Книгата на Мартин Шмаус „Момиче, разпали огънчето” е история, пълна с красота и противоречия – досущ като ромската душа. Романът разказва изключително интригуващо, поетично и завладяващо за всичко, свързано с твърде болезнената и за нашето общество тема – ромите. От страниците на книгата звучи песента на ромски каруци, преплита се с вярванията и болките на този странстващ народ, за да излезе наяве и психологията му, която обяснява толкова много неща, на които сме свидетели и днес...
Андрейчо караше четвъртата си година, когато у дома се завърна чичо Феро. Дунковите от махалата си го уважаваха, защото беше стигнал най-далеч от всички, Феро носеше тежки златни пръстени и черна вратовръзка, поръчваше си костюма на шивач, досущ като някакъв джентълмен, като гаджо.
Чичото дойде през нощта, за да избегне полянчани, които му имаха зъб заради това, че много пипаше. За да не предизвика гнева и отмъщението на цялото село, по едно време Ферко трябваше да избяга и понеже сърцето му беше неспокойно, а душата – чергарска, се хвана да работи в железниците.
Най-много обичаше нощните влакове, стоманените колела, потракващи в неумолим ритъм по релсите, земята, препускаща под краката му някъде назад, и тъмнината, в която изчезва всичко, което трябва да остане скрито. Тъй като пътят от Хуменне и Медзилаборце до Братислава или Прага беше дълъг и само малцина зидари и бетонджии, носещи заплатата у дома, малцина студенти, връщащи се за празниците при майка си, успяваха да са будни цяла нощ и да опазят куфарчето си, раницата или чантата.
Феро докуцука до вкъщи, тежко седна на стола, а когато малко си отдъхна, взе да разправя, че вчера попаднал във влака на непозната компания, мъжете го хванали за гушата и малко го поразвъртели, някой измъкнал джобно ножче и той си го отнесъл на кръст през двете бузи, а най-накрая, когато бедният Феро вече изнемогвал в ръцете им, го изтикали през прозореца и го изхвърлили навън. И без това няма билет, смеели се в тъмнината... На мен ще ми се смеят тия нещастници и посерковци, крещеше Ферко, а Дунковите се свиха от страх, но после веднага се разкрещяха, стискаха юмруци и сипеха закани някъде в далечината, там, където сочеше Ферковата наранена ръка.
За щастие, влакът точно спирал на гарата в Маргецани и чичото доста се насинил, но оцелял. Котката има девет живота, а циганинът – десет, гордо се потупа по гърдите, а останалите притихнаха и закимаха...
Още сутринта на другия ден Феро установи, че през нощта е изгубил златния си часовник, спомен от един особен успешен тараш. По навик пробва да напипа тежката златна верига, която вече няколко години не беше свалял от врата си, но ръката му остана празна, а Ферко сякаш падна в ледена вода, не вярваше на собствените си очи и на празната си длан, даже престана да го боли натъртеният гръб, защото без часовника и златото беше като без панталони, напълно гол... и от очите му лумна пламък.
Кой си позволи това, кой от вас, мизерни калтаци, се е осмелил да пипне мен, Феро, крещеше чичото, вдън земя да пропадне, до смъртта си да яде само кучешки лайна, миро кул тири бахт те марел, въртеше очи, хващаше другите за гърлото и ги кълнеше страшно.
След малко обаче, като видя, че с крясъци нищо няма да постигне, каза да извикат всички и им заговори: Между вас стои човек, който е по-добър и по-сръчен от мен. Ще ви прослави, един ден ще се гордеете с него... Удивените Дункови притихнаха, но после веднага се раздърдориха, замахаха с ръце и чак след малко забелязаха мъничкия Андрей, който се провираше напред между краката им, мръсните му изцапани ръце грееха от злато, сякаш насред замръзналото поле е разцъфнал слънчоглед, сякаш от калта и дима се показало слънце... и всички замълчаха, един след друг му направиха път, за да може момченцето да мине.
Омърляният Андрейчо, с провиснало от носа сополче, навлечен в парцалива ризка и гащи, които се държаха на него само благодарение на връвчица, минаваща през рамото му, стоеше пред нарязания и осакатен Феро, в едната си ръка държеше златна верига, в другата – часовник, и щастливо се усмихваше.
И всички се чудеха на смелостта и сръчността му, а накрая решиха Феро да го вземе в Прага, за да научи там каквото трябва.
Дезидер Дунк, съпругът на красивата майка на Андрейчо, стоеше чак най-отзад. Когато забеляза колко прилича грохналото чичово лице на гладичката физиономийка на малкия Андрей, скри лице в длани и дълго плака тихо и горчиво.
И Мария плака, когато пребитият чичо се окопити след няколко дни и тя трябваше да се сбогува с единственото си синче. Цяла нощ седя при него, галеше и стискаше ръчичката му, а по страните й се търкаляха сълзи, които изглеждаха като мъниста в примигващата светлина на газената лампа. Когато на сутринта приготвяше закуската, всичко се изплъзваше от ръцете й, после седна срещу Андрейчо и наблюдаваше как малкият се бори с картофените палачинки, цапа ризката си с мармалад и бърше ръце в косата си. Самата тя не можеше да хапне, защото гърлото й беше свито от отчаяние и мъка.
Когато малкият се наяде, тя го прегърна нежно и го целуна, детенце мое моичко, шепнеше и цялата се тресеше, внезапно така силно го притисна към себе си, сякаш искаше да го сплеска, да го смачка, та да остане завинаги неин, в прегръдките й, целуваше косата му, плачеше и викаше, чак трябваше да изтръгнат момченцето от нея.
Встрани чичко Феро вече пристъпваше нервно, нетърпеливо гледаше часовника си, загубен и намерен наново, и сочеше надолу, към шосето.
Мария успя да окачи на врата на Андрейчо сребърно кръстче, единственото бижу, което имаше от майка си, преди още Дежо да я отведе в Поляна, и вече я тикаха обратно в колибата, подпряха отвън вратата с дъска, а тя напразно чукаше, викаше и плачеше. Накрая се срина върху пода от утъпкана пръст и взе да сипе прах върху разрошената си коса и отчаяните си очи.
И всичко, целият неин свят, се разля в сълзите й и в тъмнината.
Бахтало тиро дром, Андрейчо, на добър път, мънкаха няколко беззъби старици с набръчкани лица, между тях и дъртата Марика, гадателка, вещица и бродница, която познаваше чудотворните цветя и умееше да гледа на ръка и която лани за малко да погребат, ако в сандъка не я бяха събудили плачът и воплите на скърбящите Дункови... Старухите се подпираха на бастуни, гледаха пътечката, по която отминаха чичото с мъничкия, и загрижено клатеха глави. Бъди щастлив, бахтьораха састипнореха джа, ав пале, да се върнеш здрав обратно...
Следобед Андрейчо вече седеше до Ферко в първа класа на нощния влак от Хуменне за Кошице, Попрад, Жилина и Прага. Колелата почукваха в безпощадно равномерен ритъм върху релсите и звучаха все едно някъде наблизо тупти неспокойно майчиното сърчице, все едно по изпръхналата равнина препуска жребчето на чичко Лацо... Под високите лампи на гарите се рояха комари, между стълбовете се олюляваха пияници, влакът спираше и отново потегляше в тъмнината, а Андрейчо, замаян от горещата лятна нощ, с отворени докрай очи поглъщаше гласове и аромати, долитащи от тъмнината, и всичко, самотните светлини в далечината и блещукането на светулките, квакането на жабите и скриптенето на щурците, оставаше някъде назад, а напред широко отваряше обятия светът, който едва същата сутрин свършваше пред последната колиба, слепена от дъски и върбови клонки, кал и ръждясала ламарина.
За да даде добър пример на Андрейчо, чичкото дори и тази нощ не лентяйства. На няколко пъти зачезна из притихналия влак и когато после на сутринта вадеше от джобовете лични карти и пресмяташе намачканите банкноти, на малкия Андрейчо това му се стори напълно естествено.
Веднага от гарата Ферко го отведе в „Жижков” , в апартамента на брат си Стефан. Сънения Андрейчо шляпаше по тротоара и се олюляваше, а с него и целият свят се въртеше, когато пък надигна глава, стреснато скочи на автомобилното платно от страх, че високите къщи ще се сринат отгоре му... За първи път в живота си виждаше коли и тълпи от хора по улиците, трамваи, звънтящи по спирки и кръстовища, за първи път вървеше по улица, опасана от трамвайни жици, а над главата му се сипеха и прескачаха искри... Надалеч бяха останали селото и майка му с нейните красиви, пълни със сълзи очи, надалеч бяха останали искрящите поточета и златните листа на дивните гори. Със зяпнала уста Андрейчо спираше на всеки ъгъл, а и очите му вече се затваряха, но Феро бързаше и го мъкнеше със себе си и хората по улицата се обръщаха след тях, удивени от куцащия чичо, накачулен със злато, с пресни белези по лицето и мускулести татуирани ръце, и омърляното момченце в окъсани гащи на връвчица, което се мотаеше в краката им.
Феро предаде изплашения Андрейчо на балдъзата си, Ида, размени няколко думи с нея на вратата, наброи й пари от нощния приход и се омете, та да се върне обратно на гарата, на коловоза за следващото си пътуване.
Еврейската кооперация, в която живееше Стефан, беше свят напълно различен от махалата в Поляна. Високите покриви стесняваха небето до тесни улици и дворища, а от прозореца се виждаше не синева, ами балкон с олющен таван, в който слънцето надничаше само за малко по обяд. Андрейчо седя целия ден в ъгъла и слушаше как коремчето му къркори, стискаше кръстчето от мама под ризката и размазваше с мръсен ръкав сълзите по бузките си. Толкова му беше мъчно за децата от махалата, за калта между колибите, в която до вчера дълбаеше вадички, и за потока, където по-големите деца ловяха раци. Но най-много тъгуваше за майка си, за най-красивата и сладка майчица на света, която всяка вечер му пееше и разказваше нещо, а когато беше тъжен или през нощта го стряскаха таласъмите, му духваше успокоително. Можеше да се сгуши в майка си, да се наплаче в прегръдките й, толкова му липсваше тя...
В „Жижков” никой не го прегърна, нито го помилва, тук децата се грижеха сами за себе си... А светът им, балкон, дворище и улица, трябваше да стане и негов нов дом.
Над мъничкия Андрейчо със стърчащи уши, насълзени очи и потекло от носа сополче вероятно и камък щеше да се смили и Стефан и Ида си наумиха да се възползват от това, след като вече им е на врата. А гаджовците са глупави, обясняваше Стефан, ще отклонят поглед от протегнатата ръка и ще предпочетат да се бръкнат за няколко крони, че да не се срамуват после от скъперничеството си...
Лелята ходеше с Андрейчо в градинката пред Централна гара или вътре, в новия салон, от време на време се запиляваше по „Винохради” или долу, на улица „Индржишска”, също и „Оплеталка”. По-надалеч не се осмеляваше да иде, защото започваше чуждият свят на чейнчаджиите, сутеньорите и уличниците, цивилните полицаи, сервитьорите от добрите заведения и други хаймани и когато лелята попаднеше там, винаги някой я прогонваше, а понякога й придаваха начална скорост, че да помни по-добре къде й е мястото. И дори Стефан не успяваше да нареди нещата, защото не се ориентираше в тези мътни води, главата му не можеше да измисли нищо срещу сложните и фини паяжинки. Чуждите фамилии, които се настаниха в Прага веднага след войната, бяха по-големи и по-силни, затова владееха по-хубавите улици, безистени и площади, Дункови трябваше да се задоволят с гарата.
Андрейчо беше мъничък и хилав и постоянно зъзнеше от студ, защото го обличаха колкото да не замръзне. От носа му висеше сополче, а зъбите му тракаха, все едно разбрицана ръчна количка се друса по паважа, от студа пък постоянно се напикаваше. Леля му обаче го преобличаше чак вечерта, защото бързо установи, че колкото по-зле изглежда момченцето, толкова повече пари успява да измъкне за ядене, а също за влака до Бероун или Рокицани. Андрейчо недоумяваше, защото никога и никъде не отиваха с влак, но когато лелята препречеше пътя някому и изричаше Дайте някоя паричка, веднага надуваше гайдата, защото в този момент вече също вярваше, че някой ги е окрал, че са загубили парите, а в Бероун ги чакат останалите деца, които са гладни...
Андрейчо спеше под една завивка с братовчедка си Йоланка и понеже беше постоянно настинал, напикаваше се и нощем, и креватчето смърдеше, смърдеше и малката Йоланка, защото лелята переше, само когато имаше време и желание, но това не се случваше много често... така че Йоланка всеки път го натупваше или го избутваше от легълцето и дребосъкът трябваше да си доспива на пода. По цял ден беше гладен и коремчето му свиреше, но нямаше право да приема храна. Веднъж, когато някаква госпожа се приведе към него и му подаде хлебче със салам, още в салфетката, както си го беше купила преди малко от павилиона, лелята изби яденето от ръката й, гневно го изпотъпка, ругаейки я, че тъпото хлебче за нищо не става, че момчето е гладно и му трябват кинти, пари...
А малкият се учеше. Учеше се да е гладен, но да не взима храна, учеше се да трепери от студ и когато навън се умираше от горещина, учеше се да предава всичките пари на чичко Стефан, който се мотаеше покрай тях, наливаше се с бира, внимаваше за полицаи и прогонваше конкуренцията.
