„Времето е верига от мигове“ – е написал някога прадядо.
За него времето престанало да съществува много отдавна. Още от онази бурна нощ, в която бил изхвърлен като парче плавей на един остров в Тихия океан – толкова пуст, че нямал дори име – усещането на прадядо за времето било изградено от всички онези мигове, от които той непрестанно се откъсвал към здрача, към изгрева, към забравата.
Броеното време на дядо изтекло в рамките на онези няколко часа, в които той умирал, обгорял и самотен, в едно горско тресавище. За татко времето беше дебнеща пропаст от мъгла, мраз и лед. А за мен? Ами... Не ме бива много с думите. Така че ще си присвоя определението на прадядо. За мен времето е сборът от всички мигове, дребни и големи, важни и маловажни, които ме свързват с живота.
*
– Маса Скот!
Бриджтаун, Барбадос. Ама че дупка. Горещо, задушно, клаустрофобично. Мухи и гадост. Абсолютно отвратително. Дъждовният сезон вече чукаше на вратата. Отец Самюъл Найт, който трябваше да ме посрещне на летището, вместо това беше изпратил един нещастник – черен като кюнец, беззъб хърбел, който крещеше и плюеше насред залата за посрещане, докато размахваше голям бял лист хартия с името ми, изписано с разкривени главни букви: ВИКТОР СКОТ.
Спрях се пред него и оставих куфара и портативната пишеща машина на земята. Маса Скот? Егати.
– Good morning – казах и протегнах ръка, – call me Victor
– Yes Massa Scott!
Странна птица. Кльощав. Плешив. Малко чалнат. Облечен като плашило. Мръсни ръце, пръст под ноктите. Огромни, зачервени очи, пълни с възхищение и почуда.
– Къде е отец Найт?
– Massa, so sorry, отчето го повикаха на север.
Ломотейки, той се впусна в подробен и неразбираем разказ на история, която включваше една изкопна яма, едно краставо муле с лош нрав и силни задни крака и нещо за последното причастие на един умиращ клетник горе в Св. Луси. Не ми беше лесно да го разбера. Дебели устни. Почти никакви зъби. Езикът му беше прекалено голям за устата, от която хвърчеше слюнка. Абе, изобщо...
Животът е игра на съдбата. Не можеш да го контролираш. Понякога трябва да се отпуснеш и да се понесеш по течението. Не можеш да направляваш курса. Поне невинаги. Понякога трябва да се понесеш натам, накъдето те водят обстоятелствата. Като например тук. Към непоносимата жега в залата за посрещане на летището в Бриджтаун. Двайсет години след като татко бе изчезнал, някои от вещите му бяха намерени. Тук. В Барбадос. Не беше за вярване.
– Името ми – каза глупакът и запристъпва нетърпеливо от крак на крак – е Антъни.
Окей. Ще си го кажа, както си е. Нямах никаква идея как се казваше тя. Не че беше кой знае колко важно. И все пак. Май се казваше Кристин. Но не съм сигурен. Сладко маце. Секси. Някак небрежно хубава. Дълга коса. Тесни дънки. Малки цици. Но страхотен задник. Наистина! Трябва да е била на около двайсет. Адски готина. Трябва да є се признае. Стига толкова по този въпрос. Бях друсан. Честно си го признавам. Напълно, стопроцентово, безпаметно друсан. Това беше преди четири дни. У дома в Осло. Четири дни преди Бриджтаун, Барбадос. Не помня всичко. Но помня, че я заговорих в „Клуб 7“. Песенна вечер. Протестни песни. Фин Калвик. Ларш Клевстран. Лилебьорн Нилсен. На мен лично най-много ми се ходеше на концерт на „Юнифер Грийн“, но Аксел много държеше да отидем в „Клуб 7“. И точно там я срещнах. Кристин ли се казваше? Малко по-късно я заведох у нас. Бяхме само двамата. Знаете как е. У дома в смешно големия ми апартамент на улица „Корт Аделер“. Поредната вечер с червено вино, трева и момиче, което може би се казва Кристин. И после, посред нощ, взема, че става нещо, което ще ме прати на истинско околосветско пътешествие в нещо като глупашко търсене на Истината с главно И, онази истина, която ще подреди парченцата от пъзела: телефонът иззвънява.
– Ще го вдигнеш ли? – попита Кристин.
Отместих поглед от празните бутилки от червено вино и фасовете в пепелника към досадната черна буца от бакелит. Мамка му. Не обичах разни гадни звуци да ми диктуват какво да правя. Сам си бях господар, бях едва трийсетгодишен и доволен от всичко. Животът беше приятен. Спях до късно. Бях пуснал дълга брада и коса, която вече ми стигаше до под раменете. Бях свободен като птичка. Нина се беше изнесла от апартамента ми преди половин година. Не че ми липсваше. Нито за секунда. След пет години съвместен живот си събра багажа и си замина. Всъщност не бяха ли шест? Отиде си. Просто така. Гадно. Мерси много за всичко, bye, bye, baby, baby goodbye, и край, вече я нямаше. Остана само четката є за зъби. В синята пластмасова чаша на полицата пред огледалото в банята. Беше доста изхабена. Сърце не ми даваше да я изхвърля.
Накрая Кристин вдигна телефона. „Алооо?“ – пропя тя. Заслуша се. Промърмори „Yes“ и ми подаде слушалката.
От другата страна на линията забуча далечен глас:
– Mister Victor Scott?
– Yes?
– Значи Вие сте онзи Виктор Скот, чийто баща, Карл Кристиан Скот, е изчезнал сред ледовете на изток от Гренландия през 1950-а?
Времето спря. Сърцето ми спря. Земното кълбо спря. Всичко спря! Рязко и брутално. Поех си дъх на пресекулки. Под влиянието на лекото опиянение от хашиша реших, че са открили татко.
– Yes! – извиках. – Карл Кристиан Скот е баща ми!
– Името ми е Самюъл Найт...
– Какво знаеш за татко?
– ... и съм пастор в The Church of St. Mary the Immaculate Mother of Our Redeemer[3] в Барбадос.
Поизправих се на дивана. The Church of какво? Главата на Кристин, или както там є беше името, се плъзна надолу по гръдния ми кош и спря в скута ми. Тя ми се усмихна палаво, докато пастор Найт разказваше. Преди около седмица местният рибар Джошуа Сърджънт, един от добрите пастири на свещеника, бил с лодката си в Атлантическия океан на изток от Бриджтаун. Имало лека облачност, водната повърхност била спокойна, от изток духал мек бриз. Когато Джошуа забелязал нещо да се носи сред вълните, първо си помислил, че е мъртъв делфин или син марлин. Когато обаче се приближил до нещото, видял, че е старовремски съд за вода. Насочил лодката натам и го извадил от водата. Механизмът за отваряне заяждал. Когато разтърсил съда за вода, Джошуа чул, че вътре има нещо. Хвърлил го на дъното на лодката. След неуспешния ден в открито море рибарят прибрал находката със себе си на сушата. Отворил я същата вечер в бараката за инструменти. След това направил онова, което всеки добър християнин би сторил в името на Дева Мария: оставил мистерията в ръцете на Господ и земния му наместник, пастор Найт.
Антъни замъкна куфара и портативната ми пишеща машина в един камуфлажен джип, паркиран напряко върху тротоара пред залата за посрещане. Като миниатюрен държавен преврат.
– Къде отиваме?
– To paradise– отвърна гъгниво Антъни.
Да бе, рай.
Джипът, американски „Уилис“, изглеждаше така, сякаш беше изпитал на гърба си войната в Корея, тази във Виетнам и преследването на Хо Ши Мин. Нямаше покрив, врати или стени. Нито табелки. Предното стъкло липсваше. Бяха останали само рамките на прозорците. Огледах се за колан или поне за някакъв ремък или дръжка.
– Готов ли си, маса?
– Не съм съвсем сигурен...
Той включи двигателя с отвертка.
Главният път от летището до Бриджтаун беше заобиколен от люлеещи се ниви захарна тръстика, порутени бараки и дрипави дечица, които ни зяпаха. Колата, изглежда, имаше само една скорост и се държеше благодарение на огромни количества тиксо, шъткане и смъртен ужас. На един завой закачихме велосипедист, който се прекатури в канавката.
– Антъни!
– Yes Massa?
– Не трябва ли да...
– He be fine, Massa!
Обърнах се и видях от канавката да се размахва юмрук застрашително.
– Антъни, човекът може да е...
– Massa no worry!
Няколко километра по-нататък Антъни се обърна към задната седалка и извика нещо. „Какво каза?“ – изкрещях в свистящия вятър. В същия момент в устата ми влезе насекомо. Торен бръмбар. Най-малко. Може би птица. Кашлях. Дъвчех. Плюех. Олигавеният Антъни дърдореше и цвилеше. Не разбирах и дума. Той беше на съвсем друга честота. На няколко пъти се обърна към задната седалка с крясъци. Смееше се гръмогласно. Удряше се по бедрата. Дюдюкаше. Позасмивах се съучастнически. „Хахаха!“ Все пак никой не иска да обижда слабоумните. „Хахаха!“ – смеех се срещу топлия карибски вятър.
Пред хотела Антъни удари спирачки толкова рязко, че за малко да изхвърча през липсващото предно стъкло. С рязък завой се озовахме на тротоара. Няколко минувачи се хвърлиха настрани. Антъни изключи двигателя с отвертката.
– Welcome to paradise, Massa!
– Thank you.
– Маса, надявам се, че си чул какво каза тя?
– Коя?
– Мисис Бишъп.
– Коя е мисис Бишъп?
Той кимна към празната задна седалка.
– Тя отзад ли седи?
– Yes, massa.
– Антъни, сигурно е изпаднала по пътя.
– No, no, she be invisible.
– Невидима ли е мисис Бишъп?
– Yessir. She be dead.
– Тъжна работа.
– Very sad.
– Какво каза тя?
– She be saying... – Той трябваше да полага големи усилия, за да го разбера. Езикът му беше като непокорна змия в устата му. – Маса не трябва да се рови в миналото.
– Маса – това аз ли съм?
– Yes, Massa.
– Само това ли каза тя?
Той ме погледна сериозно с големите си зачервени очи.
– Тя каза: Маса трябва да остави мъртвите да почиват в мир.
Запалих цигара, докато размишлявах върху неочакваното послание от отвъдното. Небето. Що за място е това? Усещах, че имам нужда от нещо за пиене. Бира. Марихуана. Синьо хапче. Едно смръкване. Все едно какво.
– Антъни – казах и сам долових умолителна нотка в гласа си, бях така изтощен след пътуването, – това не е някакво вуду, нали?
– Voodoo? No no no Sir! No voodoo!
– И си сигурен, че мисис Бишъп е мъртва?
– Yessir!
Демонстративно хвърлих поглед към празната задна седалка. “Dead?”
– Yes! Massa! I know! Погребах я със собствените си ръце вчера следобяд.
Пастор Найт, настоятел на The Church of St. Mary the Immaculate Mother of Our Redeemer, беше резервирал стая за мен в The Palm Tree Paradise. Доста странен рай. Пасторът сигурно си мислеше, че нямам много пари. Рецепцията напомняше на бардак. Оттатък в бара седяха три накипрени жени, полузадрямали от алкохола и скуката. На пода се беше проснало куче, разперило и четирите си крака. Нищо чудно да беше мъртво. Или пък килим. Два вентилатора на тавана се въртяха монотонно. Неуморно пренасяха жегата във всички посоки. Ударих звънеца на рецепцията. Бамбуковата завеса прошумоля. От задната стаичка подаде глава африкански племенен вожд, канибал, прекъснат насред обяда. Див поглед. Гладко обръснат череп. Златни зъби.
– Yes?
– Скот!
– What?
– Виктор Скот!
– You?
– Yes!
– So?
– Пастор Найт е резервирал стая за мен.
– Oh. – Погледът му омекна. – Certainly, mister Scott. – Прозвуча така, сякаш беше глътнал шепа кафеени зърна и се опитваше да ги смели в гърлото си.
Надникнах вътре доста неохотно. Въпреки всичко съм свикнал с определен стандарт. Пиколо с размерите на мушица донесе куфара и портативната ми пишеща машина по тясната стълба, която водеше до горе. Охкаше и се вайкаше. Само за да си изкрънка по-голям бакшиш.
Стая 234 беше на третия етаж. Миниатюрно стайче. Гъмжащо от живот. Хлебарки, големи колкото колички „Мачбокс“. Дървесни мравки. Калинки. Сечковци. Тлъсти мухи. В единия тавански ъгъл дремеше паяк, съизмерим със спиците на отворен чадър.
Пристъпихме напред в миризмата на мухъл и стара страст.
– Room!– обясни пиколото.
Тапетът беше нашарен с влажни петна, повреден от влагата и жегата. Порцелановата мивка беше напукана. Мушицата завъртя двата водни крана, топла вода, студена вода...
– Water! – ... за да демонстрира как действат крановете в тази част на света.
Посочих неодобрително паяка на тавана.
– Spider! – каза той.
Дадох му банкнота. По изражението му разбрах, че е твърде много. Избутах го вън от стаята. Заключих вратата. Автобус на дизел или може би асфалтираща машина, или подвижна каменоломна, ревеше надолу по улицата. Легнах на леглото. То проскърца. Де да имах с кого да си скърцам. Наблюдавах играта на сенки на тавана, слушах шумовете на града. Подгизнах от пот. Нямах сили да си взема душ. Още не. Пак станах, разопаковах си багажа и сложих портативната пишеща машина на масата. Беше „Ремингтън Стриймлайнър“. Отдавна бях започнал да пиша роман. Но не се получаваше. Нищо не успявах да напиша. Нищо. Десетина-дванайсет страници и се изчерпвах. Точка. Нямах заложби. Бихте предположили, че съм генетично предразположен към писане. Но не. Така че сега се опитвам вместо това да напиша биография. Нещо тъничко. За тийнейджъри. Относно дядо ми по бащина линия. Великия писател. Героя от войната. Историята на Вилям Скот. Забелязвате ли иронията? Проклетата ирония. Негодният внук на големия писател трябва да се задоволи с това, да напише нескопосана биография на собствения си дядо, предназначена за тийнейджъри. Колко може да пропадне човек?
Откъс от "Лъжите на бащите" на Том Егеланд
