Глава 7
Оланга
В шест часа господин Солтън имаше среща в Ливърпул. Когато замина, сър Натаниъл улови Адам за ръката и попита:
– Мога ли да дойда за малко при теб в кабинета? Искам да поговорим насаме, без чичо ти да знае за това, нито за темата на разговора. Нали нямаш нищо против? Не е от чисто любопитство, не. Касае въпроса, с който всички сме ангажирани.
– Нужно ли е чичо да остава в неведение? Може да се обиди.
– Не е нужно, но е препоръчително. Правя го за негово добро. Приятелят ми е стар човек и това може да го обезпокои прекомерно, дори може да го уплаши. Обещавам ти, че в мълчанието ни няма да се крие нищо, което да го разтревожи или засегне.
– Продължете, сър! – без повече приказки го помоли Адам.
– Виждаш, че чичо ти вече е на години. Добре го знам, защото от момчета сме заедно. Живя спокойно и донякъде саможиво, така че положението на нещата, както се очертава в момента, може да го обърка просто защото е необичайно. Всъщност всяка новост е трудно поносима за старите хора. Тя крие собствени безпокойства и притеснения, а нищо такова не е добро за съдба, в която не бива да има вълнения. Чичо ти е мъж с дух, по природа щастлив и кротък. Ако няма здравословни проблеми и живее при обичайни условия, няма причина да не стане столетник.
Следователно ние двамата, които го обичаме, макар и по различен начин, трябва да си вменим в дълг да го предпазваме от всякакви тревожни въздействия. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен, че всички усилия в тази насока ще бъдат напълно смислени... Добре, момчето ми! В очите ти чета твоя отговор, така че няма какво повече да го обсъждаме. А сега – продължи той с променен глас – ще ми разкажеш как премина този разговор. Изправени сме пред неща, странни до степен, която в момента не можем дори да преценим. Несъмнено някои от по-трудните за проумяване неща, скрити зад завесата, с времето ще ни бъдат показани, за да ги видим и разберем. А дотогава единственото, което можем да направим, е да работим търпеливо, без страх и всеотдайно, за да осъществим една според нас правилна цел... Беше стигнал до мига, когато Лила отваря вратата на господин Казуол и негъра. Забелязал беше също, че Мими вътрешно се притеснява от начина, по който господин Казуол гледа братовчедка ѝ.
– Със сигурност, макар че думата „притеснява“ не описва съвсем точно нейното неодобрение.
– Спомняш ли си достатъчно, за да опишеш очите на Казуол, как изглеждаше Лила и какво каза и направи Мими? А и Оланга, слугата на Казуол от Западна Африка?
– Спомням си и ще го направя, сър. През цялото време господин Казуол гледаше втренчено, вторачил се, без да помръдва, но не изглеждаше да е изпаднал в транс. Сбърчил бе чело, сякаш се мъчеше да прозре нещо. И в най-нормално време в изражението, изписано върху лицето му, няма нищо благо, но сгърчено по този начин, то придобива дяволски вид. Видът му така изплаши клетата Лила, че тя се разтрепери и скоро дотолкова пребледня, че се уплаших да не би да припадне. Лила обаче запази самообладание и се опита да го гледа втренчено в отговор, но сякаш не ѝ достигаше сила. После Мими я доближи и улови ръката ѝ. Това я накара да се окопити и да не отмества вперения си поглед, а цветът на лицето ѝ се върна и тя в голяма степен придоби обичайния си облик.
– А той беше ли се вторачил?
– Повече от всякога. Колкото по-слаба изглеждаше Лила, толкова по-силен ми се виждаше Казуол, сякаш се хранеше от нейната сила. Тя изведнъж се обърна, вдигна нагоре ръце и падна в несвяст. В момента не успях да видя какво точно се случва, защото Мими се хвърли към нея, падна на колене и я скри от погледа ми. Подир това помежду ни изникна някаква черна сянка – това беше африканецът, който изглеждаше като зъл дух повече от всякога. Не съм търпелив по природа, а при вида на такъв грозен дявол кръвта може да кипне. Когато негърът съзря лицето ми, той явно се усети застрашен – изправен пред непосредствена заплаха – и се изниза безшумно от стаята, сякаш издухан от вятър. Аз обаче научих едно: това бе враг, нямаше съмнение по въпроса.
– И все пак оставаме трима на двама! – вметна сър Натаниъл.
– После и Казуол се измъкна, както бе направил африканецът. Щом си отиде, Лила веднага дойде на себе си.
– А ти откри ли вече нещо за слугата? – попита сър Натаниъл в опит да възстанови мира. – С нетърпение очаквам да науча повече за него. Боя се, че може да ни навлече голяма беда.
– Да, господине, много неща чух за него. Разбира се, неофициално, но и чуждите разкази могат да послужат за първоначален ориентир. Нали познавате Давънпорт, моя човек, който ми е секретар, довереник в бизнеса и личните дела? Той ми е предан, а аз му вярвам напълно. Помолих го да остане на борда на „Уест Африкън“, добре да се огледа и да открие каквото може за господин Казуол. Естествено, той беше поразен и от аборигена. Запознал се със стюард, който редовно работел по курса до Южна Африка. Мъжът познавал Оланга и го бил проучил. Принадлежал към хората, които добре се разбират с чернокожите и те им се разкриват. Оказало се, че въпросният Оланга е видна личност в негърския свят на западноафриканския бряг. Притежавал две неща, уважавани от неговите събратя по цвят: всявал страх и щедро пилеел пари. Не се разбра чии пари, а и не е от значение. Парите винаги с готовност огласявали неговото величие. Зловещо величие, но и това не е от значение. Ето накратко каква е историята му. Първоначално бил търсач на вещици – най-нискостоящата длъжност сред местното население. После се издигнал в обществото и взел да се занимава с обеа – магии, които дават възможност за забогатяване чрез изнудване. Накрая стигнал до най-високата степен в служба на злите сили: започнал да използва вуду, долна и свирепа практика. Научих за някои от жестоките му постъпки, от които направо може да ти призлее. Това ме накара да мечтая за възможност, с която да го запратя обратно в ада. Като го гледа, човек би си казал, че има начин да определи размерите на злото в него, но това са напразни надежди. Подобни чудовища принадлежат към един по-ранен и зачатъчен стадий на варварството. Оланга, макар и дивак, е умен по своему, но това не го прави по-малко опасен или омразен. Хората на парахода ми казаха, че е колекционер; някои бяха виждали колекциите му. Само какви колекции! Всичко, което носи зло сред пернатите, зверовете и дори рибите. Клюнове, които чупят, дерат и късат; всичко събрано било от хищни птици. Излизало, че дори рибите са родени да унищожават, да нараняват и да измъчват. Уверявам ви, че колекциите му били истински урок по човешка злост. Върху лицето на това същество е изписана такава лошотия, че дори и силен мъж би се уплашил. Не е чудно, че при вида му клетото момиче едва не умря!
Засега нямаше какво повече да се предприеме, така че двамата се разделиха.
Адам стана рано сутринта и си направи малка разходка покрай Челото. Когато стигна до Горичката на Диана, излезе на късата алея с дървета отстрани и забеляза змиите, убити предната сутрин от мангустата. Бяха като наредени от някого, изпънати и застинали. Кожата им изглеждаше влажна и лепкава, изцяло покрита с мравки и други насекоми. Изглеждаха отвратително, така че след като им хвърли един поглед, той продължи пътя си.
Малко по-късно, когато нозете му съвсем естествено го отведоха до фермата Милосърдие, той бе задминат от негъра, движещ се бързо под дърветата там, където падаше сянка. Върху едната си протегната ръка като мръсни парцали, оставени върху поставка, слугата бе увесил ужасните наглед змии. Изглежда не забеляза Адам. Във фермата не се виждаха хора освен няколко работници в двора ѝ, така че след като почака малко, да не би случайно навън да излезе Мими, Адам бавно тръгна да се връща.
Отново беше задминат – този път от лейди Арабела, която вървеше забързана и обзета от толкова силен яд, че не го позна, така че и не му кимна в отговор.
Когато се върна в По-ниския хълм, Адам влезе в конюшнята, където държеше сандъчето с мангустата и го взе с намерението да довърши започнатото унищожение предния ден, на Каменната грамада. Установи, че змиите се предават още по-лесно от преди – само през първия половин час бяха убити не по-малко от шест. Понеже повече не се показаха, той реши, че с утринната работа е приключено и тръгна към къщи. Мангустата вече беше свикнала с него и без проблеми му позволи да я пипа. Адам я вдигна, сложи я на рамото си и продължи да върви. След малко видя, че насреща му иде дама и позна лейди Арабела.
Дотогава мангустата беше кротка, като игриво и сладко коте, но когато между нея и лейди Арабела остана малко разстояние, Адам с ужас видя, че животното, обзето от неудържима ярост, всеки косъм от козината му – настръхнал, скача от рамото му и тича към дамата. Изглеждаше обзето от бяс и възнамеряваше да предприеме нападение, така че той извика предупредително:
– Внимавайте, внимавайте! Зверчето е разярено и ще ви нападне!
Лейди Арабела изглеждаше надменна повече от всякога и вече отминаваше, когато мангустата скочи, с намерението ожесточено да я нападне. Адам се втурна напред с бастун в ръка – единственото „оръжие“, с което разполагаше. Но тъкмо когато се приближи достатъчно, за да замахне, дамата извади револвер и застреля мангустата, като ѝ прекъсна гръбнака. Не се задоволи само с това, а продължи да стреля, докато в барабана не останаха патрони. Лейди Арабела вече не излъчваше невъзмутимост или високомерие; тя дори изглеждаше по-вбесена от животното: лицето ѝ бе преобразено от омраза и изразяваше готовността ѝ да убива, както и стори. Понеже не знаеше как точно да постъпи, Адам вдигна шапка в знак на извинение и се забърза към По-ниския хълм.
Откъс от "Градината на злото", Брам Стокър
