифла – освен това научих и значението на тази дума). Спрях се на малък бутик в квартала Мийтпакинг в Манхатън, на чиито закачалки внимателно бяха изложени произведенията на „Марчеса“, дизайнерите Рийм Акра и Каролина Ерера. Ами всички онези претъпкани, сумрачни клубове, охранявани от мускулести мъже и обрамчени с червени въженца, където бедрата се виеха и пулсираха под необузданата музика на Тиесто? Себеуважаващите се градски хора не биха прекарали петъчната си вечер по този начин. Не, вместо това плащахме по шестнадесет долара за зелена салата фризе, която преглъщахме с водки със сода в някой местен бар в квартала Ийст Вилидж, носейки евтино изглеждащи дизайнерски ботушки на „Раг енд Боун“ за 495 долара.
Преживях шест спокойни години, за да стигна дотук, където съм в момента: сгодена съм за богат мъж, говоря си на малко име с хостесата на най-изтънчения италиански ресторант „Локанда Верде“, а на ръката ми се полюшва най-новият модел дамска чанта на „Клое” (не е „Селин”, но поне не съм толкова глупава, че да парадирам с някоя чудовищна „Луи Вюитон”, сякаш е осмото чудо на света). Достатъчно време, за да усъвършенствам уменията си. Но при планирането на сватба човек трябва да извърви много по-стръмен и лъкатушещ път, за да се научи. Сгодяваш се през ноември и разполагаш с един месец, за да покриеш материала и да откриеш, че плевнята на Блу Хил, където си смятал, че ще се омъжиш, е съборена и модернизираните стари банки, които взимат по двадесет хиляди долара наем, сега са последен писък на модата. Разполагаш с два месеца, за да изчетеш внимателно сватбените списания и блогове, да се консултираш с колегите си гейове в „Дъ Уиминс Мегъзин“ и да откриеш, че сватбените рокли без презрамки са обидно посредствени. Вече се занимаваш близо три месеца с цялата тази история и все още не си намерил нито един фотограф, който да не е включил булка, присвила устни в кокошо дупе в портфолиото си (по-трудно е, отколкото изглежда); рокли за шаферките, които да нямат нищо общо с шаферски рокли; а за капак на всичко - и цветар, който би могъл да ти осигури анемонии извън сезона, защото божурите са немислими. Това на какво прилича, на някакво аматьорско изпълнение? Едно погрешно движение и долнопробната италианска фръцла, която не умееше да подаде едновременно солта и пипера, щеше да лъсне под безвкусния изкуствен тен. Смятах, че след двадесет и осмата си година можех да спра да се доказвам и да си отдъхна. Но с възрастта тази битка ставаше все по-кървава.
