Първият национален конкурс за любовна поезия се проведе в Петрич, родния град на майстора на любовната лирика Евтим Евтимов, под надслов "Горчиво вино". Със свои стихове участваха 208 творци от цялата страна. Конкурсът беше анонимен, а жури в състав: поетесата Романьола Мирославова (председател), литературният критик Пламен Тотев и поетесата Валя Василева, определиха трите най-добри творби. Първа награда получи Петя Стефанова за стихотворението "Среднощна приказка", втора - Виктория Христова за "Моето вино", а трета - Гълъбина Митева за "И аз съм като щъркела". Според регламента на конкурса всеки автор можеше да участва само с едно, непубликувано произведение.
Наградените автори получиха диплом и парични суми.
Организатор на конкурса е НЧ "Братя Миладинови 1914" - гр. Петрич, което обяви наградите по време на голям тържествен концерт, отбелязващ 100 годишнината на читалището. Пред многобройната публика, препълнила залата, се изявиха звезди от различни жанрове - Володя Стоянов, Илия Луков, Коцето-Калки, Драго Драганов и др., както и местни изпълнители.
Гичка Тренева, секретар на читалището, връчи паметен плакет на Евтим Евтимов - гордостта на Петрич, както и на други изявени местни културни и читалищни деятели. Любопитен факт е, че в началото на творческата си кариера Евтим Евтимов е бил също секретар на читалището. Основите на първия национален конкурс за любовна поезия бяха положени в чест както на 100-годишнината на читалището, така и в чест на 80-годишнината на големия български поет.
"Прекрасно е, че в днешната българска поезия се раждат такива стихотворения! Дано да стигнат до възможно повече хора, които да научат, че някой някъде днес, в едно трудно време за българската култура, създава шедьоври... И затова са конкурсите - при това анонимни. Поздравления и адмирации към организаторите на конкурса!" - заяви Пламен Тотев. "Радостно е, че има толкова много талантливи автори" - допълни Романьола Мирославова.
Среднощна приказка
Тя си тръгна. Отвътре трънлива.
Външно – хубава, светла и млада.
Замълчаха щурците в копривата
и притихна съседната вада.
Тя пристъпи. По въглени тръгна.
Изгори си копитата даже.
Не остави и път – да се върне,
не желаеше нищо да каже.
Не таеше омраза – гората
все я мамеше, тъмна и гъста.
Несвободна – сърце зад ограда,
ослепя без поляните пъстри.
Тя си тръгна. По живо, по здраво.
Кадифена кошута в тъмата.
Отклони се, не тръгна направо,
а смирено последва тъгата.
Той не вика. Приседна на прага.
Стисна зъби – прехапан, по мъжки.
Не умееше шумно да страда
и остана след нея заслушан.
Но ловецът във него заплака,
остарял за последната крачка.
После вдиша светулки от мрака…
и зачака поредната плячка.
Петя Стефанова