"Децата на хълма" (издателство Benitorial) е спиращ дъха роман на Дженифър Макмеън, вдъхновен от шедьовъра от Франкенщайн. Вижте откъс от книгата.
Чудовището
15 август 2019 година
Още: Чудовищата са реални в "Децата на хълма" от Дженифър Макмеън
Миризмата ѝ ме запраща обратно във времето – към преди.
Преди да науча истината.
Опияняващо е уханието на това момиче. Сладко, с едва доловима нотка на нещо металическо и остро, както когато държиш пени върху езика си.
Усещам миризмата на скрежината с гроздов сок, която изпи този следобед, цигарите, които тайно пуши, леката следа от снощната водка (открадната от тайната бутилка, която татко ù държи в навеса за лодки – гледала съм как и двамата се промъкват, за да си пийват от нея).
Още: Откъс от "Терапията", Себастиан Фитцек
Мирише на опасност и живот.
И обожавам походката ù – как при всяка стъпка отскача, сякаш има пружини отдолу на краката си. Сякаш, ако отскочи достатъчно високо, ще стигне чак до луната.
Луната.
Не гледай луната, пълна и налята, голяма и ярка.
Още: Ново издание на абсолютния бестселър на майстора на психотрилъра Себастиан Фитцек - "Терапията"
Аз не съм такова чудовище. Не съм върколак.
Макар че веднъж се опитах да бъда.
Недълго след като със сестра ми гледахме „Човекът вълк“ заедно, намерихме книга за върколаците, в която имаше заклинание за превръщане във върколак.
– Мисля, че трябва да го изречем – каза сестра ми.
Още: Откъс от "Аделейд", Дженевийв Уилър
– Абсурд – ù казах.
– Не искаш ли да разбереш какво е усещането да се преобразиш? – попита тя.
Промъкнахме се в гората в полунощ, изрекохме заклинание под пълната луна, порязахме си палците, изпихме отвара, изгорихме една свещ и тя се оказа права – беше върховно вълнение да си представим, че се превръщаме в нещо толкова повелико от самите нас.
Тичахме голи и виещи между дърветата, преструвахме се, че стръковете папрат са вълче биле, и ги изяждахме.
Още: Откъс от "Стари хипари и нови разкази", Михаил Вешим
Мислехме, че може наистина да се превърнем във върколаци, не като Лон Чейни Джуниър, с перуките, гумената муцуна и козината от як, залепена за лицето му (със сестра ми прочетохме и това в една книга – „горките якове“, казахме през кикот, заливахме се от смях при мисълта колко противна трябва да е била миризмата на онази козина). Когато нищо не се случи онази нощ, бяхме толкова разочаровани. Когато не ни поникнаха козина и нокти, нито пък изгубихме разсъдъка си при вида на луната. Когато се прибрахме вкъщи и се заклехме никога да не говорим за това, което бяхме направили, докато навличахме пижамите си и се пъхахме в леглата, все още в човешки момичешки облик.
– Можеш ли да познаеш каква съм? – питам момичето сега. Правя го, без да искам. Думите просто изскачат от устата ми като искри от огън.
– Ъ – казва то и ме гледа с много странно изражение. – Не знам. Призрак? Някой, който някога е бил представител на човешкия боб? – Човешкия боб. Сякаш всички ние сме просто печен боб в тенджера или може би многоцветни желирани бобчета, всяко с различен вкус.
Аз бих била сладък корен. Черните, които остават на дъното на пликчето. Тези, чийто вкус никой не понася.
Още: Откъс от "Маршът на идолите" от Николай Н. Нинов (СНИМКИ)
Пристъпвам от крак на крак, части от маскировката ми дрънчат, тракат, а косата от рошавата перука, която нося, пада в очите ми.
Толкова много обожавам това момиче в момента. Всичко, което е. Всичко, което аз никога няма да бъда. Всичко, което никога не мога да имам.
А най-вече обожавам да знам какво следва: да знам, че ще я преобразя, както преобразих толкова много други.
Ще спася това момиче.
Още: Откъс от "Италианската балерина", Сорая Лейн
– Кога ще изпълниш желанието ми? – пита тя сега.
– Скоро – казвам с усмивка.
Аз изпълнявам желания.
Чудотворка съм.
Още: Откъс от "Ягодови обещания", Мануела Инуса
Мога да дам на това момиче нещото, което наймного желае, но тя дори не съзнава собствените си желания.
Нямам търпение да ù покажа.
– Е, искаш ли да поиграем на някаква игра или нещо подобно? – пита.
– Да – отговарям, почти го извиквам. Да, о, да, о, да!
Още: Откъс от "Сърцето на Анаранд" от Борис Кан
Това е любимият ми въпрос, любимото ми нещо! Разбирам от игри. Бива ме в тях.
– Истина или предизвикателство? – пита тя.
– Ако искаш. Но трябва да те предупредя, ще разбера, ако лъжеш.
Свива рамене, подръпва меката част на дясното си ухо, на която има три обици, присвива очи срещу мен през всичките пластове на черния си готически грим. Добро момиче, което полага толкова усилия да изглежда лошо.
Още: Откъс от "От кражби до убийства" от Стефан Иванов
– Мне. Хайде да играем на гоненица – казва и това ме изненадва. Изглежда прекалено голяма за такива игри. – У нас е къща. Ти гониш. – Вече хукнала, ме плясва по ръката толкова силно, че ме заболява.
Засмивам се. Не мога да се сдържа. От нервите е. От вълнението. Изключено е това момиче със своите тънки като клечки крака и задръстените си от цигарен дим бели дробове да ме надбяга.
Аз съм силна. Бърза съм. Тренирала съм цял живот за тези моменти.
Бягам ли, бягам, гоня това красиво момиче с черния суитшърт, чиято руса коса с ярколилави краища се развява зад нея като знаме на държава, за която никой не е чувал. Момиче, толкова пълно с възможности, а самото то дори не знае. Тя тича, пищи, мисли си, че ще успее да стигне на сигурно място, до ярките светлини на малката си дървена къща, които точно се появяват между дърветата (ярки са само заради шумното бръмчене на генератора зад къщата, тук няма прокарано електричество). Мисли, че наистина ще успее да стигне вкъщи, да се върне при родителите си (които мрази) и топлото си легло с бархетни чаршафи, при старото си куче Дъсти, което изръмжава всеки път, когато долови миризмата ми – той знае каква съм.
В косата ми са вплетени водорасли. Облечена съм с рокля от кости, съчки, папури, стара рибарска корда и плувки. Самата аз съм като вятърна камбанка и тракам, докато тичам. Мириша на езерото, на гнилост и разруха и на мокри забравени неща.
Лесно мога да настигна това момиче. Но я оставям да тича пред мен. Оставям я да се вкопчи във фантазията, че ще се върне към стария си живот. Гледам как силуетът ù подскача през дърветата, лети, носи се във въздуха.
И изведнъж отново съм дете, гоня сестра си и се преструвам на някакво чудовище от филмите (аз съм Човекът вълк, аз съм Дракула, аз съм Фантома от шибаната опера), но никога не бях достатъчно бърза, за да я хвана.
Но сега ще хвана това момиче.
И сега съм чудовище наистина. Не само наужким.
Сега ще хвана това момиче, защото така и не успях да хвана сестра си.
Ето, оттогава минаха четиресет години, а все още гоня винаги нея.
Още: Откъс от "Предимствата на дислексията" от д-р Брок Л. Айди, д-р Фърнет Айди
