Ако не ни бяха научили как да тълкуваме историята за страстите Христови, бихме ли могли, основавайки се само на фактите, да кажем кой обича Иисус истински – завистливият Юда или страхливият Петър?
Греъм Грийн, “Краят на една любовна история”, 1951 г.
Александрия, 68 г.
В бедна уединена колиба, в източната част на Александрия, едва-едва осветена от няколко кандила, лежеше старец, неподвижен и гаснещ на смъртния си одър. До него стоеше верният му ученик Елиезер – навремето богат търговец на платове от Юдея, който бе изоставил сделките, за да следва учителя си.
Участниците в трагедията, която се бе разиграла преди трийсет и пет години, вече не бяха между живите. Бяха изминали малко повече от три десетилетия от разпването на Иисус Христос на Голгота; двайсет и четири години от самоубийството на имперския прокуратор Пилат Понтийски, заточен преди това в Галия от Калигула; двайсет – от времето, когато оглавяващият Върховния синедрион Каиафа намери смъртта си при странни обстоятелства.
Единайсет от дванайсетте апостоли, присъствали заедно с учителя си на Тайната вечеря в квартала “Сион”, бяха застигнати от подобна съдба. Точно преди една година Петър беше убит в Рим чрез увесване надолу с главата по нареждане на Нерон. Вартоломей бе тръгнал към Турция, но там бил одран жив от разбойници. Тома се разболя и умря в едно предградие в Индия. Матей, който живя дълго и разпространи посланието на своя Учител в Етиопия, Персия и Македония, почина в мир. Яков бе изтезаван от главния първосвещеник Анания и след това хвърлен от една скала в морето. Андрей, братът на Петър, беше разпнат в гръцкия град Патрас. Иаков бе намушкан смъртоносно с нож по заповед на Ирод Агрипа. Брата на Иаков, Йоан, го хвърлиха във врящо олио по нареждане на Домициан. Филип бе разпънат на кръст в Хиераполис по заповед на римския проконсул. Юда Тадей умря в Северна Персия. Симон Зилот загина като мъченик на брега на Черно море.
В паметта на стареца все още бе жив споменът за разговора, който водиха с Учителя му преди вечерята за Пасха. Спомняше си ясно как, след като заловиха Учителя, Симон Кананит, отдавнашен член на движението на зилотите, се опита да Го убие по заповед на Петър. Старецът бе сигурен, че Петър бе действал така, че да не остане никой, който може да се усъмни в неговото водачество след смъртта на Учителя. Петър бе успял да убеди останалите ученици, че точно старецът, който сега лежеше на бедняшкия одър, Го е предал на свещениците от храма.
Умиращият имаше треска и ту идваше в съзнание, ту започваше да бълнува. В моментите, когато беше на себе си, той се опитваше да си спомни думите на Симон Зилот, който бе споменал, че точно преди вечерята за Пасха е видял Петър да разговаря с началника на охраната Джонатан близо до храма. След залавянето на Учителя им в Гетсиманската градина събитията се развиха толкова светкавично, че никой не се сети да повдигне отново въпроса и да попита Симон за странната среща между Петър и този Джонатан.
За стареца – единствения останал жив от тринайсетте, присъствали на онази вечеря – техният разговор се бе превърнал в една неизвестна, която щеше да го измъчва през целия му живот, чак до сетния му дъх, тук, в този мрачен и усамотен кът на Северен Египет.
Откъс от "Лабиринтът на водата"
